Определение № 4124 от 04.08.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1688/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника „Еврика 7“ ЕООД срещу въззивно решение № 260017 от 28.01.2026 год., постановено по в. гр. дело № 4142/2021 год. по описа на Софийски градски съд, ГО, ІV-Б с-в, с което, като е потвърдено решение № 171256 от 07.08.2020 год., постановено по гр. дело № 66301/2018 год. по описа на Софийски районен съд, ГО, 68, с-в /в обжалваната му част/, „Еврика 7“ ЕООД е осъдено да заплати на Н. А. Н. по иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ сумата от 14 760 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени от ищцата болки и страдания от травматична ампутация на средната и крайната фаланги на втори пръст на дясната ръка, причинени при настъпила на 15.10.2015 год. трудова злополука, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на увреждането до окончателното й изплащане. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК/ и е спазен срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд бил определил размера на обезщетението за неимуществени вреди – 25 000 лв. /преди приспадане на процента съпричиняване/ в нарушение на чл. 52 ЗЗД, като необосновано бил приел, че се касае за пълна загуба на пръст и при ищцата били налице съществени затруднения във функцията на ръката. Според заключението по съдебно-медицинската експертиза пръстът на ищцата бил частично ампутиран, като останалите две костици от показалеца – предкитковата /метакарпална/ кост и проксималната фаланга на показалеца, били запазени, като бил оформен ампутационен чукан, като хватателната функция на дясната ръка била намалена с до 10 %. В резултат на трудовата злополука и частичната ампутация на показалеца, ищцата можела да се справя на работното си място – за противното по делото липсвали доказателства. В съдебната практика многократно били разглеждани увреждания, подобни и дори тъждествени на това на ищцата, но никога не били присъждани обезщетения в такъв размер. Неправилно размерът на обезщетението бил определен според „изминалия период от време от злополуката и настъпилите в него инфлационни процеси" – обезщетението било присъдено ведно със законната лихва от датата на злополуката на 15.10.2015 год. до окончателното погасяване. Понастоящем, включително поради продължилото повече от 5 години въззивно производство, законната лихва за забава била в по-голям размер от главницата, а именно 17 052 лв. С лихвата ищцата била добре компенсирана за изминалия период от време, поради което увеличаването на размера на обезщетението било недопустимо – то на практика обезщетявало вредите от забавата втори път. Това противоречало на изискването за справедливост, както и на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване. Правилно въззивният съд бил приел, че ищцата била допуснала груба небрежност. Същевременно необосновано бил счел, че работа с машини под въздействие на алкохол не съставлява груба небрежност и не взел предвид това обстоятелство при определяне на обема от съпричиняване от работника. По признания на самата ищца, дадени пред органите на досъдебното производство, вечерта преди инцидента тя била в заведение в [населено място] до 23 ч. и била употребила алкохол – 200 мл. водка. Според заключението по съдебномедицинската токсикологична експертиза, поетото от ищцата количество алкохол било довело до максимална концентрация на алкохол в кръвта между 2.1 и 4.2 промила, а към момента на инцидента в 08.15 ч. било в интервал 0.5 – 1.5 промила. Дори да се приемело най-изгодната за работника минимална консумация от 200 мл. водка, само съобразно собствените й признания, алкохолното съдържание в кръвта към момента на инцидента било 0.5 промила – лека степен на алкохолно опиване. Следователно ищцата била нарушила чл. 126, ал. 2 КТ. В деня на злополуката тя била в известност за извършената от нея преди часове тежка алкохолна злоупотреба, от която не се била възстановила, както и че към момента на явяването си на работа не била в кондиция за никаква работа, а още по-малко на полираща машина. В този смисъл неправилен бил изводът на въззивния съд, че ищцата била само леко пияна и това нямало отношение към злополуката. Известно било, че дори лекото алкохолно опиване водело до отслабване на концентрацията на вниманието, забавени реакции, умерено изразени координационни нарушения, вегетативни смущения. При фазата на елиминиране на алкохол, в която била ищцата, дори при ниска концентрация на алкохол в кръвта се наблюдавал преходен период на умора и изтощение, през който вниманието, концентрацията и фините движения били затруднени и забавени. Именно това доказано състояние на алкохолно повлияване давало обяснение за нелогичното и некоординирано