Определение № 75 от 01.02.2019 г. на ВКС по гр. д. № 798/2018 г.

Производството е по чл.288 ГПК, вр. с чл. 280, ал.1 ГПК, в редакцията след изм. с ДВ, бр. 86/2017г.

Образувано е по касационна жалба на „БДЖ-Товарни превози“ ЕООД, представлявано от управителя Л. И., подадена чрез гл. юрисконсулт В. Ф. и старши юрисконсулт М. П., срещу въззивно решение № 8000 от 28.11.2017г. на Софийски градски съд, постановено по в.гр.д.№ 11620/2017г., в частта, с която е потвърдено решението от 05.01.2017г. по гр. д. № 10161/2013г. на Софийски районен съд, в частта, с която са уважени предявените от П. М. П. срещу „БДЖ-Товарни превози“ ЕООД искове с правна квалификация чл. 344, ал.1, т.1, т. 2 и т. 3 КТ, като е отменена заповед № 52/30.01.2013г. на управителите на ответното дружество, с която на ищеца е наложено наказание „уволнение“; ищецът е възстановен на заеманата длъжност „машинист, локомотивен, маневрена работа, депо II гр.“ в Експлоатационен пункт С., при Локомотивен район Д. на „БДЖ-Товарни превози“ ЕООД и ответникът е осъден да му заплати сумата над размера от 4 099,92 лв. до размера от 4 675,32 лв. – обезщетение за оставане без работа през периода от 01.02.2013г. – 01.08.2013г., ведно със законната лихва, считано от 08.03.2013г.

В частта, с която е потвърдено решението от 05.01.2017г. по гр. д. № 10161/2013г. на Софийски районен съд, 119 състав, в частта, с която са уважени предявените искове по чл. 357, ал. 1 КТ за отмяна на заповед № 13/07.01.2013г., с която на ищеца е наложено дисциплинарно наказание „предупреждение за уволнение“ и по чл. 128 КТ за заплащане на сумата от 529, 46 лв. – трудово възнаграждение за месец 01.2013г., ведно със законната лихва, считано от 08.03.2013г., въззивното решение не подлежи на инстанционен контрол съгласно чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК, не е предмет на касационната жалба и е влязло в сила.

В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението, поради допуснато нарушение на процесуалния и материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна в обжалваната част.

Към жалбата е приложено изложение на основанията за допускане на касационното обжалване, в което касаторът заявява и подробно обосновава искане касационното обжалване да бъде допуснато при условията на чл.280, ал.2, предложение трето ГПК /нова, ДВ, бр.87 от 2017 г./ - поради очевидна неправилност на въззивното решение.

В изложението си касаторът поддържа и наличието на основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 1.1.„ Налице ли е пълна идентичност между предмета на делото по иск по чл. 210, ал. 3 от Кодекса на труда (когато работодателят предяви пред съда иск срещу работника или служителя за отговорност за вреда, която е причинил на работодателя при или по повод изпълнението на трудовите си задължения) и иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 от Кодекса на труда (когато работникът или служителят предяви иск пред съда срещу работодателя с искане за отмяна като незаконно извършено дисциплинарно уволнение поради неизпълнение на възложената работа, неспазване на техническите и технологичните правила?”; 1.2. „Влязлото в сила съдебно решение между същите страни по иск с правно основание чл. 210, ал. 3 от Кодекса на труда обвързва ли съда в хода на производството по друго дело между същите страни с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ?”; 1.3. „Еднакви ли са елементите на състава на ограничената отговорност на работника или служителя по чл. 203 и следващите от Кодекса на труда и елементите на състава на дисциплинарната отговорност по чл. 190, т. 7 във вр. с чл. 187, т. 9 и т. 10 от Кодекса на труда?”

Поддържа също основанието по чл.280, ал.1 т.1 ГПК по следните въпроси / с номерация по изложението/:

• „ 3.1. - относно задължението на въззивната инстанция да отговори на всички доводи във въззивната жалба в рамките на проверката по чл. 269 от ГПК дори и когато препрати към мотивите на първата инстанция съгласно чл. 272 от ГПК” – с твърдение, че този въпрос е разрешен в противоречие на практиката на Върховния касационен съд - решение № 244 от 04.01.2016 г. по гр.д. № 4363/2015 г. на ВКС, I ГО, в което е посочено следното: „Дори и препращането към мотивите на първа инстанция съгласно чл. 272 от ГПК не освобождава въззивната инстанция от задължението й да отговори на всички доводи във въззивната жалба, в рамките на проверката по чл. 269 от ГПК.”, както и в решение№ 388/17.10.2011 г. по гр.д. № 1975/10 г. на ВКС, IV ГО; решение № 554 от 08.02.2012 г. по гр.д. № 1163/2010 г. на ВКС, II ГО; решение № 164 от 04.06.2014 г. по гр.д. № 196/2014 г. на ВКС, III ГО ;решение № 802 от 23.02.2011 г. по гр.д. № 1783/2009 г. на ВКС, IV ГО; решение № 283 от 14.11.2014 г. по гр.д. № 1609/2014 г. на ВКС, IV ГО;

• „ 3.2. – „ за задължението на съда да зачете силата на присъдено нещо по влязло в сила съдебно решение между същите страни по друг правен спор” поради противоречие с практиката на Върховния касационен съд, обективирана в решение № 133 от 14.03.2011 г. по гр.д. № 2020/2009 на ВКС, I ГО, в което изрично е посочено: „за да се зачете силата на присъдено нещо трябва да има идентичност между въпроса, който стои за разрешаване пред съда и този, който вече е разрешен с влязлото в сила решение; задължението за зачитане на силата на присъдено нещо съгласно чл. 297 от ГПК възниква само тогава, когато има пълна идентичност между предмета на делото, по което е постановено влязлото в сила съдебно решение и преюдициалното правоотношение, което се разглежда във висящия спор, като това изискване произтича пряко от чл. 298, ал. 1 от ГПК.”;

• „ 3.3. - „относно преценката на тежестта на нарушението при прилагането на чл. 189, ал. 1 от ГПК” поради противоречие на въззивното решение с практиката на Върховния касационен съд, обективирана в решение № 227 от 29.06.2012 г. по гр.д. № 1417/2011 г. на ВКС, III ГО, в което е посочено, че „при преценка на тежестта на нарушението следва да се съобрази и значимостта на неизпълнените задължения по трудовото правоотношение с оглед на настъпилите или възможни неблагоприятни последици за работодателя ... ВКС намира като особено тежко нарушението на трудовата дисциплина с оглед на характера на извършваната дейност и възможните тежки последици от това нарушение за имущественото на работодателя, както и сигурността на неограничен брой лица”, а също така и в решение № 3 от 12.03.2012 г. по гр.д. № 1325/2010 г. на ВКС, IV ГО, според което „макар и извършено при неполагане на дължимата грижа (неумишлено), нарушението на трудовото дисциплина е тежко и обосновава налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание ... Това не освобождава работника от задължението при изпълнение на възложената му работа да полага дължимата грижа. Липсата на умисъл не освобождава ищеца от отговорност.”;

• „3.4. - относно съотношението между имуществената отговорност на работника или служителя и дисциплинарната отговорност” поради противоречие на въззивното решение с практиката на Върховния касационен съд, обективирана в решение № 3 от 12.03.2012 г. по гр.д. № 1325/2010 г. на ВКС, IVГО, според което „гражданската отговорност не се изчерпва само с отговорността за вреди, а част от нея е дисциплинарната отговорност, която съществува наред с наказателната, административно-наказателната и имуществената отговорност. ... Ако е причинена имуществена вреда, работникът освен дисциплинарна отговорност, носи и отговорност за обезщетение по чл. 203 до чл. 212 от КТ. Липсата на имуществена вреда има значение за тежестта на конкретното нарушение на трудовата дисциплина, но в никакъв случай не изключва дисциплинарната отговорност.”

Ответната страна П. М. П., чрез адв. М. С. Д. от САК, в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, изразява становище за липса на основание за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното:

Предявените искове са с правно основание чл.344, ал.1 т.1, т.2 и т.3 от КТ.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд, препращайки към мотивите на първоинстанционния съд и след анализ на доказателствата е приел, че със заповед № 52/30.01.2013г. на управителите на ответното дружество на ищеца е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ на основание 187, т.9 и т.10 КТ - увреждане на имуществото на работодателя и разпиляване на материали, суровини, енергия и други средства, както и неизпълнение на други вменени трудови задължения. Според мотивите на заповедта, ищецът вписва в пътния лист неверни данни за изразходвано гориво и изминато трасе от локомотива на 03 – 04.12.2012г., опровергани от разшифровката на скоростомерната лента, според която влакът е обслужен от друг локомотив, т.е. не е в движение през определен участък от пътя, поради което са нанесени щети с преразход от 205 литра дизелово гориво за 420.25 лв. Отчел е, че с влязло в сила съдебно решение е отхвърлен предявеният от настоящия ответник – работодателят, срещу настоящия ищец – служителят, иск по чл.203, ал.3 КТ за ангажиране на имуществената отговорност на последния съразмерно същата сума и по повод същия преразход на гориво. Посочил е, че пределите на силата на пресъдено нещо се разпростират спрямо насрещните страни - чл.298, ал.1 ГПК, влязлото в сила решение следва да се зачете като задължително от всички съдилища – чл.297 ГПК, а с оглед ограничението на чл.299, ал.1 ГПК, в настоящото производство не следва да се пререшава спорът относно съдебно отреченото право на работодателя за обезщетение за претърпени имуществени вреди от преразход на гориво, по повод на които иска ангажиране и на дисциплинарната отговорност на служителя в сегашното производство. Затова не следва да се обсъждат доказателствата, относими към установяване на релевантни, но преклудирани факти. Обосновал е извод, че единственото доказано нарушение на трудовата дисциплина, свързано с вписване в пътния лист на неверни данни относно движението на локомотива, не обосновава налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание „уволнение“. Не е изпълнена хипотезата на никое от основанията по чл.190, т.1 – т.7 КТ за налагане на това наказание. Налице е еднократност на деянието, а не системност съгласно чл.190, т.3 вр. чл.187, т.9 и т.10 КТ, изискващ поне три нарушения на трудовата дисциплина през период до 1 година. Деянието не съответства на основанието по чл.190, т.7 КТ вр. чл.187, т.9 и т.10 КТ, предпоставящо други тежки нарушения на трудовата дисциплина. Същото не е тежко по смисъла на чл.190, т.7 КТ, включително, защото не се доказва да ощетява работодателя. В тази връзка, наложеното най-тежко дисциплинарно наказание „уволнение” е несъразмерно спрямо обективните и субективни критерии по чл.189, ал.1 КТ. Наказанието не е съответно на тежестта на нарушението от обективна и субективна страна, нито на обстоятелствата, свързани с време, място и повод на извършването, нито на дисциплинарното минало на ищеца, предвид липсата на данни за допускане на други подобни и ненаказани нарушения в рамките на 2-месечния преклузивен срок по чл.194, ал.1 КТ. В тази връзка е приел, че искът по чл.344, ал.1, т.1 КТ за признаване на уволнението за незаконно и отмяна на заповедта за уволнение е основателен, а в резултат, следва да се уважат и обусловените искове по следващите – по т.2 за възстановяване на заеманата длъжност и по т.3 вр. чл.225, ал.1 КТ за присъждане на обезщетение за безработица. Посочил е и това, че размерът на обезщетението по чл.225, ал.1 КТ следва да се определи на база брутното трудово възнаграждение за последния пълен отработен месец съгласно специалния чл.228, ал.1 КТ, уреждащ размера на обезщетенията по раздел III от КТ, а именно м.12.2012г. в размер на 779.22 лв. Счел е, че е неприложим противоречащия му чл.19, ал.1 от Наредба за структурата и организацията на работната заплата, който регламентира предимно размера на работната заплата и представлява разпоредба към по-нисък по степен подзаконов нормативен акт – чл.15, ал.3 ЗНА.

При тези мотиви на въззивния съд не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните:

В решение № 15 от 06.11.2018 г. на Конституционния съд на РБ по конст. д. № 10/2018 г. е прието, че очевидната неправилност е отделно, самостоятелно и независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК основание за допускане на касационното обжалване, въведено от законодателя в стремежа му да облекчи достъпа до касация на порочните въззивни актове. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie” - без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото определението „очевидно” съдържа в себе си субективен елемент (очевидното за едни може да не е очевидно за други), разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз (в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 във вр. с чл.280 ал.1 ГПК). Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл.280 ал.1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по см. на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК.

В случая обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

Касаторът не обосновава наличие на основание за допускане на касационно обжалване и във връзка с конкретно поставените правни въпроси.

Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Формулираните от касатора въпроси 1.1.,1.2.,1.3., 3.2. и 3.4. по изложението, се свеждат до обобщения от съда въпрос за съотношението между имуществена и дисциплинарна отговорност на работника/служителя и пределите на сила на присъдено нещо на решението, постановено по иска по чл.203, ал.3 КТ, когато за едно и също нарушение е ангажирана и имуществената и дисциплинарната отговорност на работника. Въпросът е обуславящ решаващите изводи на съда, но не са налице поддържаните от касатора допълнителни основания по т.1 и т.3 на чл.280 ГПК. По повдигнатия правен въпрос практиката е уеднаквена с множество съдебни актове на ВКС, в това число и посочени от самия касатор. Така в Решението, постановено по гр.д.№ 1325/2010г. на ВКС, 4-то гр. отделение, е прието, „че вината в гражданското право не е субективното отношение на дееца към деянието и неговите последици (както в наказателното право), а неполагане на дължимата грижа според един абстрактен модел – поведението на определена категория лица (напр. добрия стопанин, добрия работник и др.) с оглед естеството на дейността и условията за извършването й (вж. решение № 348/11.10.2011 на ВКС, ІV ГО по гр.д. № 387/2010). Гражданското право не различава формите на небрежността, а само нейни степени (напр. грубата небрежност, която се съизмерва с друг абстрактен модел – грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия). По принцип гражданското право не се интересува от формите на вината, защото гражданската отговорност се обуславя от неполагането на дължимата грижа. Отделни видове отговорност в гражданското право може да бъдат обусловени от наличието на умисъл, но само в изрично уредените случаи. Злоупотребата с доверието и уронването на доброто име на предприятието, разпространяването на поверителни за него сведения и увреждането на имуществото на работодателя, както и разпиляването на материали, суровини, енергия и други средства, като дисциплинарни нарушения по чл. 187, т. 8 и 9 КТ не са обусловени от наличието на умисъл. Ако те са извършени умишлено, това ги утежнява и обуславя налагането на по-тежко дисциплинарно наказание, но те са нарушения на трудовата дисциплина и когато са извършени при неполагане на дължимата грижа. Наличието на вреда в гражданското право поражда отговорност за обезщетение. Няма ли вреда, отговорност за обезщетение не може да възникне, колкото и неправомерно да е деянието. Гражданската отговорност обаче не се изчерпва с отговорността за вреди, част от нея е дисциплинарната отговорност, която съществува наред с наказателната, административно-наказателната и имуществената отговорност. Нарушенията на трудовата дисциплина по чл. 187, т. 8 и 9 КТ може да причинят имуществена вреда на работодателя. Ако те са причинили такава вреда, работникът освен дисциплинарната отговорност, носи и отговорност за обезщетение по чл. 203 до чл. 212 КТ. Липсата на имуществена вреда има значение за тежестта на конкретното нарушение на трудовата дисциплина, но в никакъв случай не изключва дисциплинарната отговорност.” Въззивното решение не е постановено в противоречие с това правно разрешение. Въззивният съд не е изключил възможността за едно и също нарушение на работника да се търси както имуществена, така и дисциплинарна отговорност, нито е приел, че когато не са налице предпоставки за ангажиране на имуществена отговорност, не може да се ангажира дисциплинарната. В процесния случай съдът е съобразил, че според работодателя твърдяното дисциплинарно нарушение се изразява в допуснат преразход на 205 литра дизелово гориво. За същото нарушение - допуснат преразход на 205л дизелово гориво е била ангажирана и имуществената му отговорност, но с влязло в сила съдебно решение, постановено в производството по предявения иск по чл.203 КТ, е прието за установено, че такъв преразход не е направен. Следователно с това решение е формирана сила на пресъдено нещо относно обстоятелството, че не е налице преразход на процесните 205л. дизелово гориво. Споровете по този въпрос с преюдициално значение за изхода на настоящото производство, са преклудирани, и не могат да бъдат пререшавани по силата на чл. 299, ал. 2 ГПК. В изложението няма обосновани доводи по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК във връзка с въпроса за силата на присъдено нещо. Известно е, че това основание се прилага тогава, когато се поддържа и обосновава липса на съдебна практика по някой въпрос или необходимост от преодоляването й, тъй като е неправилна и следва да бъде доразвита в поддържана от касатора насока. Практиката по приложението на чл. 299, ал. 1 ГПК е обилна, трайна и последователна, като част от съдебните актове са тези, посочени от самия касатор. Тя се съблюдава от съдилищата и няма основание за промяната й, а въззивното решение не й противоречи.

Не се обосновава извод за наличие на основание за допускане на касационното обжалване и във връзка с въпрос 3.1. по изложението. Така поставен, въпросът е по естеството си не правен въпрос по смисъла на чл.280 ГПК, а касационно оплакване по чл.281 ГПК, което подлежи на преценка във втората фаза на производството ако касационното обжалване бъде допуснато. Въпреки това и доколкото същият касае процесуалните действия на въззивния съд при постановяване на съдебния акт, дори и да се обоснове извод, че въпросът е общо основание според нормата на чл.280 ГПК, то не е установено обаче поддържаното от касатора допълнително основание по т.1 на чл.280 ГПК. За да е налице последното, следва правното разрешение на въззивния съд по поставения въпрос да е в противоречие с правното разрешение по същия правен въпрос, дадено със съдебен акт от обхвата на задължителната съдебна практика или практиката на ВКС, на който касаторът се позовава. В случая съдът не е дал правно разрешение, което да е в противоречие с формираната по въпроса задължителна съдебна практика. Въззивното производство е протекло по реда на новия гражданско процесуален кодекс. По въпросите за правомощията и задълженията на въззивния съд е постановено ТР№1/2013г. по т.д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Не се установява противоречие в поддържания от касатора смисъл, тъй като въззивният съд не само е препратил към мотивите на първата инстанция, но и е анализирал доказателствата, обсъдил е доводите на страните и е формирал собствени фактически и правни изводи. Преценката доколко анализът на доказателствата и становищата на страните е пълен и прецизен, както и дали формираните фактически и правни изводи са обосновани и правилни, е извън обхвата на производството по чл.288 ГПК.

Не се установява противоречие на въззивния съд с трайно установената и последователно съблюдавана от съдилищата практика и по въпроса под № 3.3. от изложението - „относно преценката на тежестта на нарушението при прилагането на чл. 189, ал. 1 от ГПК”, в която е застъпено становището, че тежестта на допуснатото нарушение се определя с оглед характера на изпълняваната работа, с оглед характера на възложените трудови функции и доколкото те сочат за оказано от работодателя по-високо доверие, доколко са свързани с по-висока степен на отговорност при изпълнение на работата. Прието е, че следва да се съобразяват и последиците от допуснатото нарушение и доколко тези последици са повлияли или могат да повлияят върху дейността на работодателя, доколко от неизпълнението им за работодателя биха могли да настъпят неблагоприятни последици. Трудови функции, свързани със задължения по опазване обществената сигурност; по опазване сигурността на живота и здравето на хората или на сериозни материални блага, сочат за оказано високо доверие на работника, а неизпълнението им съставлява изключително тежко дисциплинарно нарушение. В тази насока е разрешението на правния въпрос и в решение № 163/13.06.2012 г. по гр. дело № 564/2011 г. на ВКС, IV г. о., решение № 227/29.06.2012 г. по гр. дело № 1417/2011 г. на ВКС III г. о., решение № 516/28.06.2010 г. по гр. дело № 94/2009 г. на ВКС, III г. о., всички постановени по чл. 290 ГПК. В същия смисъл е и правното разрешение, застъпено в посоченото от касатора решение. Въззивният съд не е постановил решението си в противоречие с изложеното. Даденото от него правно разрешение съответства на цитираната съдебна практика, а несъгласието на касатора с извършената от съда преценка на конкретните релевантни факти е касационно оплакване за неправилност на решението, което не подлежи на обсъждане в тази фаза на производството.

Поради изложеното не е налице основание за допускане на касационно обжалване.

С оглед изхода на спора на ответника по касацията следва да се присъдят сторените в производството разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 900 лв.

С оглед гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,