Определение № 795 от 22.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3968/2023 г.

Производството по делото е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца Ш. М. А., чрез адв. Т. М. срещу решение № 142/23.05.2023 г. по в.гр.дело № 163/2023 г. на Окръжен съд Шумен в частта, с която след частична отмяна на решение № 937/15.12.2022 г., поправено с решение № 169/10.03.2023 г. по гр.дело № 1158/2022 г. на Районен съд Шумен е отхвърлен предявения от Ш. М. А. срещу ДЛС „Паламара” иск по чл.344,ал.1,т.3 КТ, вр.чл.225,ал.1 КТ за заплащане на сумата 7714.88 лв. обезщетение за оставане без работа при незаконно уволнение за периода 06.04.2022 г. – 06.09.2022 г. Поддържаните основания за неправилност на решението са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение в обжалваната част и предявеният иск с правно основание чл.344,ал.1,т.3 КТ, вр.чл.225,ал.1 КТ се уважи. В изложението към касационната жалба са формулирани въпросите: 1.Възможно ли е да се установи фактът на оставане без работа на служителя/работника за исковия период, за който се претендира обезщетението, с липсата на отбелязване в трудовата книжка на ищеца, на последващо трудово правоотношение? 2. При представен надлежно заверен препис от трудовата книжка, приемането ѝ като доказателство по делото със съгласието на двете страни и липса на оспорване от насрещната страна на завереното ѝ копие, както и липсата на твърдение от ответника, че ищецът е работил по трудово правоотношение, което не е отразено в трудовата книжка на ищеца, следва ли да се приеме заверения препис от трудовата книжка за годно доказателство за факта на оставане без работа на работника/служителя, независимо, че оригиналът на книжката не е бил представен в съдебно заседание, респ. на ищеца не му е било указано от съда да направи това нито в първата, нито във въззивната инстанция? Въпросите са разрешени в противоречие със задължителната практика на ВКС и с практиката на ВКС. Касационна жалба е подадена от ответника ДЛС”П.” срещу въззивното решение на Окръжен съд Шумен по в.гр.дело № 163/2023 г. в частта, с която е потвърдено решение от 15.12.2022 г. по гр.дело № 1158/2022 г. на Районен съд Шумен, в частта, с която са уважени предявените искове от Ш. М. А. срещу ДЛС„Паламара” с правно основание чл.344,ал.1,т.1 и т.2 КТ. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение в обжалваната част и предявените искове с правно основание чл.344,ал.1,т.1 и т.2 КТ се отхвърлят. В изложението са поставени въпросите: 1. При наличието на изрично собственоръчно написана и подписана декларация, че лицето не страда от заболявания, ползващи се със закрила по реда на чл. 333 КТ, длъжен ли е работодателят да изисква мнение на ТЕЛК? 2. При наличие на изрично собственоръчно написана и подписана декларация, че лицето не страда от заболявания, ползващи се със закрила по реда на чл. 333 КТ налице ли е умишлено въвеждане в заблуждение на работодателя, че лицето не страда от заболяване, за което се предвижда закрила? 3. Какъв е обективният характер на закрилата по чл. 333 КТ спрямо уволнен работник или служител, за когото по време на действие на трудовото правоотношение, респективно към датата на прекратяване на същото, на работодателя не са били представяни медицински документи, нито са били известни данни, че лицето, привлечено към уволнение има качеството на трудоустроен, както и при изрично писмено искане от страна на работодателя е заявил, че не страда от заболявания, ползващи се със закрилата на чл. 333 КТ и не са налице заболяване по Наредба № 5/1987 г.? Въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Всеки от жалбоподателите оспорва подадената от насрещната страна касационна жалба в писмен отговор. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационните жалби са процесуално допустими – подадени са в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирани страни срещу въззивно решение, което в обжалваните части подлежи на касационно обжалване. От фактическа страна по делото е установено следното: Не е спорно между страните, че ищецът Ш. А. е заемал длъжността „горски стражар“ при ответното държавно ловно стопанство по силата на валиден трудов договор, както и че правоотношението между страните е прекратено със заповед на директора на предприятието № 93 от 05.04.2022 г., считано от 06.03.2022 г., поради допуснати системни нарушения на трудовата дисциплина /чл. 190, ал. 1, т. 3 КТ/. Прието е от съдебните инстанции, че в случая е спазена процедурата по изслушване на работника /чл. 193, ал. 1 КТ/, както и че е удовлетворено изискването за мотивираност по чл. 195, ал. 1 КТ – атакуваната заповед съдържа подробно описание на извършените нарушения на трудовата дисциплина, установените факти и обстоятелства във връзка с тях; включително са взети предвид и дадените обяснения от работника. Констатирано е още, че дисциплинарното наказание е наложено в предвидените за това срокове по чл. 194, ал. 1 КТ, като е установено по несъмнен начин осъществяването на описаните в заповедта нарушения на трудовата дисциплина. Въззивният съд е приел, че ищецът се е ползвал от закрилата на чл.333 КТ към датата на връчване на заповедта, а работодателят не е спазил предвидената в разпоредбата процедура, изискваща предварително разрешение на инспекцията по труда и мнението и на трудово-експертна лекарска комисия и поради това уволнението е незаконно и следва да се отмени. Прието е за установено по делото, че към датата на връчване на заповедта за дисциплинарно уволнение ищецът страда от инсулинозависим захарен диабет, с множество усложнения. Според изслушаната съдебно-счетоводна експертиза, експертното решение от 02.07.2021 г., с което същият е освидетелстван с 81 % трайно намалена работоспособност със срок до 01.07.2024 г., е било представено в трудовото досие на работника и е било известно на работодателя, който е изплащал трудовите възнаграждения на ищеца с отчитане на следващите се за трудоустроен работник данъчни облекчения. Съдът е приел, че при тези факти, тезата на работодателя, че не е разполагал с информация за заболяването на ищеца остава недоказана. Прието е, че показанията на свидетеля Г. С., че решението на ТЕЛК не е било в досието на работника, а е представено от касиера на вещото лице, не се подкрепят от останалите събрани по делото доказателства. Според съда същите са противоречиви и освен това следва да се преценяват с оглед възможната тяхна заинтересованост поради наличието на служебна зависимост на свидетеля от ответника – негов работодател. Въззивният съд е приел, че заболяването „захарна болест“ е изрично посочено в чл. 1, ал. 1, т. 6 от Наредба № 5 от 20.02.1987 г. за болестите, при които работниците, боледуващи от тях имат особена закрила съгласно чл. 333, ал. 1 от КТ. По смисъла на т. 3 от посочената разпоредба, работодателят може да уволни на основание чл.328,ал.1,т.2,3,5 и 11 и чл.330, ал.2,т.6 КТ само с предварително разрешение на инспекцията по труда за всеки отделен случай, работник или служител, боледуващ от болест, определена в наредба на министъра на здравеопазването. Освен това, доколкото ищецът в случая е боледувал от болест, определена в наредба на министъра на здравеопазването е било необходимо да се вземе мнението и на трудово-експертна лекарска комисия - чл. 333, ал. 2 КТ. Прието е, че предпоставките за закрила на работниците по чл. 333 КТ са от обективно естество и когато, в изпълнение на задължението си да събере предварителна информация по чл. 1, ал. 2 от Наредба № 5, работодателят постави въпрос в анкета, дали конкретният работник страда от такава болест, отговорът на последния като субективна преценка, не е решаващ за предпоставките на чл.333,ал.1,т.3 КТ. Приел е, че отрицателният отговор на работника по въпрос в такава анкета не може да бъде преценен като злепоставящ усилията на работодателя да изпълни задълженията, възложени му по чл. 1, ал. 2 от Наредба № 5 от 20.02.1987 г., ако преди анкетираното лице да отговори на поставения въпрос, данните за здравословното състояние на същия са съобщени и станали известни на работодателя в качеството му на осигурител. Поради неспазване от работодателя разпоредбите на чл. 333 ал.1,т.3 и ал.2 КТ съдът е формирал извод, че дисциплинарното уволнение на ищеца е незаконно и следва да се отмени. Предявените искове с правно основание чл.344,ал.1,т.1 и т.2 КТ са основателни. За да отхвърли иска за обезщетение по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ окръжният съд се е позовал на постановките на ТР № 6 от 15.07.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2013 г., ОСГК, а именно – в тежест на ищеца е, и то при условията на пълно и главно доказване, да установи оставането си без работа през периода, за който претендира обезщетение. Според съдебния състав, в процесния случай ищецът не е успял да създаде абсолютна достоверност в истинността на сочените от него правопораждащи фактически твърдения. Съобразено е, че с определение от 31.05.2022 г. исковата молба е оставена без движение поради необходимостта от посочване на цена на иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, както и с изрични указания, че ищецът следва да представи всички доказателства, подкрепящи неговите твърдения. В изпълнение на указанията, с молба от 20.06.2022 г. ищецът е представил заверено копие на трудова книжа, но единствено до страницата, приключваща с атакуваното уволнение, като освен това към тази датата е изминала само част от периода, за който се претендира обезщетение /06.04.2022 г. до 06.09.2022 г./. Съобразно констатациите на въззивния съд, впоследствие в проведените открити съдебни заседания по първоинстанционното дело на 07.09., 31.10 и 12.12.2022 г. не са представени никакви други надлежни доказателства – няма данни за регистрация в Агенция по заетостта, дирекция „Бюро по труда“; не е приложено удостоверение от НАП; не е представен оригинал от трудовата книжка, така че да се установи липсата на последващи трудови правоотношения на страницата, следваща вписаната заповед за уволнение. Що се касае до представената декларация от уволнения работник, съдът е приел, че като частен свидетелстващ документ, същата не е скрепена с наказателна отговорност по чл. 313 НК и поради това не може да удостовери надлежно твърдяното обстоятелство. Мотивиран от тези съображения и при приложение правилата за разпределение на доказателствената тежест, въззивният съд е счел, че ищецът следва да претърпи неблагоприятните последици от неуспешното доказване на поддържания факт, поради което и е отхвърлил иска за обезщетение по чл.344,ал.1,т.3,вр.чл.225,ал.1 КТ. По правните въпроси, формулирани от жалбоподателя-ищец: В изложението жалбоподателят сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното определение. Това основание в случая не се установява. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, който се установява само от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия от съда и страните, и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem“, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая не е налице очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част от ищеца, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по поставените въпроси от жалбоподателя-ищец. С т.решение № 6/15.07.2014 г. по т.дело № 6/2013 г. а ОСДГК на ВКС е прието, че при предявен иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ вр. чл. 225, ал. 1 КТ доказателствената тежест да установи факта, че след уволнението е останал без работа и не е получавал трудово възнаграждение, е на ищеца. Според разясненията в цитираното тълкувателно решение при предявен иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ вр. чл. 225, ал. 1 КТ доказателствената тежест да установи факта, че след уволнението е останал без работа и не е получавал трудово възнаграждение, е на ищеца. Като елемент на правната норма фактическото твърдение, че е останал без работа поради уволнението, трябва да се докаже от ищеца, който се позовава на тази норма, и няма законова опора за отклонение от правилото на чл. 154 ГПК. Доказването на отрицателни фактически твърдения може да се извърши чрез съвкупност от положителни факти /индиции/, които са основа за доказателствени изводи относно отрицателния факт. Да се приеме противното становище, че отрицателното фактическо твърдение за оставане без работа не подлежи на доказване от ищеца, означава твърдението да се приеме за доказано например в случаите, когато не е подаден отговор на исковата молба. С решение № 57/13.03.2017 г. по гр.дело № 3033/2016 г. на ВКС, III г.о. по чл.290 ГПК е прието, че фактът на безработица може да бъде доказан, като се установи липсата на вписване на последващо трудово правоотношение в трудовата книжка на ищеца, липса на регистрирано трудово правоотношение в НАП през исковия период, регистриране на ищеца в бюрото по труда като безработен, или чрез установяването на други обстоятелства, от които може да се направи извод за оставането без работа. Трудовата книжка е официален удостоверителен документ за отразените в него обстоятелства, който се съхранява от работника/служителя съгласно чл. 1, ал. 2 от Наредбата за трудовата книжка и трудовия стаж /ДВ бр. 102/1993г./.Това е тълкуването, дадено с ТР № 6/2013 г. на ОСГК, което е възприето от съдебния състав и представлява задължителна съдебна практика. Въззивният съд не е разрешил правните въпроси в отклонение от посочената задължителна практика на ВКС и с практиката на ВКС. В обжалваната от ищеца част от въззивното решение съдът е приел, че в тежест на ищеца е при условията на главно и пълно доказване да установи оставането без работа през периода, за който претендира обезщетение. Съдът е приел, че жалбоподателят не е доказал фактическите твърдения за оставане без работа за процесния период от време след дисциплинарното уволнение. Прието е, че към датата на представяне от ищеца на преписа от трудовата книжка не е изтекъл целият правнорелевантен период, както и, че от същия препис не може да се установи липсата или наличието на вписани последващи трудови договори, доколкото трудовата книжката е снимана до страницата, приключваща с уволнението и не е видима следващата страница, на която евентуално биха били отразени последващи вписвания на трудови правоотношения. Въззивният съд е съобразил и обстоятелството, че в изпълнение на разпоредбата на чл. 146, ал. 1, т. 5 и ал.2 ГПК с доклада по делото /обективиран в разпореждане от 15.08.2022 г./ от районния съд е била указана необходимостта от представяне на доказателства за периода на оставане без работа, като е подчертано, че ищецът до този момент не е представил доказателства относно твърдените от него факти. Формираните правни изводи на въззивния съд не са в противоречие с цитираната задължителна практика на ВКС и с практиката на ВКС. По правните въпроси, формулирани от жалбоподателя-ответник: Първите два въпроса са близки по съдържание, поради което следва да бъдат разгледани общо. Същите са обусловили решаващите изводи на въззивния съд по основателността на предявените искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ, но по отношение на тях не се обосновава наличие на поддържаните допълнителни предпоставки за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Доводите за противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решения № 44 от 10.02.2014 г. по гр. д. № 4497/2013 г., IV г. о., № 187 от 07.10.2019 г. по гр. д. № 4303/ 2018 г., III г. о. и № 165 от 18.07.2018 г. по гр. д. № 4242/2017 г., IV г. о., всички по чл.290 ГПК, не могат да бъдат споделени. В тези решения съставите на ВКС са се произнесли при различна фактическа обстановка, в която не е било установено знание на работодателя за наличието на заболяване преди отговора на въпроса на работника в анкета относно заболявания. В хипотеза като разглежданата, при която изрично е установено, че работодателят е разполагал към датата на уволнението с информация за такова заболяване, няма основание да се отрече възможността на работника успешно да се позове на предварителната закрила – в този смисъл решение № 146 от 08.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4442/2013 г., IV г. о., както и цитираното от въззивния съд решение № 1017 от 22.12.2009 г. на ВКС по гр. д. № 315/2009 г., III г. о. Предпоставките за закрила на лицата, страдащи от заболяване, определено в Наредба № 5 от 20.02.1987 г. (ДВ, бр. 33/1987 г.), са от обективно естество и когато в изпълнение на задължението си да събере предварителна информация по чл. 1, ал. 2 от Наредба № 5, работодателят постави въпрос в анкета дали конкретният работник страда от такава болест, отговорът на последния като субективна преценка, не е решаващ за предпоставките на чл. 333, ал. 1, т. 3 от КТ. Отрицателният отговор на работника по въпрос в анкета относно заболяване, в никаква степен не може да бъде преценен като злепоставящ усилията на работодателя да изпълни задълженията, възложени му по чл. 1, ал. 2 от Наредба № 5 от 20.02.1987 г., ако преди анкетираното лице да отговори на поставения въпрос, данните за здравословното състояние на същия са съобщени и станали известни на работодателя в качеството му на осигурител. Разпоредбата на чл. 333 КТ е императивна и нарушаването ѝ опорочава процедурата по закрилата при уволнение. Както липсата на разрешение от инспекцията по труда, когато са налице предпоставките на чл. 333, ал. 1 КТ, така и липсата на мнение на ТЕЛК в случаите на трудоустрояване и заболяване по Наредба № 5, води до нарушаване на предварителната закрила по чл. 333, ал. 1 КТ и съгласно чл. 344, ал. 3 КТ е основание за отмяна на уволнението без да се разглежда спорът по същество – в този смисъл решение № 424 от 26.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1644/2009 г., III г. о. Настоящият съдебен състав споделя напълно така установената съдебна практика. Въззивното решение е постановено в пълно съответствие с нея и при липсата на основания за нейното изменение и/или осъвременяване не може да се приеме, че по отношение на поставените под т. 1 и т. 2 от изложението на работодателя правни въпроси са налице основанията за допускане на касационно обжалване в приложното поле на хипотезите по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Третият повдигнат въпрос не е обуславящ за изхода на спора, тъй като е мотивиран с фактически констатации, каквито не са възприети в обжалваното решение, а именно с приетата за недоказана теза на работодателя, че към датата на уволнението не е знаел за заболяването на ищеца. Съгласно изричните разяснения на т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Следователно правни въпроси, мотивирани с фактически констатации каквито не са възприети във въззивното решение, са неотносими, тъй като не са обусловили правните изводи на съда – те представляват доводи за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Воден от изложените съображения, настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК по поставените въпроси от ДЛС „Паламара”. С оглед неоснователността и на двете касационни жалби разноските следва да останат в тежест на страните така както са извършени. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г. о.