самоувреждащо действие на работника да постави ръката си в движещия се вал на машината и било в пряка причинно-следствена връзка със злополуката. Ищцата на два пъти била заемала длъжността „полировач“ при работодателя, в изпълнение на която била обработила хиляди детайли по начина, по който трябвало да процедира и в деня на злополуката. Това я причислявало към най-опитните служители на дружеството – същата била добре обучена за изпълнение на дейността, включително първоначално и периодично от швейцарски специалисти, командировани при работодателя специално за извършваме на обучение за качествена и безопасна работа и правилна употреба на работното оборудване. Доказано било, че ищцата била преминала всички необходими за длъжността „полировач“ и упражняваната функция инструктажи – първоначален инструктаж, инструктаж на работното място, периодичен инструктаж. На пострадалата били предадени в деня на инцидента и тя била използвала лични предпазни средства – ръкавици от одобрен тип за дейността – полиестерни ръкавици с пръсти, потопени в полиуретаж. До знанието й била сведена конкретна писмена инструкция за работа с полировъчната машина, на която се била случила злополуката, като този инструкция била разлепена и на работното място. Самата машина отговаряла на всички технически изисквания за работа, преминала била необходимото техническо въвеждане и периодични изпитания, била изправна и годна за експлоатация. Снабдена била с необходимите предпазни устройства и бутон за незабавно изключване, който към момента на инцидента бил работил надлежно. Следователно работодателят бил осигурил всички необходими условия за здравословен и безопасен труд. Рисковите фактори за настъпване на трудова злополука били сведени до възможния минимум, но въпреки това тя била настъпила поради субективен фактор – действия на самата пострадала. Когато служителят бил действал в пияно състояние с явна и несъмнена груба небрежност, а съдът не бил установил някакво неизпълнение на правилата за безопасност от страна на работодателя, което да е благоприятствало инцидента, извършеното разпределение на отговорността от увредата в по-голяма тежест на работодателя /60%/ и в по-малка на работника /40%/, било необосновано и противоречало на закона. В случая приносът на ищцата бил не по-малко от 75 %. Претендира се и присъждането на направените разноски по делото. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси: 1/ Изисква ли принципът за справедливост по чл. 52 ЗЗД решаващият съд не само да установи, но и да оцени подходящо всички значими критерии за определяне на обезщетението за обезвреда на неимуществените вреди на пострадал? 2/ При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от значение ли е създаденият от съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи и към кой момент се зачита стандарта на живот като база за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди – към момента на увреждането или към момента на постановяването на съдебното решение? 3/ Следва ли наличието на алкохол в кръвта на пострадалия при трудова злополука да бъде преценявано в контекста на чл. 201, ал. 2 КТ? 4/ Когато съдът е приел, че за изясняване на някои въпроси от предмета на делото са необходими специални знания, следва ли да мотивира оценката на заключението на вещо лице? Когато съдът формира други крайни изводи, длъжен ли е да обоснове подробно начина, по който е достигнал до съответните резултати и следва ли получаването им да е обяснено ясно и разбираемо, за да може съответният извод да бъде разбран и оспорен от страните, респективно проверен при обжалване? 5/ Длъжен ли е въззивният съд да изследва степента на допринасяне от пострадалия при наличие на груба небрежност, да определи съответен на приноса процент съпричиняване и да изложи мотиви за това? Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че поставените въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС – ППВС № 4 от 23.12.1968 год. и решение № 1 от 04.03.2020 год. на ВКС по т. дело № 512/2019 год., I т. о., ТК /първият въпрос/, решение № 480 от 23.04.2013 год. на ВКС по гр. дело № 85/2012 год., IV г. о., ГК, решение № 65 от 04.05.2022 год. на ВКС по гр. дело № 2601/2021 год., III г. о., ГК, решение № 50254 от 22.12.2022 год. на ВКС по гр. дело № 1032/2022 год., III г. о., ГК и решение № 60 от 05.03.2014 год. на ВКС по гр. дело № 5074/2013 год., IV г. о., ГК /вторият въпрос/, решение № 551 от 15.07.2010 год. на ВКС по гр. дело № 64/2009 год., IV г. о., ГК и решение № 421 от 10.11.2011 год. на ВКС по гр. дело № 1135/2010 год., IV г. о., ГК /третият въпрос/, решение № 50181 от 28.06.2023 год. на ВКС по гр. дело № 2119/2022 год., III г. о., ГК /четвъртият въпрос/ и решение № 189 от 17.10.2019 год. на ВКС по гр. дело № 1446/2019 год., IV г. о., ГК, решение № 252 от 30.09.2016 год. на ВКС по гр. дело № 1364/2016 год., IV г. о., ГК, решение № 50176 от 17.10.2022 год. на ВКС по гр. дело № 36/2022 год., IV г. о., ГК, решение № 291 от 11.07.2012 год. на ВКС по гр. дело № 951/2011 год., IV г. о., ГК и решение № 13 от 13.01.2026 год. на ВКС по гр. дело № 1059/2025 год., IV г. о., ГК /петият въпрос/. Ответницата по касационната жалба Н. А. Н. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а въззивното решение е правилно. За да постанови обжалвоното решение, въззивният съд е приел за установено въз основа на събраните доказателства по делото, че по силата на трудов договор № 123 от 23.03.2015 год. страните били в трудово правоотношение, по което ищцата изпълнявала длъжността „полировач, метал“, като работата й се изразявала в полиране на различни дребни метални детайли. Тя се извършвала с машина, състояща се от електродвигател, стабилизиран върху настолна маса, с хоризонтален вал, към чиято основа е закрепен въртящ се конус с резба, а на въртящия се конус са закрепени полиращи дискове. Детайлите, които трябвало да се полират, се закрепвали на държач и с него се поднасяли към съответния полиращ диск. Полирането се извършвало, като детайлът се допирал върху горната част на въртящия се полиращ диск. При правилно изпълнение ръцете на работника не се докосвали до страниците на полиращия диск и до въртящия се конус – това било забранено. Работело се с предпазно облекло, като конкретно за предпазване на ръцете се поставяли ръкавици, чиито пръсти са натопени в полиуретан. На 15.10.2015 год. ищцата била имала за задача да извършва полиране на дребни детайли за часовници. Скоро след началото на работния ден, а именно в 8.20 ч., се била случила злополуката – вторият пръст /показалецът/ на дясната ръка на ищцата докоснал въртящия се конус на машината, конусът захванал ръкавицата, а от там захванал и откъснал пръста на ищцата. С разпореждане № 18585 от 26.11.2015 год. на ТП на НОИ – София станалата с ищцата злополука била призната за трудова по смисъла на чл. 55, ал. 1 КСО. Въззивният съд е приел, че в показанията на ищцата при разпита и като свидетел по образуванато досъдебно производство № 79/2017 год. на ОСлС при ОП – София се съдържат признания на неизгодни за нея, а именно, че на 14.10.2015 год. била на площада пред селския магазин с компания от около пет човека, това било приблизително от 18 ч. до 22.30 ч., изпила около 200 мл водка, пила я с безалкохолно и яла кашкавал и колбас, купени от магазина. Посочил е, че свидетелката В. И. Т. била дала показания, че няколко дни преди инцидента ищцата й била споделила, че обмисля на 15.10. да вземе отпуск, защото предния ден има празник и събор в нейното [населено място]. Впоследствие ищцата не излязла в отпуск, а след инцидента един нейн съселянин А. А. бил споделил на свидетелката, че бил на празника на селото, ищцата също била там и останала след полунощ, изпила 4 – 5 големи водки. Относно количеството изпита водка и времето на изпиване, свидетелката не била възприела лично изнесените от нея обстоятелства, а споделилият й ги съселянин А. А. не бил разпитан в настоящото производство. Същият бил дал показания в досъдебното производство, но въз основа на тях не можело да се правят изводи. А след като свидетелката нямала лични възприятия и по делото нямало други доказателства в идентичен смисъл, изнесеното от нея относно количеството изпита от ищцата водка и времето на изпиване не можело да бъде възприето. Установено било, че на 15.10.2015 год. ищцата се била явила на работа. Свидетелят С. П. Н., към онзи момент на длъжност координатор производство при ответника, поставил задачите за деня. Работниците били петима и всички били застанали пред него. Свидетелят не бил забелязал нищо особено при ищцата, тя по никакъв начин не показала да е под алкохолно въздействие, нищо не породило у свидетеля съмнение в кондицията й. Свидетелят бил виждал ищцата да употребява алкохол на фирмени сбирки, но заявил, че не може да твърди, че ищцата редовно употребява алкохол. По делото нямало други доказателства за това, че ищцата системно употребява алкохол. Въззивният съд е приел за установено въз основа на заключението на вещото лице по съдебно-психиатричната експертиза, че към момента на инцидента ищцата била в състояние на обикновено алкохолно опиянение, лека към средна степен. Изводът бил направен на база сведения за консумиран от ищцата 200 – 400 мл алкохол. В събраните по делото доказателства нямало данни към момента на инцидента ищцата да е проявявала в поведението си симптоми, характеризиращи алкохолно повлияване в лека към средна степен – сънливост, затруднения в разбирането на речта, забавяне на реакциите, засягане на координацията на тялото, замъгляване на зрението, нестабилна походка. Установено било въз основа на заключението на вещото лице по съдебно-токсикологичната експертиза, че към момента на инцидента концентрацията на алкохол в кръвта на ищцата била в интервал около 0.5 – 1.5 g/L, с по-голяма вероятност 0.5 – 1.0 g/L. Стойността на алкохолна концентрация в кръвта на ищцата в диапазон от 0.5 до 1.5 промила била посочена при съвместяване на две групи данни – за консумиран от ищцата вечерта преди инцидента 200 мл алкохол и за консумиран от същата 400 мл алкохол. При консумиран 200 мл алкохол концентрацията на алкохол в кръвта на ищцата към момента на инцидента била 0.5 промила, а при консумиран 400 мл алкохол концентрацията била 1.5 промила. Тези стойности отговаряли на лека степен на алкохолно опиване, изразяващо се емоционална неустойчивост, отслабване на концентрацията на вниманието, забавени реакции, умерено изразени координационни смущения. В обобщение въззивният съд е формирал извода, че вечерта преди инцидента ищцата е употребила 200 мл алкохол и че към момента на инцидента концентрацията на алкохол в кръвта на ищцата е била 0.5 промила, което съответствало на лека степен на алкохолно опиване с описаните смущения и забавяния в реакциите, координацията и концентрацията. След злополуката ищцата била приета по спешност за лечение в УМБАЛСМ „Н. И. Пирогов”. Установявало се въз основа на медицинските документи по делото и заключинието по съдебно-медицинската експертиза, че при приемането на ищцата в болницата медиците били констатирали: дясна длан с пръсти – ампутиран Д2 през проксималната фаланга, ампутираният пръст е размачкан, морав и без възможност за реплантация /присаждане/. Проведено било оперативно хирургично лечение, като били премахнати средната и крайната фаланга на показалеца на дясната ръка. Ищцата била изписана от болницата на 18.10.2015 год. До 16.03.2016 год. й бил предоставян отпуск поради временна неработоспособност. Времето на възстановяване до оформянето на чукан на показалеца на дясната ръка било 1,5 – 2 месеца. Дясната ръка на ищцата била загрозена и хватателната й способност била намалена с 10%. След ампутацията на двете фаланги на показалеца, в продължение на месец – месец и половина ищцата била изпитвала болки в дясната ръка с изключително висок интензитет. Видно било от показанията на свидетелката Л. А. Н. – сестра на ищцата, че ищцата и семейството на свидетелката живеели в една къща. Ищцата споделяла на сестра си, че се чувства депресирана. Заради недъга си ищцата се срамувала да се здрависва, притеснявала, че няма да може да се задоми, че не може да изпълнява нормите за количество на работното си място, уморявала се, било й трудно. Въззивният съд е намерил от правна страна, че са налице всички предпоставки за ангажиране отговорността на ответника – страните били в трудово правоотношение, когато на 15.10.2015 год. ищцата била пострадала при злополука, призната за трудова по установения за това ред, като в резултат на злополуката ищцата била претърпяла вреди. В съответствие с чл. 200, ал.1 КТ работодателят /ответникът/ имал задължението да обезщети ищцата за причинените й от трудовата злополука вреди. По отношение на размера на обезщетението за неимуществени вреди е посочил, че то следва да бъде определено по справедливост, съгласно чл. 52 ЗЗД, като бъдат преценени конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начин и обстоятелства, при които е получено, допълнителното влошаване на състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др., както и произтичащите от това фактически и психологически последици за увредения. От значение са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди, а именно: продължителността на лечението и извършените медицински манипулации, перспективата и трайните последици, възрастта на увреденото лице и възможността да продължи трудовата си кариера и да се социализира, общественото и социално положение, икономическата конюнктура и др. Икономическото положение съставлява необходим ориентир за определяне на обезщетение, което да има на практика реална стойност. Изброяването не е изчерпателно и не може да бъде, доколкото във всеки случай се касае за различни относими обстоятелства и различни проявления на съответното увреждане и вредите от него. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен компенсиране на вредите на увреденото лице от увреждащото действие /т. 2 и 11 от ППВС № 4 от 23.12.1968 год./. Въззивният съд е приел, че в случая показалецът на ищцата бил откъснат при самата злополука, а впоследствие при хирургичното лечение били отстранени две фаланги от този пръст. Житейски обосновано било да се приеме, че ищцата имала изключително силни болки /както се установявало от заключението по съдебно-медицинската експертиза/ и тези болки били продължили месец – месец и половина. Чуканът на увредения пръст се бил оформил за два месеца, но за пълното възстановяване на ищцата било необходимо повече време, предвид факта, че същата била в отпуск поради временна неработоспособност /болнични/ пет месеца. Очевидно било, че дясната длан на ищцата била загрозена и това било трайно състояние, което не можело да се преодолее по естествен път. Също трайно пожизнено била намалена хватателната способност на дясната ръка. Вярно било, че ищцата работела и не била освидетелствана с намалена работоспособност, а хватателната способност на ръката била намалена само с 10%. Но това било достатъчно тя да има затруднения при извършване на необходимите действия с тази ръка, което се установявало от гласните доказателства. Тези затруднения пораждали у ищцата притеснения, че не се справя добре на работното си място. А загрозяването на ръката я карало да се срамува и да се притеснява в контактите с хората и в перспективите й за семеен живот. Ищцата завинаги щяла живее с тези затруднения и притеснения. Към момента на злополуката тя била на 33 години, при която възраст травматичното увреждане, свързано със загубата на две фаланги на показалеца, се отразявало в по-голяма стене на самочувствието й. При отчитане на изложените негативни последици за ищцата и при съобразяване на изминалия период от време от злополуката и настъпилите в него инфлационни процеси, въззивният съд е приел, че справедливото обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди възлиза на 25 000 лева. На следващо място въззивният съд е изложил съображения, че отговорността на работодателя по чл. 200, ал. 1 КТ е обективна /безвиновна/. Тя може да да бъде изключена само в хипотезата на чл. 201, ал. 1 КТ при умишлено самоувреждане от пострадалия работник, каквото в случая не било налице. Отговорността на работодателя можела да бъде намалена в хипотезата на чл. 201, ал. 2, т. 1 КТ, когато работникът е съпричинил злополуката при груба небрежност. Първоинстанционният съд бил приел, че ищцата била проявила груба небрежност, с което допринесла за настъпване на процесната трудова злополука и негативните последици от нея – при работата си с полиращ фалцов диск пострадалата не била отдалечила пръста си на безопасно разстояние от конуса на машината и била нарушила чл. 33 ЗЗБУТ и т. 5 от Инструкцията за безопасна работа с маса за полиране със стабилизиран двигател BATES PLM 250/2, тъй като съзнавала, че съществува риск от нараняване, като е считала, че това нараняване няма да се случи или че ще успее да го предотврати. Първоинстанционното решение било обжлвано единствено от ответника-работодател /подадената от ищцата насрещна въззивна жалба била върната/, поради което въззивният съд е счел, че е обвързан от изводите на Софийски районен съд относно наличието на груба небрежност и обстоятелствата, които я обосновават. Същевременно е приел, че неправилно първоинстанционният съд не бил посочил размера на съпричиняване на вредите. При определяне точния процент на съпричиняване следвало да бъде отчетен фактът, че към момента на злополуката ищцата била дългогодишен служител при ответника, в резултат на което била натрупала практически опит и знания при работата с машината за полиране – тя била работила при ответника през периода от 2011 год. до 2013 год., когато е била съкратена, както и след това от 2015 год.; била работила с машината 2 години и 5 месеца, като през цялото време от първоначалното й назначение при ответника до второто такова тя била работила с една и съща машина за полиране. Следователно тя била запозната в достатъчна степен с непосредствената опасност за здравето си, произтичаща от работата с машината за полиране. Доказано било и че ищцата периодично била инструктирана за безопасната работа с машината за полиране – провеждането на инструктажи след сключването на втория трудов договор от 23.03.2015 год., при чието действие била настъпила трудовата злополука, се установявало въз основа на приетите извлечения от книга за първоначален и последващ инструктаж; на ищцата бил направен първоначален инструктаж на 23.03.2015 год., като ищцата била признала, че подписът в графа „инструктирано лице” е неин; след това бил извършен и периодичен инструктаж на 27.07.2015 год. – ищцата била признала, че й били правени инструктажи по безопасност на труда на около 3 месеца, а при постъпването й на работа била инструктирана от чужденци. Провеждането на инструктажи /първоначален и последващ/ след второто постъпване на ищцата на работа през 2015 год. се доказвало и от събраните гласни доказателства. Като взел предвид натрупания практически опит при работата на ищцата с машината за полиране и проведените инструктажи, въззивният съд е формирал извода, че проявената груба небрежност от ищцата като съпричиняващ фактор за процесната трудова злополука следва да бъде оценена в степен от 40 %, с които обезщетението за неимуществени вреди от 25 000 лв. следва да бъде намалено, като ищцата имала право да получи сумата от 15 000 лв. В съответствие с чл. 200, ал. 4 КТ от този размер следва да се приспадне застрахователното обезщетение от 240 лв., което ищцата била признала, че е получила. Така дължимото от ответника обезщетение за неимуществени вреди възлизало на 14 760 лв. /колкото бил присъдил и районният съд/. Във връзка с доводите във въззивната жалба на ответника, че към момента на трудовата злополука ищцата била под алкохолно въздействие, което от своя страна също обоснова наличието на проявена груба небрежност, въззивният съд е приел следното: Първоинстанционният съд не бил обосновал наличието на груба небрежност с въздействието на алкохол върху поведението на ищцата към момента на трудовата злополука. В случая употребата на алкохол не можела да се квалифицира като груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2, т. 1 КТ. Не следвало друго от приетото за установено по-горе, че в момента на злополуката ищцата била в лека степен на алкохолно опиване. Разпоредбата на чл. 126, ал. 1 т. 2 КТ, на която се позовавал ответникът, задължавала работника да се явява на работа в състояние, което му позволява да изпълнява възложените задачи и да не употребява алкохол през работното време. Неизпълнението на тези задължения от работника съставлявало грубо нарушение на трудовата дисциплина. В частност не ставало въпрос за употребен от ищцата алкохол в работно време, а за евентуалното й явяване на работа в състояние, което не й позволявало да извършва поставените й задачи, каквото обаче не било налице. Като се имало предвид, че към момента на злополуката концентрацията на алкохол в кръвта на ищцата била 0.5 промила и при тази концентрация редица други, по-рискови дейности не били забранени /напр. управление на автомобил/, следвало, че при такава концентрация проявленията на лекото алкохолно опиване, която тя предизвиквала, били съвсем леки и в изключително ниска степен. След като не била употребила алкохол по време на работа и непосредствено преди злополуката, а концентрацията на алкохол в кръвта й била съвсем минимална, не можело да се приеме, че по този начин ищцата е съпричинала увреждането си при проявена от нея груба небрежност /решение № 1044 от 04.11.2008 год. на ВКС по гр. дело № 938/2006 год., ІV г. о., ГК/. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът по т. 4 от изложението не осъществява общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не кореспондира с мотивите на обжалваното решение. Въззивният съд не е отказал да възприеме заключението на вещото лице по съдебномедицинската токсикологична експертиза, според което дори и при ниска концентрация на алкохол в кръвта може да се наблюдава период на умора и зтощение, през който вниманието, концентрацията и фините движения да са затруднени и забавени, а е приел въз основа на съвкупната преценка на събраните по делото доказателства, че в разглеждания случай проявленията на лекото алкохолно опиване у ищцата – 0.5 промила, са били съвсем леки и в изключително ниска степен, т.е., че тя е била в състояние, което и позволява да изпълнява възложените задачи. Обобщени въпросите по т. 1 и 2 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са свързани с приложението на чл. 52 ЗЗД са включени в предмета на спора и обуславят правните изводи на въззивния съд, но по тях не е налице допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Според препращащата норма на чл. 212 КТ, обезщетението за неимуществени вреди по чл. 200 КТ се определя от съда по справедливост. В ППВС №4/1968 год. са определени критериите за понятието „справедливост“, като е изяснено, че то не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер; такива обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, вида и периода на лечебния и възстановителния процес, възрастта на пострадалия, допълнителното влошаване на здравословното състояние, степента на възстановяване на пострадалия след проведеното лечение, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. Размерът на обезщетението следва да се определи според стандарта на живот и обществено-икономическите условия в страната към момента на увреждането, за да не се превърне в източник на неоснователно обогатяване за пострадалия /решение № 95 от 29.09.2009 год. на ВКС по т. дело № 355/2009 год., І т. о., ТК, решение № 200 от 16.06.2016 год. на ВКС по гр. дело № 1019/2016 год., IV г. о., ГК, решение № 2 от 27.02.2018 год. на ВКС по гр. дело № 2303/2017 год., III г. о., ГК, решение № 50155 от 21.11.2022 год. на ВКС по гр. дело № 4473/2021 год., III г. о., ГК, решение № 156 от 02.11.2023 год. на ВКС по гр. дело № 3821/2022 год., III г. о., ГК, цитираните от касатора решение № 480 от 23.04.2013 год. на ВКС по гр. дело № 85/2012 год., IV г. о., ГК и решение № 65 от 04.05.2022 год. на ВКС по гр. дело № 2601/2021 год., III г. о., ГК и др./. Справедливостта още изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществените вреди от един и същи вид, поради което следва да се съобразява съдебната практика в сходни хипотези. Преценката за сходство е конкретна за всеки отделен случай, но сходството винаги следва да е значително. От друга страна, доколкото размерът на обезщетението се определя конкретно за всеки отделен случай, като се вземет предвид специфичните за него обстоятелства, е допустимо сходно за отделни случаи на непозволено увреждане обстоятелство да има различна тежест при определяне на размера на обезщетенията. Поради това не може да бъде извлечено общо правило за определяне на конкретен размер на обезщетението при сходства между част от фактите и обстоятелствата по посочените от страните случаи /решение № 79 от 09.08.2023 год. на ВКС по гр. дело № 3564/2022 год., IV г. о., ГК, решение № 31 от 27.01.2025 год. на ВКС по гр. дело № 4926/2023 год., III г. о., ГК и др./. Такава преценка е направил и въззивният съд в обжалваното решение – съобразил е всички конкретно установени и релевантни обстоятелства, като критерии за приложение на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, и е очертал кои от тези обстоятелства обосновават по-висок размер на обезщетението за неимуществени вреди, които е счел, че имат превес – възрастта на пострадалата; интензитета на претърпените болки и страдания и продължителността на възстановителния период; тяхното отражение върху психиката на ищцата; трайния характер на увреждането /амутация на средната и крайна фаланга на показалеца – втория пръст на дясната ръка/ и намалената с 10 % хватателната способност на ръката, както и тези, които обосновават по-нисък размер – липсата на намалена работоспособност на ищцата. Взел е предвид обществено-икономическите условия в страната към датата на трудовата злополука, но и неблагоприятните последици от увреждането, които продължават и в по-късен момент /те следва да бъдат съобразени от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК/. Паричният еквивалент на болките и страданията е определен към момента увреждането, от който момент работодателт изпада в забава и без покана /чл. 84, ал. 3 ЗЗД/, като законната лихва върху дължимото обезщетение има обезщетителен характер, но тя не е обезщетение за вредите от деликта, а обезщетение за забавено изпълнение на парично задължение /Тълкувателно решение № 1 от 01.08.2022 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2021 год., ОСГТК, решение № 182 от 16.07.2026 год. на ВКС по т. дело № 1688/2025 год. II т. о., ТК/. С цитираните към изложението на ответника решения № 50254 от 22.12.2022 год. на ВКС по гр. дело № 1032/2022 год., III г. о., ГК и решение № 60 от 05.03.2014 год. на ВКС по гр. дело № 5074/2013 год., IV г. о., ГК действително са присъдени по-ниски по размер обезщетения за неимуществени вреди, но при установяване на други обстоятелства /различни по вид и характер увреждания и различно време на настъпване на увреждането: по първото дело – за настъпила през 2016 год. травматична ампутация на втори пръст на дясна ръка на ниво начална фаланга и разкъсно-контузни рани на трети и пети пръсти дланта на дясна ръка, а по второто дело – за настъпила на 10.08.2010 год. травматична ампутация на медиална и дистална фаланга на втори пръст на дясна ръка и на дистална фаланга на трети и четвърти пръст/. А с определение № 210 от 17.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 4230/2015 год., III г. о., ГК не е допуснато касационно обжалване на въззивно решение, постановено по иск по чл. 200, ал. 1 КТ за настъпила на 13.10.2013 год. трудова злополука, при която уврежданията се изразяват в ампутация /част от дистална фаланга/ на палеца на лява ръка и на показалеца на същата ръка, ниво основа на проксимална /І-ва/ фаланга. Следователно от съдържанието на мотивите към обжалваното решение е видно, че изводите на съда почиват на съвкупна оценка на всички установени по делото факти, а определеният размер на обезщетението, дължимо на ищцата, представлява резултат от преценката на тяхното значение. Въпросите по т. 3 и 5 от изложението са свързани с приложението на чл. 201, ал. 2 КТ и са от значение за изхода от спора, но не е налице допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Когато при трудовата злополука има съпричиняване при допусната груба небрежност /липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила за работа и безопасност/, отговорността на работодателя трябва да се намали в съответната степен. Степента се определя от обективното съотношение на допринасянето за трудовата злополука с оглед на всички конкретни факти и обстоятелства, които са всъщност и критериите за намаляване на обезщетението. Следователно грубата небрежност на пострадалия е предпоставка за компенсация на вините, но критерий при определяне на процента на съприничяване е конкретния принос на увредения. В този смисъл, колкото повече едно лице е допринесло за настъпване на вредата, толкова по-голямо трябва да е неговото участие в обезщетяването й – решение № 291 от 11.07.2012 год. на ВКС по гр. дело № 951/2011 год., IV г. о., ГК, решение № 79 от 27.02.2012 год. на ВКС по гр. дело № 673/2011 год., IV г. о., ГК, решение № 140 от 24.07.2013 год. на ВКС по гр. дело № 1328/2012 год., III г. о., ГК, решение № 25 от 16.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 3233/2015 год., III г. о., ГК, решение № 58 от 20.04.2018 год. на ВКС по гр. дело № 2037/2017 год., IV г. о., ГК, решение № 115 от 07.10.2020 год. на ВКС по гр. дело № 3739/2019 год., III г. о., ГК, цитираните от касатора решения и др. Едно от основните законово установени задължения на работника при изпълнение на трудовите му задължения е да се явява на работа в състояние, което му позволява да изпълнява възложените задачи и да не употребява през работно време алкохол или друго упойващо вещество – чл. 126, т. 2 КТ. Употребата на алкохол по време на работа и явяването на работа в състояние след употреба на алкохол са нарушения на трудовата дисциплина. Тежестта на нарушението обаче зависи от отражението на алкохолното повлияване върху способността да се изпълняват трудовите задължения и за безопасността на условията на труд. Безусловният извод за осъществяване на нарушение на трудовата дисциплина в случай на употреба на алкохол в работно време, съчетан с характера на осъществяваната работа, явната възможност от настъпване на трудова злополука поради нарушаване на правилата за безопасност на труда и лекомисленото предвиждане на пострадалия, че може да предотврати настъпването й, довеждат до заключенето за липса на полагане на дължимата грижа, каквато и най-небрежният би положил. При тези съображения е безспорно, че наличието на алкохол в кръвта на пострадалия вследствие на нарушаване на задълженията по чл. 126, т. 2 КТ следва да бъде преценявано в контекста на чл. 201, ал. 2 КТ – решение № 551 от 15.07.2010 год. на ВКС по гр. дело № 64/2009 год., IV г. о., ГК и решение № 421 от 10.11.2011 год. на ВКС по гр. дело № 1135/2010 год., IV г. о., ГК /посочени от касатора/, решение № 232 от 31.03.2010 год. на ВКС по гр. дело № 227/2009 год., IV г. о., ГК, решение № 52 от 06.03.2019 год. на ВКС по гр. дело № 3636/2018 год., IV г. о., ГК, решение № 189 от 17.10.2019 год. на ВКС по гр. дело № 1446/2019 год., ІV г. о., ГК. Обжалваното решение е съобразено с тези правни разрешения. При осъществената преценка по реда на чл. 201, ал. 2 КТ въззивният съд се е позовал на конкретните обстоятелства, установени въз основа на съвкупния анализ на събраните по делото доказателства – приетото количество алкохол от ищцата в деня преди злополуката и концентрацията на алкохол в кръвта от 0.5 промила и състоянието й в деня на злополуката, като е приел, че те изключват извод за алкохолно повлияване при конкретните нейни действия по време на възложената й работа, с оглед нейния характер, който е квалифицирал като не по-рисков от управлението на пътно превозно средство /чл. 5, ал. 3, т. 1 от ЗДвП/. Същевремено е счел за доказано, че ищцата самонадеяно е пренебрегнала основно правило за безопасна работа, установено в т. 5 от Инструкция за безопасна работа с маса за полиране със стабилизиран двигател BATES PLM 250/2, за което е била инструктирана, а именно да не докосва с ръка оста на въртене на масата за полиране, като тези нейни действия представляват груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ и основание за намаляване на отговорността на работодателя с 40 %, в каквато степен е определен и приносът на пострадалата за настъпване на вредите. Дали извършената преценка на конкретните факти, обуславящи определяне на процента на съпричиняване в случая е правилна, е въпрос извън обхвата на производството по селектиране на касационните жалби по чл. 288 ГПК. Ето защо не са налице претендираните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода от спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК касаторът /ответникът/ следва да бъде осъден да заплати на ищцата действително направените разноски в касационното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 1 000 евро. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,