Определение № 1969 от 16.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4139/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от В. П. Б., чрез процесуален представител адв. П. К., против въззивно решение № 193 от 15.08.2025 г., постановено по в. гр. д. № 465/2025 г. по описа на Окръжен съд - Ловеч, с което, като е отменено решение № 244 от 29.05.2025 г., постановено по гр. д. № 134/2025 г. по описа на Районен съд - Ловеч, са отхвърлени исковете на В. П. Б. против Община Ловеч с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ – за признаване за незаконно на уволнението му от длъжността „Кметски наместник“ на [населено място], Л. област, извършено със заповед № 605/28.11.2024 г. на кмета на Община Ловеч – С. В. П., за възстановяване на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ на заеманата от него преди уволнението длъжност „Кметски наместник на [населено място], като Кметският наместник изпълнява и функциите на длъжностно лице по административно обслужване на населението на [населено място]“, с указание да се яви в двуседмичен срок при работодателя от съобщението, че е възстановен и иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ за присъждане на обезщетение за 6 месеца в размер на сумата от 8544 лева, ведно със законната лихва върху тази сума, с начало от датата на подаване на исковата молба – 24.01.2025 г. до окончателното й изплащане, като неоснователни и недоказани и В. П. Б. е осъден за съдебно-деловодни разноски. Касаторът счита, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна по касация Община Ловеч, подаден чрез процесуалния представител адв. И. Х., в които поддържа, че не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението, както и, че същото е правилно и законосъобразно, а касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ВКС, след преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира: По делото е установено от приетите писмени доказателства, че въз основа на трудов договор № 003/11.01.2024 г., сключен между Община Ловеч, представлявана от кмета С. В. П. и В. П. Б., на последния е възложено да упражнява длъжността „Кметски наместник“, с място на извършване на работата Община Ловеч – населено място [населено място]. Месечното възнаграждение е уговорено в размер на 1204 лева. Възложено му е да изпълнява и функциите на длъжностно лице по административно обслужване на населението на [населено място], с допълнително възнаграждение за това в размер на 100 лева месечно. Вписано е, че кметският наместник постъпва на работа на 15.01.2024 г. Със заповед № 2818/07.11.2024 г. на кмета на Община Ловеч на ищеца е разрешено да ползва платен годишен отпуск в периода от 08.11.2024 г. до 14.11.2024 г. Съгласно болничен лист, издаден на 29.11.2024 г., на В. Б. е в отпуск поради временна неработоспособност за срок от 14 дни – тоест до 12.12.2024 г. С оспорената заповед № 605/28.11.2024 г. на кмета на Община Ловеч, с посочено основание чл. 325, ал. 1, т. 4 КТ, чл. 46а, ал. 3 във вр. с чл. 44, ал. 1, т. 3 и ал. 2 ЗМСМА, е прекратено трудовото правоотношение с В. Б., считано от 01.12.2024 г. Като причини за прекратяване на трудовия договор в заповедта е посочено: „Прекратяване без предизвестие от кмета на общината във връзка с констативен протокол от 11.11.2024 г. относно подаден сигнал за отливане на бетон в близост до каменния мост на [населено място]“. Разпоредено е на лицето да се изплати обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за неизползван платен годишен отпуск в размер на 13 дни от 2024 г. Заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение е връчена на ищеца на 28.11.2024 г., което същият е потвърдил с подписа си. От Б. е подадено възражение с рег. № 94-00-1928/06.12.2024 г., с което изразява несъгласие със заповедта, а именно „...като незаконосъобразна, с несъответстващи мотиви в констативен протокол от 11.11.2024 г...“. Сочи, че в селото е проведен референдум и са събрани 83 подписа в негова подкрепа, 1 подпис против и трима са отказали да участват. Подписката е приложена по делото. С молба с вх. № 94-00-4812/09.12.2024 г. ищецът е поискал да му бъде предоставено копие от констативен протокол от 11.11.2024 г., посочен като причина за прекратяване на правоотношението, както и данни за лицето, подало сигнала за отливането на бетон. Със същото искане ищецът е изпратил и молба до кмета на Община Ловеч с вх. № 94-00-196/20.01.2025 г. Отговорено му е с писмо изх. № 94-00-196/24.01.2025 г. от Кмета на общината, че исканият „…констативен протокол от 11.11.2024 г. е вътрешен документ, съдържащ лични данни и информация, които Община Ловеч като оператор на лични данни, съгласно Закона за защита на личните данни, не би могла да му предостави на основание ЗЗЛД…“. Протоколът е представен по искане на съда. Касае се за извършена проверка по телефонен сигнал, подаден в Общината, за изливане на бетон в близост до каменния мост на [населено място]. Длъжностните лица инж. М. Д. – гл. експерт по геодезия, П. П. – специалист „Контрол на строителството“ и К. К. – специалист „Контрол на строителството“ са обективирали огледа им на посоченото място в присъствието на С. С. – собственик на ПИ с идентификатор № .... по КККР на [населено място]. Описано е, че при огледа е установено присъствие на бетоновоз и позиционирана бетон-помпа, както и работници, започнали отливане на бетон в коритото на р. О., посока изток, стигащо до югозападната стена на ПИ с идентификатор №.... по КККР на селото и посока юг 20 м. преди каменния мост. Отливането на бетона е в част от ПИ с идентификатор № .... – общинска собственост, с начин на ползване – дере и част от ПИ с идентификатор № .... – общинска публична собственост. Описано е, че теренът е терасовиден, като терасата се е образувала в следствие на преместване на съществуващ остров в реката, образуван от речните наноси през годините. Преместването на острова е извършено с верижна строителна машина, открита на брега на реката. Установена е подготовка за бетониране, изразяваща се в насипване на стара варовикова смес върху земна маса и камъни по речния бряг. Отлятият бетон е 20 куб.м. Описано е, че са бетонирани 8 бр. дървета в основата им, като част от тях са с изрязани клони, а две са отрязани на около 30 см. от основата им. По данни на присъствалия С. С. подготовката за бетонирането на речния бряг е започнала в периода 04.11.2024 г. до 10.11.2024 г., под ръководството и наставленията на В. Б. – кметски наместник на селото. Към констативния протокол са представени карти на терена на АГКК, както и снимки, онагледяващи констатациите. При тези данни въззивният съд е приел, че исковете са неоснователно уважени от районния съд, тъй като че обжалваната заповед е законосъобразна – издадена е от компетентен орган – кмета на община, като работодател и е насочена към лице, което заема длъжност по чл. 46а от ЗМСМА – кметски наместник. Спазена е процедурата по прекратяване на трудовия договор, тъй като заповедта е връчена на адресата, получена е лично от него. Категорично е установено по делото, че служителите на Община Ловеч /разпитани като свидетели/ са връчили заповедта лично на Б. и това е удостоверено със саморъчния му подпис. Автентичността на подписа е доказана с назначената съдебно-графологична експертиза. В този смисъл се явява недоказано възражението за връчване на заповедта в по-късен момент, по време на отпуск по болест с начало от 29.11.2024 г. Неоснователно е и възражението за неспазване на специалните изисквания на чл. 333 КТ, тъй като закрила не е предвидена за тази категория работници. Не може да се сподели и възражението за неправилно посочване на основанието за прекратяване на правоотношението. Видно от заглавната му част работодателят е цитирал именно нормата на чл. 46а, ал. 3 ЗМСМА и това е достатъчно, съобразно приетите критерии за необходимо съдържание на уволнителната заповед. Тук работодателят е изложил и кратка обосновка на решението си, възпроизвеждайки в синтезиран вид съдържанието и констатациите на протокола, на който е основал преценката си. Безспорно не може да се приеме, че е изчерпателно, но не е и нужно и не се изисква от работодателя. Неправилно от първоинстанционния съд е поставен акцент върху запознаването на ищеца с процесния констативен протокол. Първо, защото съдържанието му е възпроизведено в заповедта и второ, защото работодателят не е длъжен да сочи мотиви за решението си. Обстоятелството, че в заглавната част на заповедта е вписано и основание „чл. 325, ал. 1, т. 4 КТ“ не я прави неясна или противоречива. Единно съдебната практика приема, че съществено при определяне на основанието за прекратяване на трудовото правоотношение е текстовата част на заповедта, а не цитираната правна норма. В случая, основанието за уволнението е чл. 46а, ал. 3 ЗМСМА. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът е формулирал следните правни въпроси: 1. „Законосъобразна ли е връчената заповед за уволнение № 605/28.11.2024 г. на кмета на Община Ловеч, в която няма вписана дата на връчване в екземпляра предоставен на уволнения?“; 2. „Може ли да се санира липсата на дата на връчване на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение в екземпляра предоставен на уволнения чрез разпит на свидетели?“; 3. „Ако в заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 325, ал. 1, т. 4 КТ, чл. 46а, ал. 3 във връзка с чл. 44, ал. 1, т. 3 и ал. 2 ЗМСМА има вписани мотиви за уволнението, какъвто е настоящия случай, следва ли тези мотиви да се разглеждат от съда и подлежат ли на доказване от страна на органа издал заповедта?“; 4. „При уволнение по чл. 325, ал. 1, т. 4 КТ, чл. 46а, ал. 3 във връзка с чл. 44, ал. 1, т. 3 и ал. 2 ЗМСМА, връчва ли се издаденият констативен протокол на уволнения и той трябва ли да бъде запознат с констатациите в протокола?“; 5. „Кое е същественото при определяне на основанието за прекратяване на трудовото правоотношение: цитираната в заповедта правна норма или текстовата част на заповедта за уволнение?“ и 6. „Подписването на заповедта за прекратяване на трудовия договор представлява ли съгласие за датата на връчване на заповедта, вписана в екземпляра който остава за работодателя?“. Сочи, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 277 от 09.10.2012 г. по гр. д. № 1579/2011 г., III г. о., решение № 432 от 26.05.2010 г. по гр. д. № 1322/2009 г., III г. о., решение № 46 от 04.07.2011 г. по гр. д. № 16/2010 г., IV г. о., решение № 275 от 07.11.2013 г. по гр. д. № 2221/2013 г., III г. о., решение № 383 от 29.11.2012 г. по гр. д. № 141/2012 г., III г. о. и др., както и, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Поддържа и, че решението е очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Настоящият състав намира, че в случая не следва да се допуска касационно обжалване на решението. Атакуваното решение е валидно и допустимо. Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси не могат да послужат за допускане на касационно обжалване. Първият, вторият и шестият въпроси се отнасят до установяването на връчването на оспорената заповед на служителя и са неотносими към законосъобразността на уволнението на възприетото от съда основание. Това е така, защото връчването на заповедта за уволнение на кметски наместник по чл. 46а, ал. 3 ЗМСМА няма конститутивно действие, тоест не е елемент от фактическия състав на прекратяването на трудовото правоотношение, по аналогия с прекратяването на правоотношението при изтичане на определен срок. Предвид наведените от касатора оплаквания, които свързва с въпросите, за яснота следва да се посочи, че трайно в практика на ВКС е прието, че назначените по реда на чл. 46а ЗМСМА кметски наместници не се ползват от закрилата по чл. 333 КТ, тъй като уволнението им с оглед срочността на правоотношението, по което те изпълняват трудовата си функция, не попада в изброените в първата алинея на тази разпоредба хипотези. Третият, четвъртият и петият въпроси се отнасят до уволнителното основание по чл. 46а, ал. 3 ЗМСМА и поначало са обуславящи. В практиката на ВКС – решение № 293 от 23.04.2010 г. по гр. д. № 272/2009 г., III г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, е прието, че правоотношението между кмета и кметския наместник, което възниква по силата на чл. 44, ал. 1, т. 3 ЗМСМА е от трудовоправно естество и спрямо него намират приложение общите правила, включително и процесуалният ред на КТ. Нормата на чл. 46а, ал. 3 ЗМСМА урежда една универсална възможност за прекратяване на трудовия договор – предсрочно без предизвестие от кмета на общината. Това уволнение е дискреционно субективно потестативно право на органа по назначаването и се изразява във възможността за едностранно прекратяване на правоотношението от работодателя по целесъобразност. Съдебният контрол за законност на уволнението на кметския наместник е допустим, но се разпростира в две насоки – относно спазване на процедурата и компетентността на издателя на акта, както и относно приложението на специалното основание спрямо лице, което заема длъжност по чл. 46а ЗМСМА. Уволнението по чл. 46а ЗМСМА не се съвместява с някое друго основание в КТ и не се нуждае от мотивиране. Закрилата по чл. 333 КТ също няма отношение към него, тъй като не попада в списъка на случаите по ал. 1 от текста. При постановяване на въззивното решение съдът е съобразил изцяло цитираната практиката, докато тази приложената от касатора е неотносима и следователно решението му не е в отклонение с приетите правни разрешения. Оплакванията на касатора, които по съществото си се отнасят до правилността на крайните изводи на съда, не подлежат на проверка в производството по чл. 288 ГПК. По поставените въпроси не е налице и поддържаното от касатора единно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като не е аргументирал защо поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и са от значение за развитието на правото. Съгласно прието в т. 4 на ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторът не е посочил съдебната практика по нито един от поставените въпроси, нуждаеща се от осъвременяване. Съгласно същото тълкувателно решение, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Липсва обосновка в тази насока в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване. Решението не е очевидно неправилно. Касаторът отъждествява очевидната неправилност с неправилността по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК, която е основание за отмяна на въззивното решение. Касационната инстанция извършва самостоятелна преценка на правилността на въззивното решение и в случай, че са нарушени правни норми и принципи, които нарушения го опорочат до такава значителна степен, че неправилността му произтича без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост, служебно или по искане на жалбоподателя го допуска до касационно обжалване. В случая, описаните пороци липсват. С оглед изхода на делото, касаторът В. П. Б. следва да заплати ответната страна по касация направените разноски в касационното производство за адвокатски хонорар – сумата 1077 лв., превалутирани, предвид смяната на националната валута – 550,66 евро. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение