Определение № 967 от 04.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4574/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Сартен България“ ООД, представлявано от адв. В. И., срещу въззивно решение № 383/ 21.09.2022 г. по възз. гр. д. № 618/2022 г. на Окръжен съд – Велико Търново, с което като е потвърдено решение № 390/28.06.2022 г. по гр. д. № 210/2022 г. на Районен съд – Горна Оряховица, са уважени предявените от С. И. Н. против жалбоподателя искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ – за признаване на уволнението му за незаконно и отмяната му; за възстановяването му на заеманата преди уволнението длъжност „обслужващ работник производство“ във Фабрика Лясковец – цех „Кутии“ на „Сартен България“ ООД, [населено място]; и за заплащане на обезщетение в размер на сумата 4 140 лв. за оставане без работа вследствие на незаконното уволнение за периода 23.12.2021 г. – 23.06.2022 г. Касаторът поддържа оплаквания за неправилност и необоснованост на въззивното решение – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си страната сочи, че на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК касационният контрол следва да се допусне по въпросите: 1) кой е релевантният момент за приложението на чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ и освобождава ли се работодателят от задълженията си по чл.333 КТ, когато е отправил искане към работника да посочи дали се ползва от закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ и последният е попълнил декларация за липса на такива обстоятелства; 2) задължен ли е съдът да зачете доказателствената сила на частен свидетелстващ документ (декларация по чл. 333 КТ), подписан от страната, който е приет по делото и не е оспорен; 3) произнасянето на първата и въззивната инстанция по иска по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ, за присъждане на обезщетение за период, който не е изтекъл, опорочава ли съдебните актове; 4) длъжен ли е въззивният съд да назначи съдебно-счетоводна експертиза, ако счете, че освен събраните в първоинстанционното производство гласни доказателства, могат да бъдат събрани и други доказателства за установяване факта на намаляването на обема на работа. Цитира се практика на ВКС, на която според касатора въззивното решение противоречи. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по жалбата – С. И. Н., представляван от адв. Л. П., в писмен отговор поддържа становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационно обжалване намира следното: За да уважи предявените искове въззивният съд е приел, че трудовото правоотношение между страните е съществувало в хипотезата на чл. 123, т. 6 КТ (запазване на правоотношението при промяна на работодателя, поради смяна на собственика на предприятието или на обособена част от него), като съгласно сключено допълнително споразумение № 751/10.08.2020 г. към трудов договор № 24/14.05.2008 г., считано от 12.08.2020 г. ищецът е преминал на работа от „ФМА“ АД в ответното дружество „Сартен България“ ООД, Фабрика Лясковец – Цех „Метални опаковки“, запазвайки същата длъжност - „общ работник“. С последващо допълнително споразумение № 1293/29.01.2021 г., считано от 01.02.2021 г. за място на работа на ищеца е определена Фабрика Лясковец – Цех „Метални опаковки“ и същият е назначен на длъжност „обслужващ работник промишлено производство“. Със Заповед № 272/21.12.2021 г., връчена на работника на 23.12.2021 г., трудовото му правоотношение е прекратено едностранно от работодателя на основание по чл. 328, ал. 1, т. 3 КТ – поради намаляване обема на работа в цеха. Обсъждайки събраните по делото доказателства, съдът е посочил, че към момента на прекратяването на трудовия договор ищецът се е ползвал от специалната закрила по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ, която работодателят не е преодолял, тъй като предварително не е изискал и получил разрешение за уволнението от инспекцията по труда, както и в нарушение на правилото по чл. 333, ал. 2 КТ не е взел и мнението на ТЕЛК. Прието е за безспорно установено, че С. Н. боледува от шизофрения - заболяване в обхвата на списъка по чл. 1, ал. 1, т. 5 от Наредба № 5/1987 г. на МЗ, което обстоятелство е било известно на ответника. В тази връзка като обективни и безпристрастни са ценени писмените доказателства и показанията на свидетелката И. Х. – работила на длъжност „личен състав“ при предишния работодател - „ФМА“ ЕАД, че личното трудово досие на работника, предадено на новия работодател, е съдържало епикриза от ДПБ [населено място] кория за диагностицираното при ищеца в периода 2008 г. – 2016 г. заболяване „параноидна шизофрения“. Въззивният съд е посочил, че запазването на трудовото правоотношение при промяна на работодателя в хипотезата на чл. 123, т. 6 КТ предполага предаване и на водените от предходния работодател трудови досиета за всеки работник или служител, съгласно чл. 128б, ал. 1 КТ. Аргумент за това е и предвиденото в чл. 128б, ал.2 КТ, че трудовото досие на работника или служителя се създава при постъпване на работа и в него се съхраняват документите във връзка с възникването, съществуването, изменението и прекратяването на трудовото правоотношение. Поради това, към момента на издаване на оспорената заповед работодателят е знаел, че ищецът боледува от заболяване, включено в списъка по чл. 1, ал. 1, т. 5 от Наредба № 5/1987 г. на МЗ и по отношение на него действа закрилата при уволнение по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ. Представената по делото декларация от 23.12.2021 г., в която Н. е декларирал, че не попада в категорията на защитени лица по чл. 333 КТ и не боледува от болести по Наредба № 5/1987 г. на МЗ, не може да дерогира обективното действие на закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ, тъй като в личното трудово досие се е съдържала информация и ответникът е разполагал с нея, че работникът боледува от заболяване, измежду посочените в цитираната наредба. В допълнение съдът е посочил още, че по делото работодателят, чиято е доказателствената тежест да установи осъществяването на фактическия състав на избраното основание за уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 3 КТ, не е доказал с ангажираните свидетелски показания намаляването на обема на работа в предприятието, респ. в цех „Метални опаковки“, където е работил ищецът. При тези решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС намира, че предпоставки за допускане на касационния контрол не са налице. Първите два въпроса в изложението, касаещи приложението на разпоредбата на чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ, нямат претендираното от касатора значение и не обуславят селектирането на жалбата. Установена е съдебната практика (вж. - решение № 247/23.06.2011 г. по гр. д. № 960/2010 г., III г. о., решение № 492/17.06.2010 г. по гр. д. № 477/2010 г., IV г. о., решение № 230/ 01.11.2016 г. по гр. д. № 502/2016 г., III г. о. и цитираните в него решения), че закрилата по чл. 333 КТ има обективен характер и цели да запази работника от неблагоприятните последици на уволнението по социални и хуманни критерии. За нейното приложение няма значение дали работникът е изпълнил задълженията си по чл. 2 от Наредба № 5/1987 г. за болестите, при които работниците, боледуващи от тях, имат особена закрила съгласно чл. 333, ал. 1 от КТ, а има единствено значение дали към датата на връчване на заповедта за уволнение работникът е страдал от заболяване, посочено в чл. 1 от Наредбата. Изключение от принципа, че закрилата има обективен характер се допуска тогава, когато работникът съзнателно и умишлено е въвел работодателя в заблуждение, че не страда от заболяване, за което се предвижда закрила. Във всички други случаи неизпълнението на задълженията на работника да уведоми работодателя за заболяването или да представи документи за него няма правно значение за действието на закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ. Тя се прилага независимо от това, дали работодателят е бил уведомен за заболяването на работника и дали са представени медицински документи за него. Изцяло в компетентността на гражданския съд е да установи обективното наличие на заболяването към момента на връчване на уволнителната заповед при съвкупна преценка на всички доказателства по делото и съобразяване с правилата за разпределение на доказателствената тежест. В решение № 146/08.05.2014 г. по гр. д. № 4442/2013 г., IV г. о., по процесуалноправния въпрос, касаещ приложението на чл. 180 ГПК и конкретно - задължен ли съдът да зачете доказателствената стойност на частен свидетелстващ документ, подписан от страните, който е приет по делото и не е оспорен – е прието, че: само в случаите, когато работник или служител писмено е декларирал пред работодателя си към момента на връчването на заповедта за уволнение, че не боледува от болест по чл. 1, ал. 1 от Наредба № 5/1987 г. на МЗ и към този момент работодателят не е разполагал с информация за такова заболяване, работникът не може успешно да се позове на закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ. Въззивното решение не противоречи на тези правни разрешения. След обсъждане и анализ на доказателствата съдът е приел, че работникът безспорно боледува от заболяване, измежду посочените в чл. 1, ал. 1 от Наредба № 5/1987 г. на МЗ, а работодателят е разполагал с информация за здравословното му състояние към момента на връчването на процесната заповед и поради това е бил длъжен да поиска разрешение от инспекцията по труда, както и мнението на ТЕЛК преди да прекрати трудовото правоотношение. Обстоятелството, че е поискано ищецът да декларира обстоятелства за здравния си статус, които са били известни на работодателя от документите в личното трудово досие на работника, не може да освободи работодателя от задължението му да спази процедурата по чл. 333, ал.1 и ал. 2 КТ, след като не е установено работникът умишлено да го е укрил. Обективният характер на закрилата по чл. 333 КТ и непреодоляването й от работодателя обуславя незаконност на уволнението само на това основание, в какъвто смисъл се е произнесъл въззивният съд. Третият въпрос в изложението е правно релевантен, но не е разрешен от въззивната инстанция в противоречие с практиката на ВКС. Допустимо е съдебно решение, с което се присъжда обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ за бъдещ период, макар той да не е изтекъл към момента на устните състезания пред първата инстанция, щом такова е претендирано (вж. - решение № 148/14.06.2013 г. по гр. д. № 125/2013 г. на ВКС, III г. о. и цитираните в него решения). Евентуална неоснователност на претенцията би имала значение за правилността, но не и за допустимостта на съдебния акт, с който тя е уважена. Доказателствената тежест относно факта за оставане без работа при предявен иск по чл. 225, ал. 1 КТ е за работника - ищец, а достатъчно доказателство е представянето на заверено копие от трудовата книжка, която е официален удостоверителен документ (ТР № 6/15.07.2013 г. по тълк. д. № 6/2013 г., ОСГК на ВКС). Необходимост от представяне на доказателства, че работникът или служителят е останал без работа за целия претендиран период възниква тогава, когато работодателят оспори това обстоятелство - в отговора на исковата молба, или в по-късен момент (вж. - решение № 15/7.02.2014 г. по гр. д. № 3838/2013 г., I. г. о. на ВКС). В случая, подобно оспорване от страна на работодателя не е направено, а съдебното дирене пред въззивната инстанция е приключило след изтичане максимално допустимия 6-месечен период, за който се дължи обезщетението по иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 ГПК. Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и по последния поставен от касатора въпрос. Същият не е обуславящ за делото, тъй като не е свързан с решаващите мотиви на въззивния съд за незаконност на уволнението поради неспазване от страна на работодателя на императивните норми по чл. 333, ал. 1 и ал. 2 КТ. Въпросът касае по същество спора за осъществяването на фактическия състав на избраното прекратително основание по чл. 328, ал. 1, т. 3 КТ, респ. следвало ли е въззивният съд служебно да назначи съдебно-икономическа експертиза за установяване факта на намаления обем работа в предприятието. Какъвто и да е отговорът на този въпрос, той не би имал значение, тъй като основните решаващи изводи на въззивната инстанция за незаконност на уволнението са основани на допуснати от работодателя нарушения, свързани с процедурата по прекратяване на трудовото правоотношение. Извън това следва да се посочи, че съдът няма задължение служебно да следи и указва дали ангажираните от страната доказателства са достатъчни, или не, защото това би било нарушение на принципите за равнопоставеност и диспозитивното начало в процеса, в какъвто смисъл са и разясненията дадени в мотивите по т. 2 и т. 3 от ТР № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, ВКС. Изложеното по формулираните от касатора въпроси изключва приложението на поддържаното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (вж. - т. 4 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК), за което освен това страната не сочи никаква конкретна аргументация. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Очевидната неправилност, като квалифицирана форма на неправилност на съдебното решение, е обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, която следва да може да се установи пряко от съдържанието на въззивния акт. Във фазата по допускане на касационната жалба Върховният касационен съд не може да извършва анализ на осъществените процесуални действия от съда и страните, нито да преценява събраните доказателства и тяхното съдържание. В този смисъл, изводът за възможна очевидна неправилност трябва да произтича от съдържанието на самото решение. В случая жалбоподателят не сочи в изложението си (извън аргументацията по повдигнатите правни въпроси) никакви доводи за наличие на такъв тежък порок на решението, който да може да се установи пряко от самото него. След като един от тези въпроси е необуславящ, а другите са разрешени в съответствие с установената съдебна практика, обжалваният акт не може да бъде допуснат до касационен контрол като очевидно неправилен. При този изход на спора, касаторът следва да заплати на насрещната страна претендираните за касационното производство разноски, които възлизат на сумата 1 500 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение, съгласно представения договор за правна защита и списък по чл. 80 ГПК. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение