Определение № 3002 от 12.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 959/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Еко Садина“ ООД, чрез адв. Р. К., срещу въззивно решение № 141 от 08.12.2022 г. по в. гр. д. № 249/2022 г. на Окръжен съд – Търговище, в частта с която е потвърдено решение № 198 от 10.08.2022 г. по гр. д. № 259/2022 г. на Районен съд – Попово и „Еко Садина“ ООД е осъдено да заплати на П. С. М. сумата 5060,24 лв., представляваща дължими и неизплатени трудови възнаграждения, след приспадане на законовите удръжки за м.06.2020 г., м.08.2020 г., м.09.2020 г., м.11.2020 г., м.12.2020 г., м.01.2021 г., м.02.2021 г., м.03.2021 г., м.07.2021 г. и м.08.2021 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 11.04.2022 г. до окончателното изплащане на задължението; в частта, с която като краен резултат „Еко Садина“ ООД е осъдено да заплати на П. С. М. сумата 622,86лв. обезщетение за забава за периода от падежа на всяко плащане на трудово възнаграждение до завеждане на иска, както и в частта за разноските. Въззивното решение в останалите части като необжалвано е влязло в сила. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и поставя следните въпроси: 1/ „При наличие на конкретизация по размер на иска от ищеца чрез посочване на претендираната сума, изрично съгласие с доклада по делото от страна на ищеца, липса на правни действия по изменение на размера на иска по смисъла на ГПК и преклудиране на това право на последния, допустимо ли е изправяне с решението по същество на делото на аритметична грешка на ищеца от съда в ущърб на ответника, дори и тя да е лесно установима?“; 2/ „При даване на неясни и уклончиви отговори /обяснения на страната/ на поставени въпроси по смисъла на чл. 176, ал. 3 ГПК, какви са възможните действия на въззивния съд при съвкупна преценка на гласните /цитираните обяснения на страната/ и писмени доказателства /подписаната от самия ищец молба, в която признава за частичното изплащане на възнаграждението за м. юни 2020 г./ в тяхната цялост и непротиворечивост, както и допустимо ли е извършването на повече от едно от посочените действия: - да извърши собствено разследване, изясняване на съответните различия между писмено и гласно волеизявление; - съответно да върне делото на първоинстанционния съд за изясняване на реалната фактическа обстановка; - да изключи съответно отхвърли исковата претенция за съответния период /в случая м. юни 2020 г./ с оглед разпоредбата на чл. 176, ал. 3 ГПК; - и да уведоми прокуратурата на Република България за извършено престъпление по чл. 290 НК?“; 3/ „Допустимо ли е диспозитивното прилагане на разпоредбата на чл. 176, ал. 3 ГПК от съда или задължително ли следва при наличие на писмени доказателства, които да противоречат с гласните такива, да бъде приложена тази разпоредба?“. Ответникът П. С. М., чрез адв. Р. Р., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. В обжалваното решение въззивният съд е установил, че пред Районен съд – Попово, ищецът е предявил в условията на кумулативно обективно съединяване два иска: иск за заплащане на трудово възнаграждение за определен период с правно основание в разпоредбата на чл. 128, т. 2 от КТ и иск за заплащане на обезщетение за неползван платен годишен отпуск с правно основание в разпоредбата на чл. 224 от КТ, съединени с искове за забава за минало време за определен период. От фактическа страна съдът е съобразил, че на 26.06.2017 г. ищецът е постъпил на работа в ответното дружество по силата на сключен между страните трудов договор № 2/23.06.2017 г. със срок на изпитване на длъжността „общ работник, смесено растениевъдно и животновъдно стопанство“, с ТВ в размер на 460 лева при 8-часов работен ден и основен платен годишен отпуск в размер на 20 дни. Отбелязано е, че с две последващи допълнителни споразумения трудовото възнаграждение на ищеца от 01.01.2020 г. е било увеличено на 610 лева, а от 01.01.2021 г. – на 650 лева. На 08.08.2021 г. ищецът е подал молба да бъде освободен от работа, която е уважена като със Заповед № 31 от 09.08.2021 г. трудовото му правоотношение е прекратено по взаимно съгласие, считано от 09.08.2021 г. Констатирано е, че с исковата молба ищецът претендира да бъде осъден ответникът да му заплати незаплатените трудови възнаграждения за месец юни 2020 г.; за периода от месец август 2020 г. до месец март 2021 г. и за месец юли 2021 г. до 09.08.2021 г. – т. е. да му бъде изплатено ТВ за 10 пълни месеца и съответния брой дни от м. август 2021 г. От назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза, съдът е установил, че за по-голяма част от претендирания период ответното дружество изобщо не е представило ведомости или други писмени документи за получено от ищеца трудово възнаграждение. Съобразено е, че са представени три ведомости за изплащане на работна заплата, на които подпис за получаване на начислената сума за трудово възнаграждение от страна на ищеца няма. Въззивният състав е констатирал, че ищецът претендира следните суми: 1. За м. юни 2020 г. - 479. 03 лв.; 2. За м. август 2020 г. - 481. 87 лв.; 3. За м. септември 2020 г. - 481. 87 лв.; 4. За м. октомври 2020 г. - 481. 87 лв.; 5. за м. ноември 2020 г. - 481. 87 лв.; 6. За м. декември 2020 г. - 481. 87. лв.; 7. За м. януари 2021 година - 478. 27 лв; 8. За м. февруари 2021 г. -512. 91 лв.; 9. За м. март 2021- 512. 91 лв.; 10. За м. юли 2021 г. - 516. 49 лв.; 11. За м. август 2021 - 151. 28 лв. Посочено е, че след като се сборуват месечните искови претенции общата претендирана сума възлиза на 5, 060.24 лв., макар да е посочена обща сума в размер на 5 026.34 лв., което според съда е резултат на аритметична грешка. Въззивната инстанция е посочила още, че според заключението на вещото лице по месеци на ищеца не са заплатени суми за трудово възнаграждение, както следва: 1. За м. юни 2020 г. - 479. 03 лв.; 2. За м. август 2020 г. - 481. 87 лв.; 3. За м. септември 2020 г. - 481. 87 лв.; 4. За м. октомври 2020 г. - 481. 87 лв.; 5. за м. ноември 2020 г. - 481. 87 лв.; 6. За м. декември 2020 г. - 481. 87. лв.; 7. За м. януари 2021 година - 512. 91 лв.; 8. За м. февруари 2021 г. - 512. 91 лв.; 9. За м. март 2021- 512. 91 лв.; 10. За м. юли 2021 г. - 516. 49 лв.; 11. За м. август 2021 - 117. 38 лв. Отчетено е, че разлика в претендираните от ищеца и отразените от вещото лице като неплатени суми има за м. януари 2021 година и за м. август 2021 година. Изчислено е, че след като се сборуват така посочените по месеци суми общата незаплатена сума възлиза на 5, 060. 98 лева. По така предявения иск за заплащане на неплатено трудово възнаграждение, съдът е приел, че предявеният иск, конкретизиран по размер от ищеца чрез посочване на чистата сума за ТВ за всеки отделен месец, който е с цена в размер на 5, 060. 24 лева. Установил е, че допуснатата грешка в изчислението при сборуване на отделните суми по месеци е видима и лесно установима. В тази връзка е прието, че обжалваното съдебно решение не е постановено извън направеното искане, поради което е валидно и допустимо. Въззивният състав е съобразил също така, че съгласно чл. 270, ал. 3 от КТ трудовото възнаграждение се изплаща лично на работника или служителя по ведомост или срещу разписка или по писмено искане на работника или служителя – на негови близки. Посочил е, че по писмено искане на работника или служителя трудовото му възнаграждение се превежда на влог в посочената от него банка. С оглед регламентирания начин на изплащане на трудово възнаграждение, съдът е намерил, че не са допустими свидетелски показания за установяване на факта на получаването му. Отчетено е, че със своето определение за насрочване на делото съдът е оставил без уважение искането на ответника за допускане до разпит като свидетел служител на ответното дружество, за който се твърди, че по негов спомен, е изплатил на ищеца за м. юни 2020 година сумата от 390 лева. В съдебно заседание ищецът е заявил, че за въпросния месец юни 2020 година не е получавал трудово възнаграждение. Признал е, че е подписал молбата от 11.08.2021 г., касаеща изплащане на трудовото му възнаграждение по банкова сметка, но е заявил, че не е изписал той текста в молбата. При тези данни, съдът е приел, че след като ответникът не представя доказателства – подписани от ищеца ведомости или извършени от страна на работодателя преводи по банковата сметка на ищеца, то предявеният иск за заплащане за трудово възнаграждение за процесния период е основателен и следва да се уважи изцяло. Посочено е още, че ищецът е претендирал лихва за забава върху всяко едно неплатено месечно възнаграждение до датата на подаване на исковата молба в съда – 11.04.2022 година. Въззивната инстанция е установила, че съгласно подписания между страните трудов договор трудовото възнаграждение е дължимо на 25-то число на следващия месец. Констатирано е, че с последващите допълнителни споразумения се променя само ТВ на ищеца, но не и други условия на трудовия договор. Ето защо при изчисляване на размера на дължимата законна лихва за забава, съдът е изхождал от това, че началният момент на забава е 25-то число на следващия месец. При това положение размерът на законните лихви за забава върху всяко едно дължимо, но незаплатено месечно ТВ, е изчислен, както следва: законната лихва върху неизплатеното ТВ за м. юни 2020 година върху сумата от 470. 03 лева възлиза на 83. 29 лева; законната лихва върху неизплатеното ТВ за м. август 2020 година върху сумата от 481. 87 лева възлиза на 75. 50 лева; законната лихва върху неизплатеното ТВ за м. септември 2020 година върху сумата от 481. 87 лева възлиза на 71. 48 лева; законната лихва върху неизплатеното ТВ за м. октомври 2020 година върху сумата от 481. 87 лева възлиза на 67. ЗЗ лева; законната лихва върху неизплатеното ТВ за м. ноември 2020 година върху сумата от 481. 87 лева възлиза на 63. 32 лева; законната лихва върху неизплатеното ТВ за м. декември 2020 година върху сумата от 481. 87 лева възлиза на 59. 16 лева; законната лихва върху неизплатеното ТВ за м. януари 2021 година върху сумата от 512. 91 лева /реално незаплатената сума/ възлиза на 58. 56 лева; законната лихва върху неизплатеното ТВ за м. февруари 2021 година върху сумата от 512. 91 лева възлиза на 54. 57 лева; законната лихва върху неизплатеното ТВ за м. март 2021 година върху сумата от 512. 91 лева възлиза на 50. 16 лева; законната лихва върху неизплатеното ТВ за м. юли 2021 година върху сумата от 516. 49 лева възлиза на ЗЗ лева; законната лихва върху неизплатеното ТВ за м. август 2021 година върху реално незаплатената сума от 117. 38 лева възлиза на 6. 49 лева. Посочено е, че общата сума, която ответникът дължи за забава, възлиза на 622. 86 лева. В обжалваното решение е отбелязано, че ищецът е предявил и втори иск с правно основание в разпоредбата на чл. 224 от КТ – за незаплатено обезщетение за неползван платен годишен отпуск за 2018, 2019, 2020, 2021 година. Посочено е, че видно от трудовото досие на ищеца, същият е ползвал 20 дни платен годишен отпуск за 2018 година. Претенцията му е намерена за основателна за останалия период. Установено е, че видно от заключението на вещото лице ищецът има право на обезщетение за неползван платен годишен отпуск в размер на 52 дни, който възлиза на сума в размер на 1573. 24 лв. За основателна е приета претенцията на ищеца за забавено плащане на това обезщетение, като е пояснено, че работодателят изпада в забава от датата на прекратяване на трудовото правоотношение, а не от датата, на която по принцип е прието изплащане на трудовите възнаграждения. В тази връзка предявеният иск по чл. 86 от ЗЗД е намерен за основателен в размер на 83. 91 лева. С оглед така изложените съображения решението на Районен съд – Попово е отменено частично само по отношение на предявения иск с правно основание в разпоредбата на чл. 86 от ЗЗД за заплащане на законната лихва върху дължимото неплатено трудово възнаграждение, а в останалата част същото е потвърдено. При тези мотиви на въззивната инстанция се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Съображенията за това са следните: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от тълк. решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. В процесния случай формулираният от касатора първи въпрос не обосновава наличието на общо основание за допускане на касационното обжалване, тъй като не представлява правен въпрос, разрешен от въззивния съд, а съдържа изложение на фактите, осъществили се и установяващи противните на възприетите от съда изводи според собственото на касатора виждане за тяхната взаимовръзка и тълкуване. Въпросът се извежда от тезата на жалбоподателя за допуснато от въззивния съд нарушение на принципа на диспозитивното начало чрез изправяне с решението по делото на аритметична грешка, допусната от ищеца при сборуване на претендираните поотделно суми. Доводите на касатора по същество обуславят твърдение за недопустимост на обжалваното решение, доколкото съгласно трайно установеното в практиката разбиране, когато съдът се е произнесъл по непредявен иск или е постановил решение плюс петитум – т. е. в случаите, при които съдът е дал защита в обем по – голям от търсената, решението е недопустимо. В настоящия случай обаче не са налице предпоставки за обосноваване на извод за частична недопустимост на решението, тъй като въззивният съд се е произнесъл съобразно направеното от ищеца искане, като е сумирал посочените поотделно суми, чието заплащане се претендира и не е нарушил принципа на диспозитивното начало. Поставените втори и трети процесуалноправни въпроси са привързани към оплакванията на жалбоподателя за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на постановеното решение поради неправилен и непълен анализ на събраните доказателства. Въпросите са поставени на плоскостта на тезата на жалбоподателя, че въззивният съд не е извършил всички възможни процесуални действия при съвкупна преценка на гласните и писмени доказателства, както и на становището му, че обясненията на ищеца, дадени по реда на чл.175 ГПК, са неясни и уклончиви. Следва да се отбележи, че доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Освен това в случая въззивният съд е изложил собствени фактически и правни изводи, като е изложил и съображенията си по всички релевирани от страните доводи и възражения. Обсъдил е и е анализирал поотделно и в съвкупност всички доказателства и е изложил съображенията си какво счита за установено от тях. Съдът не е приел обясненията на страната за неясни и уклончиви, анализирал ги е, макар и лаконично, и ги е обсъдил ведно с останалите събрани доказателства, приемайки, че съвкупната преценка обосновава решаващия му извод, че претендираните месечни възнаграждения не са изплатени в претендираните от ищеца размери. Въпросът доколко анализът на доказателствата и направените фактически и правни изводи са пълни, обосновани и правилни е ирелевантен за производството по чл. 288 ГПК. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с извършения анализ, обем и оценка на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които както се посочи не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Въпреки това за пълнота на изложението следва да се посочи, че практиката на ВКС трайно и непротиворечиво приема, че съдът основава решението си въз основа на приетите за установени обстоятелства по делото; при спор относно фактите, в мотивите към решението обосновава изводите си кои факти приема за осъществили се и кои не и въз основа на какви доказателства, извършвайки преценка на достоверността и доказателствената сила на всяко от доказателствата и съпоставяйки ги в тяхната взаимна връзка и зависимост. В кръга на доказателствата, които следва да бъдат обсъдени, са и обясненията на страната, когато съставляват изявление за неизгодни за нея факти. Съдът може да приеме за доказани обстоятелствата, не само когато изявленията на страната съдържат признание за неизгодни за нея факти, но и когато тя не се е явила, за да отговори или е отказала да отговори без основателна причина или когато е дала уклончиви или неясни отговори. Съдът е длъжен да цени обясненията на страната, съответно поведението и във връзка с обясненията, наред с всички доказателства по делото, излагайки мотиви кои факти следва да се считат за доказани при условията на чл. 176 ГПК. В случая въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения. Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна своевременно поисканите и надлежно удостоверени по делото такива за настоящото производство – заплатено адвокатско възнаграждение, в размер на 1 200 лева. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,