Определение № 1548 от 27.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4182/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от МБАЛ „Свети Николай Чудотворец“ ЕООД, чрез адв. Ил. Ш., против въззивно решение № 428 от 10.04.2024 г., постановено по в. гр. д. № 2623/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 3202 от 16.06.2023 г., постановено по гр. д. № 4424/2022 г. по описа на Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявен от МБАЛ „Свети Николай Чудотворец“ ЕООД против А. Б. Г. иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД във вр. чл. 234, ал. 3, т. 2 КТ за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 147 126,69 лева, представляваща неустойка по раздел IV, т. 1 от Договор за повишаване на квалификацията и за преквалификация от 28.05.2013 г., формирана от тройния размер на всички изплатени възнаграждения, обезщетения и такси по раздел II, т. 3, т. 4 и т. 5 от договора за повишаване на квалификацията и за преквалификация, и изплатените за сметка на работодателя суми за ДОО и ЗЗО през периода м. август 2013 г. до м. юни 2017 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на исковата молба – 29.04.2022 г. до окончателното плащане. Касаторът счита, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна по касация А. Б. Г., подаден чрез процесуален представител адв. Д. М.. Поддържа, че касационната жалба е неоснователна, а обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ВКС, след преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, намира: Между страните не се спори, че на 31.10.2011 г. е сключен трудов договор № 132/31.10.2011 г., по силата на който ответникът е приел да изпълнява, считано от 01.11.2011 г. длъжността лекар ординатор в НО при ищеца МБАЛ „Николай Чудотворец“, [населено място], а на 28.05.2013 г. между страните е сключен договор за повишаване на квалификация и за преквалификация по чл. 234 КТ по силата на който ответникът е поел задължение да придобие основна специалност по „Неврология“, което обучението да се проведе в УМБАЛ „Царица Йоанна - ИСУЛ“, [населено място]. Съгласно уговореното в раздел II, т. 2 от този договор, специализацията е за срок от 4 години, считано от 01.07.2013 г., регламентирано е задължението на възложителя да осигури платен служебен отпуск на основание чл. 161, ал. 1 КТ на изпълнителя, като по време на ползване на платения годишен отпуск възложителя му заплаща възнаграждение в размер по чл. 55, ал. 2 НРВПО във вр. с чл. 161, ал. 1 КТ. Съгласно раздел II, т. 5 възложителят се е задължил да поеме разхода от 180,00 лева месечна такса за обучение, която да се изплаща на Медицински университет – Ректорат [населено място]. В клаузата на т. 1 от раздел IV – „Неустойки“ от договора е уговорено, че изпълнителят се задължава да възстанови вложените от възложителя средства при незавършване на курса на обучение или при неизпълнение на задълженията по раздел III от договора в троен размер от момента на започване на същия, а по изречение второ на т. 1 от раздел IV е предвидено, че неустойката включва всички изплатени възнаграждения, обезщетения и такси по раздел II, т. 3, 4 и 5, включително от договора за повишаване на квалификацията и за преквалификация, и изплатените за сметка на работодателя суми за ДОО и ЗЗО. Ответникът е повишил квалификацията си съобразно уговореното и придобил специалност „Неврология“, като след успешно положен държавен изпит е придобил права на специалист по „нервни болести“, считано от 01.06.2018 г. След завършване на курса за придобиване на специалност, на 01.07.2017 г. ответникът се е върнал да работи в МБАЛ „Николай Чудотворец“, [населено място]. С допълнително споразумение № 347/25.06.2018 г. към трудов договор № 132/31.10.2011 г., ответникът е преназначен в МБАЛ „Николай Чудотворец“, [населено място] на длъжност лекар специалист по нервни болести, с основно месечно трудово възнаграждение 820 лева. С молба 03.02.2021 г. ответникът е поискал да му бъде прекратено трудовото правоотношение в ищцовата болница, което е станало факт, считано от 06.03.2021 г. със заповед № ЗП12/04.03.2021 г. на управителя на ответното дружество, на основание чл. 326, ал. 1 КТ с изтичане срока на предизвестието. По повод наведените от ищеца във въззивната му жалба оплаквания, въззивният съд е споделил изцяло изводите на първоинстанционния съд за нищожност на клаузата на т. 1 от раздел IV от договора от 28.05.2013 г. за придобиване на квалификация по чл. 234 КТ, поради противоречие с добрите нрави. Изложил е, че в случая вземането за неустойка е по договор за придобиване на квалификация, при който обезпеченото право не е в паричен размер и няма паричен еквивалент, съответно с клаузата за неустойка се обезпечава интереса на работодателя да ползва повишените качествата на работника, вследствие професионалната му квалификация за определен период от време. Договаряне на неустойка в размер на трикратния размер на всички суми, получени под формата на издръжка, платен годишен отпуск, такси за обучение, ДОО, ЗОО, както и тези по КСО, в общ размер от 49 042,19 лева /съгласно приетата ССчЕ/, съответно общ размер на претендираната неустойка – 147 126,57 лева, не само противоречи на функциите на неустойката да обезщети изправната страна по договора от неизпълнение на задълженията на другата страна, като надвишава многократно размера на задължението, което обезпечава, но и би довело до несправедливо облагодетелстване на ищцовата страна. От това следва, че предявеният иск е неоснователен. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Настоящият състав намира, че в случая не следва да се допуска касационно обжалване на решението. Касаторът сочи основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Формулирал е следните правни въпроси: 1. „За преценката на трикратния размер на неустойката, като прекомерен?“; 2. „Може ли да се състави извод, че предвидена в подзаконова нормативна уредба неустойка в трикратен размер по дефиниция се приема като съобразена с добрите нрави, доколкото е установена от закон?“; 3. „При действаща подзаконова нормативна уредба /чл. 11а, ал. 4 от Наредба № 34 от 29.12.2006 г. за придобиване на специалност в системата на здравеопазването /отм.//, която предвижда трикратен размер на дължимата неустойка, допустимо и законосъобразно ли е съдът да преценява договорна неустойка при същите параметри – основание и размер като нищожна, поради противоречие е добрите нрави?“; 4. „При аналогия между законно установена и договорена неустойка, може ли съдът да състави извод за нищожност на договорената поради противоречие с добрите нрави?“; 5. „Доколко съдът дължи съобразяване на съотношението между нормите на чл. 92, ал. 2 ЗЗД и чл. 26, ал. 1 ЗЗД при евентуална преценка за прекомерност на уговорената неустойка, с оглед справедливото разрешаване на спора и отчитане на интересите и на двете страни?“; 6. „Длъжен ли е съдът при направено искане по чл. 92, ал. 2 ЗЗД първо да обсъди приложимостта на посочената норма и основателността на искането, след което евентуално да пристъпи към преценка дали неустоечната клауза е в такава степен прекомерна, че да обуславя нищожност поради нарушение на добрите нрави?“; 7. „Какви са критериите за разграничение между хипотезите на чл. 92, ал. 2 ЗЗД и чл. 26, ал. 1 ЗЗД при данни за прекомерност на неустойката и какъв следва да бъде подхода на съда при обсъждане на приложимостта им?“. Поддържа, че първият въпрос е решен в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСТК, решение № 27 от 02.02.2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 12 от 11.02.2022 г. по гр. д. № 2032/2021 г. на ВКС, IV г. о., останалите въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, както и, че решението е очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Атакуваното решение е валидно и допустимо. Решението не е очевидно неправилно. От съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материално-правни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довела до процесуално нарушение, в резултат на което е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Описаните пороци липсват. Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси не могат да послужат за допускане на касационно обжалване. Същите са решени от двете инстанции по същество в съответствие с даденото в практиката разрешение. Както е разяснено в мотивите на Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСТК неустойката е проявление на принципа на автономия на волята в частното право /чл. 9 ЗЗД/. С нея страните уговарят предварително размера на обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в случай че не изпълни своите задължения, без да е необходимо да се доказва размера на вредите, настъпили от неизпълнението. Неустойката е винаги форма на договорна отговорност, а предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора и следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Прекомерността на неустойката не я прави a priori нищожна поради накърняване на добрите нрави и се преценява към момента на неизпълнение на договора, чрез съпоставяне с вече настъпилите от неизпълнението вреди. Върховният касационен съд многократно е имал възможността да се произнесе по различни спорове в смисъл, че страните могат да уговорят и други, непосочени в чл. 234, ал. 3 КТ условия в договора за повишаване на квалификацията и за преквалификация, включително неустойка за обезпечаване на вредите от неизпълнение на поето от работник или служител задължение да остане на работа при този работодател за определен срок, с оглед разпоредбите на чл. 9 и чл. 20а, ал. 1 ЗЗД. За разлика от договора за ученичество /чл. 230-232 КТ/, при договора за квалификация и преквалификация не е уреден по императивен начин размерът на обезщетението при неизпълнение на договора от страна на обучавания, тоест във всеки конкретен случай договорът следва да се тълкува по правилото на чл. 20 ЗЗД, като се търси действителната воля на страните и клаузите се схващат в смисъла, който най-пълно съответства на целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. При неизпълнението на поети с договора по чл. 234, ал. 1 КТ задължения са приложими общите правила гражданския закон относно отговорността за неизпълнение на договорите /вж. решение № 141 от 27.06.2022 г. по гр. д. № 3429/2021 г. на ВКС, IV г. о. и цитираните в него актове/. Въззивният съд е изложил подробни мотиви, че в случая с клаузата за неустойка се обезпечава интереса на работодателя да ползва повишените качествата на работника, вследствие професионалната му квалификация за определен период от време. Договаряне на неустойка в размер на трикратния размер на всички суми, получени под формата на издръжка, платен годишен отпуск, такси за обучение, ДОО, ЗОО, както и тези по КСО, в общ размер от 49 042,19 лева, съответно общ размер на претендираната неустойка – 147 126,57 лева, не само противоречи на функциите на неустойката да обезщети изправната страна по договора от неизпълнение на задълженията на другата страна, като надвишава многократно размера на задължението, което обезпечава, но и би довело до несправедливо облагодетелстване на ищцовата страна. Нормата на чл. 11а, ал. 4 от Наредба № 34 от 29.12.2006 г. за придобиване на специалност в системата на здравеопазването се отнася до съвсем различна от разглежданата хипотеза. Тъй като няма сходство между двете /уредената и настоящата хипотеза/, нормата не би могла да се приложи по аналогия към неустойката. Наличието на константна съдебна практика по въпросите, която е съобразена при постановяване на решението от въззивния съд и за която не е налице необходимост от осъвременяване, изключва приложното поле на поддържаното специално селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В обобщение, не следва да се допусне касационно обжалване на решението. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение