Определение № 2466 от 15.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 291/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. А. И., чрез адв. Е.Ф., срещу решение № 6042/05.11.2024г. по гр.д№ 11954/22г по описа на СГС, ІV Е ВС, с което, след частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение е уважен предявения от И. срещу Министерство на вътрешните работи – Дирекция „Комуникационни и информационни системи“ иск по чл. 224, ал.1 КТ за присъждане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода 08.08.2014г. - 19.02.2020г. до размер от 579, 30 лева и е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 7552,86 лева. Касаторът заявява недопустимост и неправилност на обжалваното решение в отхвърлителната му част. В контекста на доводите, че направеното от ответника по делото възражение са прихващане е с вземания по чл. 220 и чл. 222,ал.3 КТ, които не са изплатени от работодателя й – Дирекция КИС при МВР и че е недопустимо прихващане с активното вземане по чл. 224, ал.1 КТ, когато то е дължимо за период на незаконно уволнение, в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поставят въпросите: 1/ Могат ли да се прилагат по аналогия правилата за изплащане на платения годишен отпуск по чл. 224, ал.1 КТ за платения годишен отпуск по чл. 7, параграф 1 от Директива 2003/88/ЕО на ЕС и Съвета от 04.11.2003г. и чл. 42 от Наредбата за работното време, почивките и отпуските, след като възникват на различно правно основание и се отнасят за различни периоди ? 2/ Допустимо ли е в производство по чл. 7, параграф 1 от Директива 2003/88/ЕО на ЕС и Съвета от 04.11.2003г. и чл. 42 от Наредбата за работното време, почивките и отпуските да бъде разглеждано възражение за прихващане на изплатено обезщетение по чл. 224 КТ с обезщетение по чл. 220 и чл. 222 КТ? 3/ Процесуално допустимо ли е разглеждане на възражение за прихващане, предявено от ответника по делото, който е различен от титуляра на вземането и не е надлежно упълномощен от него? 4/ Кой е носител на работодателската власт по смисъла на §1, т.1 ДР на КТ – специализираната Дирекция КИС при МВР или министъра на вътрешните работи? 5/ Пасивно легитимирани ли са МВР и/ или министъра на вътрешните работи да отговарят по предявените искове, когато работодател на ищцата е Дирекция КИС при МВР? 6/ По смисъла на КТ и ЗМВР заповед, издадена от министъра на вътрешните работи в качеството му на работодател, може ли да се прилага и за лицата, работещи по трудово правоотношение, на които той не се явява работодател? Касаторът поставя и въпроса как се възстановява членството в синдикална организация, което е прекратено с прекратяване на трудовото правоотношение и длъжен ли е работодателят да представи доказателства, че е уведомил работника за наличието на нов КТД след възстановяването му на работа поради незаконност на уволнението. Като основания за допускане на касационен контрол се сочат тези на чл. 280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Насрещната страна по жалбата – ответникът Дирекция „Комуникационни и информационни системи“ – МВР, чрез гл.юрисконсулт Б., възразява срещу наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване и излага съображения за неоснователност на доводите за неправилност на обжалваното решение, развити в касационната жалба. Касационната жалба е допустима, а по искането за допускане на касационно обжалване, настоящият състав съобрази следното: За да уважи частично предявения иск, въззивният съд е възприел установената от събраните пред първата инстанция доказателства фактическа обстановка, съгласно която: страните - И. и Дирекция КИС при МВР са били обвързани от валидно трудово правоотношение, възникнало през м.10.2000 г., по силата на което ищцата заемала длъжността „технически изпълнител" в група „Комуникационни системи" в сектор КИС „Монтана" към отдел „Териториални КИС- Север" в Дирекция „Комуникационни и информационни системи" на МВР; била е и член на Националния синдикат на гражданската администрация /НСГА/ в МВР и страна по действащ при ответника Колективен трудов договор /КТД/. Трудовото правоотношение е прекратено със заповед на директора на дирекцията от 30.06.2014 г., считано от 08.08.2014 г. Това уволнение е отменено като незаконно с влязло в сила на 14.01.2020г. съдебно решение, ищцата е възстановена на предишната работа и е заела длъжността от 12.02.2020 г. Със заповед № 5920з-348/ 18.02.2020 г. трудовото правоотношение между страните отново е прекратено, поради придобиване право на пенсия от ищцата, считано от 20.02.2020 г. През периода от 08.08.2014 г. до 12.02.2020 г. /периодът след първото уволнение до възстановяването й на работа/ ищцата не е упражнявала трудова дейност. През периода 2014 г.- 2020 г. в колективните трудови договори /КТД/ за системата на МВР за служители с общ трудов стаж над 25 г. ( каквато е ищцата) е уговорен основен платен годишен отпуск в размер на 35 дни. КТД се прилага за членове на сключилите го синдикални организации, вкл. Национален синдикат на гражданската администрация /НСГА/ в МВР, както и присъединили се служители след заплащане на съответната годишна вноска. След м.08.2014 г. ищцата не е била член на Национален синдикат на гражданската администрация /НСГА/ в МВР, не е правила синдикални вноски, изрични изявления за членство в синдикат или за присъединяване към КТД. След уволнението й през 2014г. ищцата е поискала изплащане на обезщетения по чл. 220 и чл. 222, ал.1 КТ, същите са й начислени с ведомостите за заплата, всяко с размер от 1351,02 лева, и изплатени през август, септември и октомври 2014г. по банков път. През 2014г. ищцата е ползвала 17 дни платен отпуск за 2014 г., а при уволнението й тогава й е изплатено обезщетение за неизползван отпуск от 4 дни. При тези факти въззивният съд е приел, че предявеният иск има основанието си чл. 224, ал.1 КТ и като е тълкувал разпоредбата по начин съответстващ на правото на ЕС, т.е. при съобразяване разпоредбите и целта на Директива 2003/88 ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4.11.2003 г. относно някои аспекти на организацията на работното време и на основните принципи на Съюза, регламентирани в чл.31 от Хартата на основните права на ЕС и съобразно даденото задължително за националните съдилища тълкуване по преюдициално запитване с решение от 25.06.2020 г. на СЕС по съединени дела C-762/18 и C-37/19 е заключил, че за периода от 8.08.2014 г. до 11.02.2020 г., през който ищцата не е работила поради незаконното уволнение, извършено със заповедта от 2014г., тя има право на обезщетение за 102 дни неползван платен годишен отпуск. Размерът на дължимото обезщетение е определен на 3 281.34 лева, при среднодневно брутно трудово възнаграждение за м.06.2014г. от 32.17 лева. Направеното от ответника възражение за прихващане с обезщетенията по чл. 220 КТ и чл. 222,ал.1 КТ е намерено за основателно предвид отпадане на основанието за получаването им от ищцата с отмяната на незаконното уволнение. Въззивният съд не се е съгласил с довода на ищцата, че се касае за добросъвестно получени трудови възнаграждения по смисъла на чл.271 КТ и като е приспаднал от дължимото обезщетение по чл. 224 КТ, а именно 3 281.34 лв., изплатените обезщетения по чл. 220 и чл.222 КТ – общо 2 702.04 лв, е присъдил на ищцата разликата от 579.30 лв. като обезщетение по чл.224, ал.1 КТ вр. с член 7, § 1 от Директива 2003/88/ЕО на ЕП и Съвета от 4.11.2003 г. относно някои аспекти на организацията на работното време. Допускането на касационно обжалване на въззивно решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Нито един от поставените от касатора въпроси няма отношение към решаващите изводи на въззивния съд. Първите два въпроса почиват на погрешното виждане на касатора, че правното основание на претенцията му е различно от чл. 224 КТ. Предявеният иск е по чл. 224, ал.1 КТ за присъждане на обезщетение за неползван платен отпуск и за квалификацията му няма значение, че обхваща период, през който трудовото правоотношение на ищцата е било незаконно прекратено. Разпоредбата на член 7, § 1 от Директива 2003/88/ЕО на ЕП и Съвета от 4.11.2003 г. относно някои аспекти на организацията на работното време гласи: „Държавите-членки предприемат необходимите мерки, за да гарантират, че всеки работник има право на платен годишен отпуск от най-малко четири седмици в съответствие с условията за придобиване на право и предоставяне на такъв отпуск, предвидени от националното законодателство и/или практика. Минималният период за платен годишен отпуск не може да се замества с финансово обезщетение, освен при прекратяване на трудовото правоотношение.“ Тази разпоредба не дава различно правно основание на предявения иск, а нейното задължително тълкуване, дадено с решение от 25.06.2020 г. на СЕС по съединени дела С-762/18 и С-37/19, включва в предметния обхват на иска по чл. 224, ал.1 КТ и хипотези като процесната, когато правото на платен годишен отпуск, респ. обезщетението за него, се търси за период, през който уволненият работник не е полагал действително труд за работодателя поради незаконното си уволнение, което е отменено. Възражението за прихващане е правопогасяващо процесуално средство за защита на ответника. Изисква насрещни вземания за пари или еднородни заместими вещи. Необходимо е вземането на прихващащия (активното вземане) да е изискуемо и ликвидно ( определено по основание и размер), а задължението на прихващащия (пасивното вземане) е достатъчно да е изпълняемо. Довода си за недопустимост на възражението за прихващане касаторът извежда от липсата на насрещност на вземанията, а такава не е обсъждана от въззивния съд. С решението си той е възприел първоинстанционните мотиви, че обезщетенията по чл. 220 и чл. 222 КТ са дължими и изплатени на ищцата от работодателя й – Дирекция КИС при МВР. Обстоятелството, че наредител на плащанията е друга структура в системата на МВР, а именно ОДМВР Монтана, предвид наличието на изрична организация за финансово обслужване, създадена с цитираната от въззивния съд заповед № 8121з-571/18.09.2014г. на министъра на вътрешните работи, не прави последното работодател на ищцата, съответно титуляр на вземанията за връщане на изплатените обезщетения. В тази връзка не е било спорно за въззивния съд, че възражението за прихващане е направено от ответника по делото – Дирекция КИС при МВР, с негово вземане, възникнало от качеството му на работодател на ищцата. Последното и съответно надлежната пасивна процесуална легитимация на Дирекция КИС при МВР са установени със сила на пресъдено нещо със съдебното решение за отмяна на незаконното уволнение от 2014г., където изрично е прието, че именно дирекцията отговаря на определението по §1, т.1 ДР на КТ. С обжалваното решение този въпрос не е пререшаван и в тази връзка питанията на касатора от четвърто до шесто, включително, не покриват общия селективен критерий на чл. 280, ал.1 ГПК. И последният въпрос на касатора не е обсъждан с въззивното решение, а при липсата на спор, че синдикалното членственото правоотношение на ищцата е било прекратено с уволнението й през 2014г. и не е възстановено при действието на КТД от 2019г., остава и ирелевантен за крайните изводи на въззивния съд. В заключение, липсват предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Така мотивиран, настоящият състав на Върховния касационен съд