Определение № 174 от 17.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 994/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Дженерали Застраховане“ АД, [населено място], в качеството му на трето лице-помагач в производството, чрез процесуалния представител юрисконсулт Г. Р., срещу решение № 310 от 13.11.2023 г. по в.гр.д. № 430/2023 г. на Окръжен съд – Добрич, с което след частична отмяна на решение № 89 от 14.12.2022 г. по гр.д. № 66/2022 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 51/17.05.2023 г., на Районен съд – Тервел са частично уважени предявените от С. А. О., М. М. М. и С. М. О. срещу „Екофрукт“ ООД искове по чл. 200 КТ за сумата от 49 910 лв. за всеки един от ищците, представляващи обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от тях вследствие на трудова злополука от 24.07.2018 г., от която е настъпила смъртта на М. О. О. – съпруг на първата ищца и баща на другите двама, ведно със законната лихва, считано от датата на злополуката до окончателното изплащане. В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано.

В срока по чл. 287 ГПК е постъпил отговор от „Екофрукт“ ЕООД, със съдебен адрес [населено място], чрез адвокат П. А., с който се поддържа, че подадената жалба е допустима и основателна. Направено е искане за присъждане на разноски.

Ответниците по касационната жалба С. А. О., М. М. М. и С. М. О., и тримата със съдебен адрес [населено място], чрез адвокат К. Д., оспорват жалбата като неоснователна и поддържат, че не са налице основанията за допускане на касационното обжалване. Направено е искане за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА.

Въззивният съд е приел, че са предявени искове по чл. 200 КТ за осъждане на ответника да заплати обезщетения за вредите, които ищците са претърпели в резултат на трудова злополука, настъпила на 24.07.2018 г., довела до смъртта на М. О. О. – съпруг и баща на ищците, видно от представеното удостоверение за наследници изх. № 086/13.08.2018 г. на [община]. Установено е, че починалият и ответното дружество „Екофрукт“ ЕООД са били в трудово правоотношение, по силата на което той е заемал длъжността „сортировач“. С разпореждане №[ЕИК]/13.11.2018 г. на НОИ, обжалвано от работодателя и влязло в сила на 31.03.2021 г., станалата на 24.07.2018 г. злополука е призната за трудова по смисъла на чл. 55, ал. 1 КТ. От съвпадащите твърдения на страните, преписката по вх. № 5101-24-56/19.09.2018 г. на ТП - Добрич на НОИ и гласните доказателства, съдът е установил механизма на настъпилия инцидент: по посочената дата, докато работникът сортирал бали с люцерна и изпълнявал конкретно възложената му задача да реже и освобождава наредените бали /една до друга на ширина и на четири реда една върху друга, на височина/, всяка от които била с размери 2.20м/1.20м/0.70м и тежала към 200 кг., бил затиснат под паднала от най-горния ред бала, тъй като при освобождаването се срутили. От комплексната медицинска експертиза е установено, че в резултат на затискането работникът получил множество травми - счупване на ребра в лява и дясна гръдна половина, двустранна контузия на белите дробове, усложнена със следконтузна катарално гнойна пневмония, счупване – изкълчване на единадесети, дванадесети гръден и първи поясен прешлен, като въпреки предприетите хирургични интервенции починал в болничното заведение.

Съгласно чл. 200, ал. 1 КТ работодателят дължи обезщетяване на вредите от трудовата злополука, причинила смъртта на работника. В съответствие с чл. 358, ал. 1, т. 3 и ал. 2, т. 2 КТ правото на обезщетение за вреди от трудова злополука се погасява с изтичането на тригодишен давностен срок, който започва да тече от деня, в който това право е станало изискуемо или е могло да бъде упражнено. Въззивният съд е приел, че до влизането в силата на разпореждането на НОИ, с което злополуката е призната за трудова, за ищците е била налице пречка да упражняват правото си, доколкото установяването на трудовата злополука, основание за претендиране на обезщетение, е възможно само по административен ред. Денят на влизане в сила на административния акт за установяване на трудовата злополука, е денят, в който най-рано правото, предмет на иска по чл. 200 КТ, може да бъде упражнено и от този ден започва да тече тригодишният погасителен давностен срок. Направил е извод, че в конкретния случай давността е започнала да тече на 31.03.2021 г., поради което не е била изтекла на датата на предявяване на исковете – 08.03.2022 г.

Съдът е определил, че спорът между страните е за неимуществени вреди, емоционални и психически болки и страдания, които тримата ищци търпят от загубата на починалия следствие злополуката техен съпруг и баща. От гласните доказателства е установено, че смъртта на техния съпруг и баща е предизвикала у ищците сериозни емоционални и психически страдания. Били сплотено семейство, обичали се, подкрепяли се и изпитвали чувство на уважение и взаимна привързаност. Съдът е посочил, че дъщерята, макар да не живеела в едно домакинство с родителите си, имала особено силна връзка с баща си, а синът имал сериозни здравословни проблеми, във връзка с което бащата е бил опора и помощ. От психиатричната експертиза е установено, че при смъртта на техния съпруг и баща всеки от тримата ищци развил остра стресова реакция, която след отзвучаването си в рамките на няколко дни е преминала в смесена тревожно-депресивна реакция. Заключението на вещото лице е, че дори към момента ищците не са се справили напълно с мъката си и продължават да търпят негативните последици от загубата на психическо ниво. При определянето на справедливия размер обезщетение съдът е взел предвид, че починалият е бил в активна възраст, без здравословни проблеми, а смъртта му е настъпила по неочакван и нелеп начин. Направен е извод, че справедливото съобразно чл. 52 ЗЗД обезщетение за преживяваните от всеки един от ищците емоционални и психически болки и страдания е в размер на 100 000 лева за всеки един от тях. Аргументирал се е, че това е справедливият размер на обезщетението с оглед възрастта на починалия им близък, обстоятелствата, при които е настъпила смъртта му, топлите и подкрепящи житейски отношения помежду им, съотнесено към икономическата ситуация в страната и осъществилите се в годините от пораждане на вредите инфлационни процеси, а така също с общественото разбиране и актуалната съдебна практика за справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, причинени от смърт на съпруг и родител. Съдът е приел, че от така определения размер на обезщетението следва да бъдат приспадната получената от ищците парична сума при смърт на осигурено лице в размер на 180 лв. за всеки от тях.

На следващо място в обжалваното решение е разгледано възражението за съпричиняване. Съгласно чл. 201, ал. 2 КТ отговорността на работодателя може да се намали, ако пострадалият е проявил груба небрежност, допринесла за трудовата злополука. Съдът е приел, че работникът при изпълнението на възложената му задача е проявил такава, тъй като е логично, че като реже сезала на най-ниско подредените бали, тези върху тях ще се срутят, но дори сам да не се е досетил, то е му е обърнато внимание първо при поставяне на задачата от агронома, а после и от другите двама работници. Посочил е, че това поведение на работника е пример за липса на елементарно внимание, за пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност, като съставлява проява на груба небрежност, с която той е допринесъл за настъпването на трудовата злополука, поради което са налице условията за намаляване отговорността на работодателя. При преценката на степента на съпричиняване съдът е отхвърлил твърдението на работодателя, че злополуката е изключително и преимуществено резултат на грубата небрежност на работника. Посочил е, че работодателят не е приложил всички възможни мерки за безопасно сортиране на люцерната – напр. машина да свали на земята подредените на горните редове бали, вместо срязването на сезала да се извършва от работника на приблизително три метра височина и от там люцерната от съответната бала поетапно ръчно да се сваля на земята. При съпоставяне действията и бездействията на работодателя и на работника, съдът е приел, че двамата в еднаква степен са допринесли за настъпването на трудовата злополука и отговорността на ответника за обезщетяване на настъпилите от нея вреди следва да се намали на 50 %.

В заключение след приспадането на степента на съпричиняване, съдът е приел, че на ищците са дължими по 49 910 лв. за претърпените от тях неимуществени вреди.

В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси, за които се твърди, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, в подкрепа на което са посочени множество решения:

1. „Кои са релевантните факти, обуславящи размера на допринасянето в настъпването на вредите в резултат на допусната от работника груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ?“.

2. „Следва ли да има съответствие между действителния принос на пострадалия за настъпване на вредите от трудова злополука при допусната от него груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ и определения от съда процент на съпричиняване на вредоносния резултат?“.

3. „С какъв давностен срок се погасяват вземанията за лихви върху обезщетения за вреди от непозволено увреждане и в частност при трудова злополука?“.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на въззивно решение № 310 от 13.11.2023 г. по в.гр.д. № 430/2023 г. на Окръжен съд – Добрич на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка на твърдяното противоречие със задължителната практика на ВКС по въпроса за обстоятелствата, които съдът следва да вземе предвид при определяне на степента на съпричиняване на трудовата злополука от работника.

На касатора следва да се укаже в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 2994,60 лв., като в противен случай касационната жалба ще бъде върната.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на III г. о.