Определение № 5797 от 11.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3676/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. Ю. П. от [населено място], [улица], ет.4, ап.10, ЕГН [ЕГН], чрез пълномощника му по делото адв. Р. М., против Решение №143 от 16.06.2025г. по в. гр. д. №183/2025г. по описа на Окръжен съд- Габрово, с което е потвърдено Решение № 555 от 29.11.2024г., постановено по гр. д. № 91/2024г. на Районен съд- Габрово, с което са отхвърлени предявените от П. Ю. П. против „Санара Булфест 97" ЕООД, ЕИК[ЕИК], искове с правна квалификация, съответно: чл. 74. ал. 1 КТ за обявяване за недействителен на трудов договор № 1036 от 30.11.2022г., евентуално на клаузата на чл. 7.2 вр. чл. 7.1 от трудовия договор; чл. 128 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 545, 45 лева- неизплатено трудово възнаграждение за периода от 25.11.2022г. до 30.11.2022г. и сумата 58, 75 лева - мораторна лихва върху тази сума за периода от 01.01.2023г. до 15.11.2023г.; сумата 127, 64 лева- неизплатено допълнително трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит за периода от 25.11.2022г. до 31.12.2022г. и сумата 12, 69 лева - мораторна лихва върху тази сума за периода от 01.01.2023г. до 15.11.2023г.; чл. 224, ал. 1 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 857, 38 лева- обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода от 25.11.2022г. до 31.12.2022г. и сумата 92,35 лева - мораторна лихва върху тази сума за периода от 01.01.2023г. до 15.11.2023г.; чл. 262 вр. чл. 150 вр. чл. 143 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 9 526, 64 лева - възнаграждение за положен извънреден труд за периода от 25.11.2022 г. до 31.12.2022 г. и сумата 945,72 лева - мораторна лихва върху тази сума за периода от 01.01.2023г. до 15.11.2023г.; чл. 226, ал. 2 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 672 лева- обезщетение за незаконно задържане на трудовата книжка и сумата 20,24 лева - мораторна лихва върху тази сума за периода от 26.05.2023г. до 15.11.2023г. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение- касационно основание по чл.281, т.3 от ГПК, като се иска отмяната му и постановяване на ново решение, с което предявените искове да бъдат уважени. Към касационната жалба е приложено изложение, в което касаторът се позовава на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т.1, т.2 и т. 3 и ал.2, пр.3 от ГПК. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от ответната страна по нея „Санара Булфест 97" ЕООД, със седалище и адрес на управление тр. В., [улица], ет.2, ЕИК[ЕИК], представлявано от управителя Р. Р. Д., чрез процесуалния му представител адв. М. Й., с който изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. Според настоящия състав на съда в частта й, с която се обжалва въззивното решение в частта му за произнасянето по исковете с правно основание чл.74, ал.1 и ал.4 от КТ; чл. 128 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД; чл. 224, ал. 1 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД; и чл. 226, ал. 2 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД касационната жалба е недопустима. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.3, т.3 от ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела по трудови спорове, с изключение на решенията по исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 от Кодекса на труда и по искове за трудово възнаграждение и обезщетения по трудово правоотношение с цена на иска над 5000 лв. Доколкото посочените по- горе искове не попадат в изключенията на чл.280, ал.3, т.3 от ГПК, то постановеното по тях въззивно решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, независимо че в същото съдът е посочил, че може да се обжалва с касационна жалба пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните. Предвид горното касационната жалба в тази й част е недопустима и следва да се остави без разглеждане, а производството, образувано по нея, следва да бъде прекратено. В частта й, с която се обжалва произнасянето на въззивния съд по иска с правно основание чл. 262 във връзка с чл. 150 и чл. 143 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, касационната жалба е допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, съобрази следното: С обжалваното решение въззивният съд е приел, че между страните е бил сключен трудов договор № 1036/30.11.2022 г., по силата на който ищецът П. Ю. П. е изпълнявал при ответника „Санара Булфест 97" ЕООД длъжността „управител хотел" с място на работа хотел „Свети Г. Ски енд Холидей“- [населено място], на пълно работно време 8 часа, с основно месечно трудово възнаграждение 3 000 лева и допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит от 0,6 % за всяка година трудов стаж. Съгласно т. 9 от договора служителят се задължил да постъпи на работа на 01.12.2022г. и да изпълнява, считано от тази дата, задълженията си по договора. На 28.11.2022г. ищецът депозирал заявление до Агенция по заетостта за ползване на средства по чл. 42, ал. 3 от ЗНЗ за наем на жилище, на 30.11.2022г. му бил проведен начален инструктаж по безопасност и здраве и било подадено от работодателя уведомление до НАП по чл. 62 от КТ. Видно от представения по делото протокол за встъпване в длъжност, ищецът постъпил на работа на 01.12.2022г. С писмена молба от 31.12.2022г. до управителя на ответното дружество ищецът поискал прекратяване на трудовото му правоотношение на основание чл.326 от КТ, като заявил, че няма да осъществява трудова дейност в срока на предизвестието. Със Заповед № 295/31.12.2022 г. на управителя на "Санара Булфест 97" ЕООД, на основание чл. 326, ал.1 КТ, трудовото правоотношение между страните е било прекратено, считано от 01.01.2023г. Съдът е приел за неоснователни твърденията на ищеца, че между страните е съществувало трудово правоотношение за периода 25.11.2022г. – 30.11.2022г. Изложил е съображения, че ищецът твърди, че е престирал труд при работодателя в посочения период преди сключването на писмения трудов договор, но не е посочил съществените елементи на твърдяното от него трудово правооотношение– място на работа, времетраене, длъжност, възнаграждение, за периода от 25.11.2022 г. – 30.11.2022 г., нито същите се установяват от събраните по делото писмени доказателства. За недопустими предвид разпоредбите на чл. 164, ал. 1, т. 1 и т. 6 ГПК са приети показанията на свидетелите П. П. и М. К. за установяване съществуване на трудово правоотношение в посочения период. Съдът е посочил и че ищецът, започвайки работа при работодателя само при устна уговорка, не може да бъде счетен за добросъвестен, защото е знаел, че заобикаля изискването на чл. 1, ал. 2 КТ за сключване на трудов договор с работодателя в писмена форма. Приел е, че в случая на разположение на ищеца е възможността да предяви иск за неоснователно обогатяване по ЗЗД, какъвто не е предявен с исковата молба, но не и иск за заплащане на трудово възнаграждение по КТ. По предявения иск с правно основание чл. 262 във връзка с чл. 150 и чл. 143 от КТ за заплащане на трудово възнаграждение за полаган от ищеца извънреден труд, съдът е приел, че в случая в сключения трудов договор страните са уговорили пълно работно време с продължителност от 8 часа. Въз основа на събраните по делото писмени доказателства- график и отчет за явяване на работа за м. 12.2022г., Правилник за вътрешния трудов ред от 01.09.2022г. и заповед от 01.10.2022г. на управителя на ответното дружество, и показанията на свидетелите Д. С. и З. И., съдът е установил, че работодателят е въвел сумирано изчисляване на работното време, включително за длъжността, заемана от ищеца– управител на хотел, и графици за работа. Видно от графика и отчета за явяване на работа за м. декември 2022г., на ищеца са били определени 8 почивни дни за месеца, като той е работил в два съботни дни– 17.12.2022 г. и 31.12.2022г., както и в три официални празнични дни- 24, 25 и 26.12.2022г., но доколкото те са били определени по график, то положеният от него труд в тези дни не може да се приеме за извънреден, както се иска от него. За работата в празничните дни, когато същият е работил по график– 24, 25 и 26.12.2022г., му е заплатено и съответно възнаграждение съгласно чл.264 от КТ. За ирелевантно е прието обстоятелството, че работодателят е декларирал пред НАП отчитане на труда на служителя с код на подневно отчитане на работното време, тъй като същото не оборва събраните доказателства за сумирано отчитане на работното време. За недоказани са приети твърденията на ищеца, че е полагал извънреден труд след договореното работно време, а именно- по 4 часа след работното делнично време и по 12 часа в почивните дни в периода на трудовия договор. По отношение на периода от 25.11.2022г. до 30.11.2022г., съдът е приел, че исковата претенция за заплащане на извънреден труд е неоснователна и тъй като за този период не се установява ищецът да е полагал труд при ответника по трудов договор. По изложените мотиви предявеният иск за заплащане на извънреден труд е отхвърлен. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, позовавайки се на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпроса за валидността на трудов договор, сключен без надлежно пълномощно /Решение № 184/28.06.2012 г. по гр. д. № 1406/2011 г. на IV ГО на ВКС/ и по въпроса дали при наличието на писмени доказателства за реално престиране на труд и уговорка за възнаграждение съдът следва да признае съществуването на трудово правоотношение /Решение № 907/02.05.2011г. по гр. д. № 3725/2008 г. на І ГО на ВКС/. Твърди се и наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК, тъй като въззивното решение било в противоречие с Решение №7 от 19.06.2012г. на Конституционния съд на РБ по конституционно дело №2/2012г. Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение и на основание чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, като се твърди, че с него въззивният съд е разрешил следните въпроси от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото: 1. Допустимо ли е съдът да откаже да признае трудово правоотношение при доказано реално полагане на труд, когато липсва писмен договор, но има писмени индикации и престиране? 2. Може ли трудов договор да бъде признат за валиден, когато е подписан от лице без изрично пълномощно, но по-късно действията му са потвърдени? 3. Как следва да се тълкува чл. 1, ал. 2 КТ, когато работодателят не сключва писмен трудов договор, но работникът е допуснат до работа? Направено е и искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.2 от ГПК поради очевидната му неправилност. Според настоящия състав на съда не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал.2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Съгласно задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 1/2009 г., материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Не е налице общата предпоставка на чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване по поставените в изложението въпроси за валидността на трудов договор, сключен от името на работодателя от лице, което не е било надлежно упълномощено за това, тъй като те не са обусловили правните изводи на съда по претенцията за заплащане на извънреден труд, за която касационната жалба е допустима. Тези въпроси се отнасят до произнасянето на въззивния съд по исковете за прогласяване на нищожността на трудовия договор и на клаузата на чл.7 от същия, за които касационната жалба е недопустима. Останалите въпроси от изложението, отнасящи се до възможността да се приеме наличие на възникнало трудово правоотношение при липсата на сключен в писмена форма трудов договор, ако работникът е бил допуснат да престира труд и има писмени доказателства за това, са от значение за изхода на спора по претенциите за заплащане на трудово и допълнителни възнаграждения и обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода 25-30.11.2022г., за които касационната жалба също е недопустима. Доколкото обаче при произнасянето си по иска за заплащане на извънреден труд съдът е приел, че претенцията в частта й за периода 25-30.11.2022г. е неоснователна поради липсата на съществувало трудово правоотношение, то следва да се приеме, че въпросите имат връзка и с изхода на спора по този иск. По отношение на тези въпроси обаче не са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК, тъй като по същите има формирана съдебна практика, която се споделя от настоящия състав на съда и с която обжалваното решение е съобразено. В същата / Решение № 943 от 22.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4902/2008 г., II г. о.; Решение № 907 от 02.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 3725/2008 г., I г. о.; Решение № 98 от 14.07.2022г. на ВКС по гр. д. № 2954/2021 г., III г.о. и др./ се приема, че съгласно чл. 62, ал. 1 КТ трудовият договор се сключва в писмена форма като условие за валидност на договора, поради което съществуването на трудово правоотношение не може да бъде установявано със свидетелски показания или други доказателства, установяващи по косвен начин възникването и съществуването му. В случай, че са налице писмени доказателства, в които се съдържат изявления за наличието на трудово правоотношение, определено чрез неговите съществени елементи: място на работа, наименование на длъжността и характер на работата, както и определено трудово възнаграждение, може да се приеме, че работникът или служителят е извършвал дейност по трудов договор. Ако съществуването на трудово правоотношение не е установено с писмени доказателства, съдържащи посочените съществени параметри на трудовия договор, не може да се приеме, че има такъв договор. Това от своя страна не позволява да се приложат правилата на чл. 74 и 75 КТ. Те имат предвид съществуващ трудов договор, който поради наличие на порок от вида на посочените в чл. 74, ал. 1 КТ е недействителен, но са неприложими, когато такъв липсва. Съгласно приетото в Решение № 467 от 31.01.2014г. по гр. д. № 2392/2013 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 251/25.05.2011 г. по гр. д. № 255/2009 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 117 от 07.10.2020 г. по гр. д. № 4457/2019 г. на ВКС, III г.о., и др., изискването на чл. 62, ал. 1 КТ за писмена форма на трудовия договор, като форма за валидност, е удовлетворено, както когато е съставен документ, съдържащ двете насрещни волеизявления и е подписан от страните, така и когато работникът е подал писмена молба за приемане на работа и предложението му е прието от работодателя, удостоверено в писмена форма (чрез заповед, акт или с друго название документ за назначение, който отразява насрещното волеизявление на предприятието да приеме кандидата на исканата работа и обективира постигнатото съгласие), за което предложителят е уведомен. По аргумент от чл.75, ал.1 от КТ в хипотезата когато работникът е бил добросъвестен и твърди, че е подал молба или заявление за кандидатстване за работа или е подписал договор, отношенията между страните следва да бъдат уредени като при действителен трудов договор, въпреки че изискването за форма на трудовия договор не е спазено. Работникът е добросъвестен по смисъла на цитираната разпоредба когато конкретните условия за полагане на наемен труд са му известни, той ги е приел и е изпълнявал, респ. започнал да изпълнява добросъвестно своята престация, изразяваща се в предоставяне на работна сила. Работодателят, който е допуснал работник да престира наемен труд, респ. приел е без възражение изпълнението на работата му, отговаря насрещно за задълженията си, както при действителен трудов договор. В решение № 252 от 24.06.2011г. на ВКС. по гр. д № 1743/2010 г, III г. о., е прието, че в чл. 75, ал. 1 КТ законодателят е имал предвид т. нар. "легална добросъвестност", която означава, че работникът или служителят не е знаел за порока на трудовия договор, довел до неговата недействителност, той самият не го е създал или участвал в създаването му. В този случай последиците от обявяването на недействителността настъпват занапред- от влизане в сила на съдебното решение, с което недействителността е обявена и съгласно установената в чл. 75, ал. 1 КТ законова фикция отношенията между страните по договора до момента на обявяване на неговата недействителност се уреждат както при действителен трудов договор. Когато обаче работникът или служителят е действал недобросъвестно, правилото на чл. 75, ал. 1 КТ не се прилага. Обжалваното въззивно решение, с което е прието, че за периода 25-30.11.2022г. между страните не е съществувало трудово правоотношение е съобразено с така цитираната съдебна практика. По делото не са били изложени твърдения, нито ангажирани доказателства от страна на ищеца между страните да е бил сключен писмен трудов договор за периода 25-30.11.2022г., нито да са били съставени други документи, обективиращи насрещни техни изявления, с които да са определени съществените елементи на такъв договор. Обстоятелството, че на 25.11.2022г. на името на ищеца е бил създаден профил в компютърния софтуер на хотела, през който в следващите дни са били извършвани различни действия, не доказва наличието на сключен на посочената дата писмен трудов договор с елементите по чл.66, ал.1 от КТ, нито наличието на такъв може да се приеме въз основа на събраните по делото свидетелски показания за извършвана от ищеца в посочения период трудова дейност. Предвид липсата на валиден трудов договор отношенията между страните могат да бъдат уредени като при действителен такъв само ако ищецът е бил добросъвестен- не е знаел за порока му и не е участвал в създаването му, което обаче в случая не може да се приеме. Неоснователно е искането в изложението за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.2 от КТ. В този пункт на изложението е цитирано част от Решение №7 от 19.06.2012г. на Конституционния съд на Република България по к.д. №2/2012г., но не е формулиран конкретен правен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл в противоречие с посоченото решение. Не е налице и основанието по чл.280, ал.2 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради очевидната му неправилност. Съгласно формираната практика на ВКС очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК е съдебно решение, засегнато от особено тежък порок, който може да бъде констатиран пряко от съдържанието му, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта. Такъв би бил прилагането на отменен закон, прилагане на закон в противоречие с неговия смисъл, нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. В конкретния случай от въззивното решение не може да се направи извод за явно нарушение на закона или необоснованост на мотивите при постановяването му; съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 от ГПК. По така изложените съображения обжалваното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване. С оглед изхода на делото и на основание чл.78 от ГПК касаторът следва да бъдат осъден да заплати на ответната страна направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение касационната инстанция в размер на 1100 лв. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,