Определение № 1186 от 14.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4307/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Община Ветово, представлявана от адв. Т. Б., срещу въззивно решение № 139/28.04.2023 г., постановено по възз. гр. д. № 143/2023 г. по описа на Окръжен съд – Русе, с което като е потвърдено решение № 1622/19.12.2022 г. по гр. д. № 2323/2022 г. по описа на Районен съд – Русе, са уважени предявените от Н. А. Б. против жалбоподателя искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ – за признаване на уволнението на Б. за незаконно и отмяната му; за възстановяването й на заеманата преди уволнението длъжност „главен специалист устройство на територията, инвестиционно проектиране и контрол“ в специализирана администрация на община Ветово; и за заплащане на обезщетение за оставането без работа за периода 11.03.2022 г. – 11.09.2022 г. в размер на сумата 4 470 лв. В касационната жалба се поддържат оплаквания за недопустимост и неправилност на въззивното решение – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. В изложението си жалбоподателката сочи, че на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касационният контрол следва да се допусне по въпросите: 1) какво точно означава понятието „уволнение“; 2) еквивалентни ли са понятията „прекратяване на трудовото правоотношение“ и „уволнение“ и каква е разликата между двете; 3) щом законодателят е предвидил специални норми за защита на работника/служителя при уволнение и обезщетения на това основание, следва ли тези норми да се прилагат и по отношение на всяко друго прекратяване на трудовото правоотношение; 4) при положение, че законодателят изрично е посочил в чл. 344 КТ, че „работникът или служителят има право да оспорва законността на уволнението пред работодателя или пред съда“, допустимо ли е с конститутивен иск да се иска отмяна на всяко друго прекратяване на трудовото правоотношение; 5) необходимо ли е съобщението по чл. 345 КТ изобщо да не е връчвано (нито на работника, нито на пълномощника му), за да има право работникът да упражни правата си по чл. 345 КТ, така както е постановил ВКС в ТР № 3/2019 г.; 6) какъв е разумният срок, в който работникът добросъвестно може да упражни правата си и да се яви в предприятието или по друг начин да заяви желанието си да се върне на работата, на която е възстановен, ако не е получил съобщение по чл. 345 КТ от първоинстанционния съд; ТР № 3/2019 г. на ОСГК на ВКС не дава отговор на този въпрос, което води до неправилното му прилагане от съдилищата в по-долните инстанции, като предоставя възможност за недобросъвестно упражняване на права от страна на работника, защото при буквално/точно прилагане на ТР № 3/2019 г. на ОСГК, работникът има възможност да иска възстановяване няколко години след влизане в сила на съдебното решение; 7) ако всички съдебни актове по трудово дело са били връчени или поискани от пълномощника (включително препис от влязло в сила съдебно решение, изпълнителен лист и съобщение по чл. 345 КТ), кой е моментът на узнаване на възстановяването от страна на работника, от кой момент започва да тече срокът по чл. 345 КТ при връчено не лично на работника съобщение от първоинстанционния съд; 8) длъжен ли е съдът да изследва връчено ли е съобщение по чл. 345 КТ, на кого, кога и кой е моментът на узнаването за възстановяване от страна на работника или служителя; 9) длъжен ли е съдът да се произнесе в решението си по въпроса за недобросъвестно упражняване на права при положение, че е бил сезиран. Сочи, че въпросите са от обуславящо значение за изхода на спора като произнасянето на касационната инстанция по тях би било от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Поддържат се и основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и 3 ГПК – вероятна недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение. Ответната страна по жалбата – Н. А. Б., представлявана от адв. Е. Д., в писмен отговор поддържа становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационно обжалване намира следното: Въззивният съд е приел, че ищцата е била в трудово правоотношение с ответната община, което е било прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т.6 КТ със Заповед № ЧР2/22.01.2020 г. на кмета на Община Ветово. С решение № 260320/26.10.2020 г. по гр. д. № 1481/2020 г. на Районен съд – Русе уволнението е отменено и Б. е възстановена на заеманата преди това длъжност, като решението е влязло в сила на 25.01.2022 г. Посочено е, че съобщение по чл. 345 КТ е изпратено от районния съд до ищцата на 14.02.2022 г. и е получено чрез пълномощника й на 28.02.2022 г. На 11.03.2022 г. служителката е подала заявление до Община Ветово, в което заявила готовността си да изпълнява длъжността, на която е възстановена и е поискала да бъде допусната до работа. Със заповед от 11.03.2022 г. трудовото й правоотношение е прекратено на основание чл.325, ал. 1, т. 2 КТ, като работодателят е приел, че в законоустановения срок по чл. 345, ал. 1 КТ Б. не се е явила да заеме длъжността, на която е възстановена. Във връзка с наведените във въззивната жалба възражения от ответната община за недопустимост на предявения конститутивен иск, съдът е приел, че не съществуват колебания нито в правната доктрина, нито в съдебната практика, че право на работника е да оспорва законността на всяко прекратяване на трудовото правоотношение с иска по чл. 344, ал.1, т. 1 КТ. Посочено е, че „уволнение“ по смисъла на чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е всяко прекратяване на трудовото правоотношение, за което работодателят е издал заповед или друг удостоверителен документ, в какъвто смисъл е константната съдебна практика по искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ при оспорване на прекратяването на трудово правоотношение на основания, различни от чл. 328 и чл. 330 КТ. Изложени са съображения, че използваният от законодателя термин в чл.328 и чл. 330 КТ е именно „прекратяване на трудовия договор“, а не „уволнение“, което потвърждава, че на оспорване законността на уволнението по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ подлежи всяко прекратяване на трудовото правоотношение от работодателя, независимо от конкретното посочено в заповедта основание. За да уважи предявените исковете, въззивният съд е приел, че с ТР № 3/2019 г. на ОСГК е прието, че „двуседмичният срок за явяване на работа по чл. 345, ал. 1 КТ започва да тече само от получаването от страна на работника или служителя на нарочното съобщение за възстановяване на работа, изпратено от разгледалия делото първоинстанционен съд“, като предходно узнаване от работника за влязлото в сила съдебно решение, с което е възстановен на заеманата преди незаконното уволнение длъжност се явява ирелевантно за преценката за спазване на срока по чл. 345, ал. 1 КТ. Посочил е, че ищцата е получила съобщение за възстановяване на работа на 28.02.2022г., чрез упълномощения си представител, като срокът за явяването й на работа е бил до 14.03.2022 г., включително. Б. се е явила да започне работа на 11.03.2022 г., с което срокът не е пропуснат. В заключение е направен извод, че прекратяването на трудовото правоотношение на основание чл. 325, ал. 1, т. 2 КТ е незаконосъобразно и са основателни предявените искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ. При тези решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС, Трето гражданско отделение, намира, че предпоставки за допускане на касационния контрол не са налице. Поставените в изложението въпроси нямат претендираното от касатора значение и не обуславят селектирането на жалбата. Не е налице вероятност въззивното решение да е недопустимо, респ. не се установява основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване по въпроси № 1- 4 от изложението. Въззивното е постановено по редовна искова молба и по надлежно предявени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 - 3 КТ, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането им. Константна е правната теория и съдебната практика, че „уволнение” по смисъла на чл. 344, ал. 1 КТ е всяко прекратяване на трудовото правоотношение, за което работодателят е издал заповед или друг удостоверителен документ. В случая, след издаването на оспорената заповед ищцата безспорно разполага с иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за да оспори законността на избраното от работодателя основание за прекратяване на трудовото й правоотношение. С право на иск по чл. 344, ал.1, т.1 КТ за отмяна на уволнението разполага всеки работник или служител, трудовият договор на когото е прекратен (освен в изключението по чл. 360, ал. 2 КТ), като е без значение по чия инициатива и на какво основание е прекратен договорът. Във връзка с поддържаното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК, по т.4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК е разяснено, че правният въпрос по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна поради неточно тълкуване на съдебна практика, или за осъвременяване тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Настоящият случай не е такъв - по поставените въпроси има създадена задължителна съдебна практика, обективирана в Тълкувателно решение № 3/2019г. по описа на ОСГК на ВКС, за която страната не е изложила аргументи какво налага тя да бъде променена или осъвременена и с която произнасянето на въззивния съд (по въпроси № 5-9 в изложението) е изцяло съобразено. Съгласно цитираното тълкувателно решение (което е задължително за съобразяване не само от всички съдилища, но и от всички органи на изпълнителната власт и местното самоуправление, както и от всички органи, които издават административни актове – чл. 130, ал. 2 ЗСВ), двуседмичният срок за явяване на работа по чл. 345, ал. 1 КТ започва да тече само от получаването от страна на работника или служителя на нарочното съобщение за възстановяване на работа, изпратено от разгледалия делото първоинстанционен съд. Ако не е получено съобщение срокът започва да тече от деня, в който с явяване в предприятието или по друг начин работникът или служителят изяви пред работодателя желанието си да се върне на работата, на която е възстановен. В мотивите на решението изрично е посочено, че основен критерий за преценка на добросъвестността при упражняването на трудовите права и задължения по чл. 8 КТ са изискванията на законите, като правата и задълженията се осъществяват в обема и според съдържанието им, предвидени в нормативната уредба. Правно значение за началото и респ. за изтичането на срока, с който се преклудира правото на възстановения на работа работник или служител да я заеме, според изричната разпоредба на закона има фактът на получаване от него на съобщението от съда за влязлото в сила решение за възстановяването му на работа. Ако съобщението не е получено от работника или служителя, срокът по чл. 345, ал.1 КТ започва да тече само когато с явяването си в предприятието или по друг несъмнен начин (напр. с писмена молба до работодателя) работникът или служителят изяви пред него желанието си да се върне на работата, на която е възстановен. С тези постановки въззивното решение е изцяло съобразено. Без значение е фактът, че съобщението за възстановяване на работа е връчено на ищцата чрез процесуалния й представител – адвокат, след като в случая личното получаване по този начин не е оспорено от страната. Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение – също не се установява. Изложението не съдържа нарочна аргументация за соченото основание, респ. за наличие на такъв тежък порок на решението, който да е установим пряко от съдържанието на мотивите. А след като и формулираните в изложението правни въпроси не обуславят селектирането на жалбата, тъй като са разрешени от въззивния съд в съответствие със задължителната практика на ВКС, то обжалваното решение не може да бъде оценено като очевидно неправилно. При този изход на спора, касаторът следва да заплати на насрещната страна по жалбата претендираните за касационното производство разноски, които възлизат на сумата 1 530 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение, съгласно представения договор за правна защита и списък по чл. 80 ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение