Определение № 449 от 03.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3180/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Лесто Продукт“ ЕООД, чрез адв. Х. П. против решение № 272/26.05.2024 г. по в.гр.д. № 282/2023 г. на Окръжен съд Враца в частта, с която като е потвърдено решение № 201 от 10.04.2023 г. на Районен съд Враца, постановено по гр.д. № 3370/2022 г., касаторът е осъден да заплати на В. Н. В., на основание чл.200, ал.1 КТ сумата от 5 674,26 лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, вследствие на трудова злополука, настъпила на 28.06.2022 г., ведно със законната лихва от увреждането до окончателното изплащане. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът обжалва въззивното решение като поддържа неправилност поради допуснати съществени нарушения на материалния закон, на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания по чл.281, т.3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд не е изложил собствени мотиви, в които да отрази своята преценка на събраните по делото писмени доказателства, както и направените въз основа на тях фактически и правни изводи относно размера на глобалното обезщетение по чл.52 ЗЗД; нарушен е принципът за справедливост по чл.52 ЗЗД, тъй като размерът на определеното обезщетение е силно завишен, не е съобразен с реално претърпените от ищеца вреди, както и с практиката на ВКС, формирана при присъждане на обезщетения за неимуществени вреди за подобни телесни увреждания; съдът не е отчел обстоятелството, че не всички твърдени от ищеца вреди са в причинно-следствена връзка с увреждането, настъпило в резултат на трудовата злополука. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК са формулирани следните въпроси: 1/ Длъжен ли е въззивният съд да изложи в решението си собствени мотиви, в които да отрази своята самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, както и направените въз основа на това свои фактически и правни изводи относно размера на глобалното обезщетение по чл.52 ЗЗД вр. чл.200 КТ; 2/ Длъжен ли е въззивният съд да отчете и анализира всички конкретни обстоятелства от значение за определяне размера на глобалното обезщетение по чл.52 ЗЗД вр. чл.200 КТ и да посочи значението им за размера на неимуществените вреди; 3/ Налице ли е съответствие между присъдено обезщетение от 15 000 лв. за неимуществените вреди, причинени от трудова злополука, и характера и степента на установените вреди по увреждане на мека тъкан на втори пръст на ръка, без засягане на нокътя-леко физическо увреждане, водещо до временна неработоспособност и 4/ Допустимо ли е размерът на присъденото обезщетение по чл.200, ал.1 КТ да служи като източник за неоснователно обогатяване за пострадалия работник/служител за сметка на работодателя. Поддържа се, че въззивният съд е действал и е дал разрешения на тези въпроси в противоречие със задължителната и казуална практика на ВКС – конкретно посочена в изложението. Ответникът В. Н. В., чрез пълномощника си адв. Ц. С. е депозирал отговор, в който поддържа, че не са налице основание за допускане на касационно обжалване, доколкото произнасянето на въззивният съд не е в противоречие с цитираната практика на ВКС. Заявено е и становище, че изложените от касатора доводи за неправилност на въззивното решение са неоснователни. За да потвърди решението на първата инстанция, с което е присъдено обезщетение за неимуществени вреди на основание чл.200, ал.1 КТ в размер на 5 674,26 лв., въззивният съд е приел, че фактите по делото са правилно установени от първоинстанционния съд, а те са следните: настъпила на 28.06.2022 г. трудова злополука, при която ищецът, заемащ длъжност „машинен оператор“ при ответното дружество, е претърпял травматично увреждане на здравето – травма на втори пръст на дясна ръка, довело до временна неработоспособност за периода от 28.06.2022 г. до 26.09.2022 г. с диагноза „открита рана на пръст на ръката без увреждане на ноктите; претърпяна на 29.09.2022 г. под обща анестезия оперативна интервенция – освобождаване, капсолотумия, след която ищецът е продължил да ползва отпуск поради временна неработоспособност за периода от 27.09.2022 г. до 21.12.2022 г.; със заповед № 244 от 22.12.2022 г. на управителя на ответното дружество, трудовото правоотношение на ищеца е прекратено на основание чл.325, ал.1, т.1 КТ, считано от 22.12.2022 г.; ищецът е бил запознат на 14.02.2020 г. и на 21.02.2020 г. с инструкцията за безопасна работа с машина абкант преса „Safan“ 35-1250 и с машина абкант преса „Trubend“ 7036, каквато му предадена за работа с протокол от 21.02.2020 г.; съгласно протокола от 15.07.2022 г. на комисията, назначена за разследване причините за злополуката, работникът нарушавайки инструкцията за безопасна работа с машината и без да се съобразява с предупредителните знаци, които са поставени върху самата машина, е задействал педала на машината докато в същото време с ръка е държал детайла, което не е било необходимо, тъй като за задържането му е предвиден специален магнит, който държи детайла при извършване на работния процес, като с тези си действия работникът е допуснал нарушение на чл.34 ЗЗБУТ и чл.44 от Наредба № 3 от 23.03.2004 г. за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд при механично обработване на метали; съгласно заключението на съдебно-медицинската експертиза, към момент на прегледа, раните в областта на втори пръст са заздравели първично, като силата на захват на ръката е нормална и не е необходимо допълнително лечение; захватът на дясна ръка е възстановен; сгъването на показалеца е почти напълно възстановено с минимален дефицит /невъзможност за пълно сгъване/; обичайният срок за възстановяване на разкъсно-контузни рани е от порядък на две и повече седмици, като в конкретния случай е налице възникнало усложнение, което е довело до удължаване на оздравителния период и до последващо оперативно лечение; съгласно заключението на съдебно- психиатричната експертиза към момента на настъпване на злополуката при ищеца е настъпила остра стресова реакция, проявена с болки, която не е отзвучала, а е протрахирала и е преминала в разстройство на адаптацията; след злополуката са настъпили психични промени, изразяващи се в болка и нарушен сън; не е оказвана психологична или психиатрична помощ, като към настоящия момент, ищецът е психически здрав. При така установените факти, въззивният съд е споделил и изводите на първоинстанционния съд, че в конкретния случай са налице предпоставките за ангажиране отговорността на работодателя по реда на чл.200, ал.1 КТ; че размерът на дължимото обезщетение за претърпените от пострадалия неимуществени вреди, определен по реда на чл.52 ЗЗД възлиза на 15 000 лв.; че е налице основание за намаляване отговорността на работодателя по реда на чл. 201, ал.2 КТ, тъй като работникът е допринесъл за трудовата злополука като е допуснал груба небрежност, като отчитайки конкретните обстоятелства и механизъм на настъпване на злополуката е процентът на съпричиняване е определен на 60%. Във връзка с доводите и възраженията на ответника, въззивният съд е приел, че така определения размер на обезщетението за неимуществени вреди в размер на 15 000 лв., е съобразен с характера и степента на търпените болки и страдания, вкл. и душевните такива, периода на оздравителния процес, проведените оперативни намеси, причинените неудобства в битов и личен план, трайното ограничение на ставата, макар и при минимален дефицит – невъзможност за пълно сгъване на показалеца на дясната ръка, както и икономическата обстановка в страната към момента на настъпване на злополуката. За недоказано е прието и възражението на работодателя, че следва да бъде освободен от отговорност, тъй като увреждането е причинено умишлено от пострадалия. Настоящият състав на четвърто гражданско отделение на Върховния касационен съд приема, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на решението по следните съображения: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за преценката и обсъждането на събраните по делото доказателства – т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2010 г. на ОСГТК и по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления. Настоящият състав намира, че повдигнатите въпроси /без трети въпрос/ отговарят на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационен контрол, но нямат претендираното от касатора значение, тъй като по тях не е налице соченото допълнително основание на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК – обжалваното решение да е постановено в противоречие със задължителната и казуална практика на ВКС, сочена от касатора, според която предметът на въззивната дейност при ограниченото въззивно обжалване се състои в „разрешаването на материалноправния спор“, а „преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност“ - мотиви по т.2 на ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В рамките на предмета на проверката по чл.269, предл.2 ГПК, въззивният съд е длъжен да разгледа възраженията на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по делото доказателства във връзка с техните доводи, а преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на събраните доказателства във връзка с тези факти, следва да бъдат отразени в мотивите на съда. Тези задължения на съда произтичат от изискванията на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК. В конкретния случай въззивният съд не е допуснал нарушение на посочените разпоредби, тъй като е изложил собствени правни изводи по делото в рамките на спорните за страните въпроси, очертани с въззивните жалби на ищеца и на ответника, които правни изводи /за наличието на елементите от фактическия състав на чл.200, ал.1 КТ, за основателност на възражението за съпричиняване и относно конкретно установените по делото обстоятелства, които са съобразени при определяне на обезщетението за неимуществени вреди/, са надлежно отразени в мотивите на въззивното решение. Горното налага извод, че даденото от въззивния съд разрешение по поставените въпроси е в съответствие както с задължителното разрешение, дадено в т.2 на ТР № 1/9.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, така и със сочената от касатора казуална практика на ВКС относно правомощията и задълженията на въззивния съд при постановяване на решението по съществото на материалноправния спор и по приложението на чл.52 ЗЗД. Третият въпрос няма характер на правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а е фактически въпрос, обусловен от несъгласието на касатора с определения от въззивния съд размер на обезщетението за неимуществени вреди. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационен контрол. При този изход на спора, на насрещната страна следва да се присъдят поисканите с отговора на касационната жалба сторени разноски за адвокатско възнаграждение Съгласно представения договор за правна защита и съдействие, последното е в размер на 4 000 лв. С оглед заявеното от касатора в касационната жалба възражение по чл.78, ал.5 ГПК и при съобразяване на решение от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/22, според което при направено искане за намаляване поради прекомерност на размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, съдът не е обвързан от минималните размери на Наредба №1/9.07.2004 г. на ВАдвС, респ. от ограничението на чл.78, ал.5 ГПК, с което чрез чл.36 ЗА се препраща към наредбата, размерът на възнаграждението в тези случаи се определя от съда, при съобразяване на действителната фактическа и правна сложност на делото и извършената работа от адвоката, настоящият състав на ВКС приема, че размерът на адвокатското възнаграждение следва да бъде редуциран до 1 200,00 лв. - за изготвяне на отговор на касационната жалба. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,