Определение № 950 от 22.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3269/2014 г.

Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. Постъпили са касационни жалби от И. К. Говедарска от [населено място], чрез пълномощника си адв. Е. М. от АК-Б. и от Медицински център [фирма] [населено място], чрез пълномощника си адв. П. В. от АК-Б., против въззивно решение № ІІ-129 от 10.02.2014 г., постановено по в.гр.д. № 1795/2013 г. на Бургаския окръжен съд, Гражданска колегия, втори въззивен състав, с което е отменено решение № 111 от 28.06.2013 г. на Несебърския районен съд, постановено по гр.д. № 1241/2012 г. и са отхвърлени предявените искове с правно основание по чл. 128 и по чл. 224, ал. 1 КТ от И. К. Говедарска срещу Медицински център [фирма], за сумата от 27 908,47 лв. неизплатено трудово възнаграждение за периода от м. 09.2010 г. до м. 10.2012 г. и за сумата от 1844,21 лв. – обезщетение за неползван платен годишен отпуск за 2011 г. и 2012 г., както и обезщетение за забавено плащане в размер на 201,52 лв., като погасени чрез съдебно прихващане с вземане на МЦ [фирма] срещу И. К. Говедарска в размер на 69 283,69 лв., представляваща сума, получена от нея без основание. В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторката-ищца И. К. Говедарска поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което неправилно са отхвърлени предявените искове като погасени чрез съдебно прихващане, съдът се е произнесъл по правен въпрос, обусловил изхода на делото, който е решен в противоречие с практиката на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Правният въпрос от материално естество, конкретизиран от настоящата инстанция, съгласно разрешението, дадено в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, е - допустимо ли е прихващане срещу вземане за трудово възнаграждение върху което не се допуска предварително изпълнение с оглед разпоредбата на чл. 446, ал. 1 КТ. Позовава се и представя съдебна практика – решение № 295 от 18.06.2012 г. на ВКС по гр.д. № 251/2012 г., ІV г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК. В отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва касационната жалба на ответното дружество като неоснователна и изразява становище за липсата на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът-ответник МЦ [фирма] [населено място] поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което неправилно са отхвърлени предявените искове като погасени чрез съдебно прихващане, вместо като неоснователни, съдът се е произнесъл по правни въпроси от процесуално естество, обусловили изхода на делото, които са решени в противоречие с практиката на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а именно – когато разпоредбата на чл. 270, ал. 3 КТ урежда изискване за доказване на определени обстоятелства с нарочен писмен документ, изключена ли е възможността в съдебния процес съответните обстоятелства, т.е. плащането на трудовите възнаграждения, да бъдат доказани с други доказателствени средства, в т.ч. и случаен документ; когато по делото са налице данни, че съставените нарочни документи относно плащането на трудовите възнаграждения са изгубени или унищожени не по вина на страната, носеща тежестта на доказване, допустими ли са в процеса други доказателствени средства – косвени доказателства – други писмени доказателства, свидетелски показания, заключения на вещи лица и др., които сочат на единствения възможен извод, че сумите по трудовите възнаграждения са изплатени на лицето, както и за значението на събраните писмени доказателства с косвен характер – счетоводни документи – годишен финансов отчет, декларации пред НАП и НОИ, служебни бележки и др., подписани от ищцата в качеството й на управител на ответното дружество и съдържащи нейни изявления, че всички суми са изплатени на персонала. Позовава се и представя задължителна съдебна практика - решение № 89 от 29.03.2013 г. на ВКС по гр.д. № 558/2012 г., ІV г.о. и решение № 295 от 18.06.2012 г. на ВКС по гр.д. № 251/2012 г., ІV г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното: К. жалби са срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – уважени оценяеми искове по чл. 128 КТ, с цена над 5 000 лв., поради което се явяват допустими. Същите са редовни като подадени в срока по чл. 283 ГПК. За да отхвърли предявените искове в посочените размери, въззивният съд е изложил мотиви, че за исковия период ищцата не е получила уговореното с договора трудово възнаграждение в общ размер от 27 908,47 лв. и обезщетение за неползван платен годишен отпуск в размер на 1 844,21 лв. и че работодателят дължи плащането им, включително и лихви за забава. Приел е за основателно обаче възражението на ответното дружество, че ищцата е получила без основание от дружеството-работодател сума в размер на 69 283,69 лв. и дължи връщането й, поради което е извършил съдебно прихващане на вземанията на работодателя с тези на ищцата, които са по-малки по размер и е отхвърлил исковете на основание погасяване на вземането за трудово възнаграждение и обезщетение за неползван отпуск поради компенсация. Съдът е извършил прихващане с вземания на ищцата за трудово възнаграждение, макар и дължими за минало време, които са секвестируеми само частично и върху които удръжки могат да се правят само в изрично предвидените в КТ хипотези. На касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е основополагащ за изхода на спора и който е решен в противоречие с практиката на ВКС – т. 1, решаван е противоречиво от съдилищата – т. 2, или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – т. 3. В конкретния случай, поставените от страните материалноправен и процесуалноправни въпроси, посочени по-горе, са обуславящи въззивното решение, по тях е налице установена задължителна съдебна практика, представена от страните, на която приетото от въззивния съд противоречи, поради което е налице основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. На касатора-работодател следва да се укаже да внесе по сметка на Върховния касационен съд държавна такса в размер на 599 лв., съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа ГПК, като в противен случай производството по касационната му жалба ще бъде прекратено. К. ищца като служител – ищец по трудов спор, е освободена от задължението за внасяне на държавна такса – чл. 83, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 359 КТ. По изложените съображения, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение,