Определение № 5128 от 11.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1236/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. Т. В. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Русенски окръжен съд № 475 от 13.12.2023 г. по гр.д.№ 609/ 2023 г., с което е потвърдено решение на Русенски районен съд по гр.д.№ 1288/ 2023 г. и по този начин са отхвърлени предявените от жалбоподателката против „Водоснабдяване и канализация“ ООД, гр.Русе, искове за заплащане на 353 010 лева - обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение дължимо, съгласно т.7 от Допълнително споразумение сключено на 31.08.2012 г. към трудов договор № 141/ 29.07.1996 г., със законната лихва от датата на исковата молба /02.03.2023 г./ и на 3 922,33 лева – мораторна лихва за периода 21.01.2023 г. – 01.03.2023 г., като Г. Т. В. е осъдена да заплати на „Водоснабдяване и канализация“ ООД разноските по делото. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателката поддържа, че въззивният съд е разрешил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/ процесуалноправните въпроси: 1. „Допуснал ли е въззивният съд процесуално нарушение, произнасяйки се служебно за недействителност на клауза в Допълнително споразумение, без да е бил сезиран за това?“ и 2. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички основания и фактически твърдения, възражения и доводи на страните?“. Освен това счита, че имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото следните разрешени в обжалваното решение въпроси: 1. “Императивна ли е нормата на чл. 328 от КТ?“; 2. „Клаузата на т.7 от Допълнително споразумение към трудов договор № 141/29.06.1996 г., сключено на 31.08.2012 г., противоречи ли на императивната (императивна според ОС Русе) правна норма даваща право на работодателя да прекрати ТПО при условията на чл.328, ал.1, т.10 от КТ?“; 3. „Безусловно ли е правото на работодателя да прекрати ТПО на основание чл. 328, ал.1, т.10 от КТ?“; 4. „Клаузата на т.7 от Допълнително споразумение към трудов договор № 141/29.06.1996 г. намира ли приложение при прекратяване на ТПО на посоченото в Заповедта основание- чл.328, ал.1, т.10 от КТ?“; 5. „Въведената в т.7 от Допълнително споразумение към трудов договор № 141/29.06.1996 г. клауза идентична ли е с нормата на чл. 331 от КТ и само при прекратяване по чл.331 от КТ ли би било дължимо обезщетението?“; 6. „Противоречи ли на закона и на добрите нрави клаузата на т.7 от Допълнително споразумение към трудов договор № 141/29.06.1996 г. за изплащане на обезщетение при прекратяване на трудовия договор?“; 7.“Допустимо ли е въззивният съд да се произнася за незаконосъобразност, съответно недействителност на клаузата по т.7 от Допълнително споразумение към трудов договор № 141/29.06.1996 г без страната да е въвела такова възражение?“; 8.“ Клаузата на т.7 от Допълнително споразумение към трудов договор № 141/29.06.1996 г. сключена ли е в нарушение на чл. 40 от ЗЗД?“; 9. “Следва ли да се счита, че прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 328, ал.1,т.10, предл.1 от КТ е такова по инициатива на работодателя?“; 10. “Клаузата на т.7 от Допълнителното споразумение към трудов договор № 141/29.06.1996 г. свързана ли е с правни изводи или е свързана и с обективни факти?“; 11. “Необходимо ли е ищеца да доказва каква е била действителната воля на страните, сключили Допълнително споразумение към трудов договор № 141/29.06.1996 г.?“; 12. „Нарушено ли е изискването на § 1, т.3 от ЗФУКПС в т.7 от Допълнителното споразумение при условие, че към датата на сключване – 31.08.2012 г. „ВиК ООД“-гр.Русе е било със статут на търговско дружество по смисъла на чл. 61 от ТЗ и Закона за публичните предприятия не е бил приет?“; и 13. „Следва ли да се нарушава договорната свобода на страните при тълкуване на волята им?“. Според касатора втори, шести, седми и девети от тези въпроси, освен че са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Ответната страна „Водоснабдяване и канализация“ ООД, гр.Русе, оспорва жалбата, като поддържа че процесуалноправните въпроси са разрешени в съответствие с практиката на ВКС, както и че нямало формиран решаващ мотив на въззивния съд за нищожност на клаузата по на т.7 от Допълнителното споразумение към трудов договор № 141/ 29.06.1996 г., възприет бил решаващия мотив на основания съд за неприложимост на тази клауза към уволнителното основание по чл.328 ал.1 т.10 КТ, а и възражение за противоречие на тази клауза с добрите нрави било направено още с отговора на исковата молба. За останалите тринадесет въпроса поддържа, че те не съставляват въпроси от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, а касаят правилността на обжалваното решение и не могат да бъдат годно основание за селектиране на жалбата на ищцата. Евентуално излага съображения, че въпроси 2, 6 и 7 не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, а въпрос 10 счита за неясен – доколкото можело да се определи същността му, той не бил правен, а свързан с конкретното приложение на доказателствата по делото. Съдът намира жалбата за допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване. Въззивният съд приел за правилно установена от първата инстанция фактическа обстановка, по която страните не спорели. Те били обвързани от трудово правоотношение, възникнало от договор № 141/ 29.07.1996 г., изменен с допълнителни споразумения, по силата на което Г. В. заемала длъжността „Ръководител направление – финансово икономическо“ във „Водоснабдяване и канализация“ ООД – Русе, с основно месечно трудово възнаграждение в размер 6 000 лева, считано от 01.06.2022 г. Според т.7 на Допълнително споразумение, сключено на 31.08.2012 г., работодателят се задължил да заплати обезщетение при прекратяване трудовия договор по негова инициатива, в размер на брутното трудово възнаграждение на служителя за всяка година общ трудов стаж към датата на прекратяване на трудовото правоотношение. Със заповед № 66/ 12.12.2022 г. трудовият договор бил прекратен на основание чл.328 ал.1 т.10 пр.1 КТ – поради придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. В заповедта били посочени дължимите на ищцата суми: неизплатените към датата на прекратяване на трудовото правоотношение трудови възнаграждения; обезщетение по чл.224 КТ; обезщетение по чл.220 КТ и обезщетение по чл.33 ал.2 КТД - брутното трудово възнаграждение за срок от 8 месеца. На 21.12.2022 г. ищцата депозирала заявление до работодателя, с искане да й бъде изплатено обезщетение, съгласно т.7 от Допълнително споразумение, сключено на 31.08.2012 г., а през м.януари 2023 г. отправила нотариална покана със същото искане, но ответникът не се отзовал. Спорът между страните се свеждал до това, дали т.7 от Допълнителното споразумение намира приложение при прекратяване трудовия договор на посоченото в заповедта основание. Въведената в т.7 от споразумението уговорка била идентична с нормата на чл.331 КТ (действаща към 31.08.2012 г.), предвиждаща заплащане обезщетение при прекратяване трудовото правоотношение по инициатива на работодателя. Разпоредбата на чл.331 КТ визирала самостоятелно основание за прекратяване на трудовия договор, различно от прекратяването с предизвестие по чл.328 КТ. В случая не били налице елементите от фактическия състав на правната норма на чл.331 КТ, поради което не били налице условия за изплащане обезщетение по т.7 на Допълнително споразумение, сключено на 31.08.2012 г. По изложените във въззивната жалба доводи окръжният съд приел, че не е имало основание за отвод на съдията – докладчик, липсвали както твърдения, така и доказателства за конкретни факти, които да налагат такъв. За неправилно разпределена доказателствената тежест на ответника ищецът не било допустимо да прави оплаквания. Процесуалното нарушение, изразяващо се в отказ на първоинстанционния съд да допусне свидетел, било отстранено във въззивната инстанция. Свидетелските показания обаче не установявали действителната обща воля на страните, а само възпроизвеждали изявлението на управителя. От тези показания следвало, че процесната т.7 била сключена в нарушение на чл.40 от ЗЗД, тъй като целяла да уреди последици за времето, след като представителят престанел да бъде такъв в очевидна вреда на „Водоснабдяване и канализация“ ООД. С уговорката по т.7 било нарушено и изискването по § 1 т.3 от Закона за финансовото управление и контрол в публичния сектор. Въззивният съд отхвърлил и довода, че първоинстанционният съд игнорирал представените от ищеца доказателства, като посочил, че фактическата обстановка по делото била безспорна, спорни били само последиците и валидността на една от клаузите от допълнителното споразумение. Относно приложението на чл.66 ал.2 КТ въззивният съд приел, че страните могат да уговарят допълнителни условия, които обаче не са уредени с повелителна /императивна/ правна норма. Нормата на чл.328 КТ била такава, а уговорката на т.7 от Допълнително споразумение сключено на 31.08.2012 г. била в противоречие с нея. С оглед тези мотиви на инстанцията по същество, от първите два процесуалноправни въпроса обуславя въззивното решение само този от тях, който е свързан със задълженията на въззивния съд при мотивиране на съдебния акт, но той е разрешен в съответствие, а не в противоречие с установената практика на ВКС. Според тази практика непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото. За да се произнесе по спорния предмет, в рамките на основанията, въведени във въззивната жалба, въззивният съд е длъжен да извърши своя преценка на фактическия и доказателствен материал, като и да направи собствени правни изводи, включително и по възраженията и доводите на страните. Фактическите и правни изводи на съда трябва да намерят израз в мотивите му /решение № 92/ 06.11.2019 г. по т.д.№ 2100/ 2018 г., І т.о. и цитираните в него, решение № 403/ 23.01.2015 г. по гр.д.N 3902/ 2014 г., ІV г.о. и цитираните в него/. Не е прието нещо различно в обжалваното решение, затова не е налице допълнителното основание по т.1 на ал.1 на чл.280 ГПК. Първият от процесуалноправните въпроси е необуславящ, тъй като се предпоставя от виждането на касатора, че възражение за недействителност на уговорката по т.7 от Допълнително споразумение, сключено на 31.08.2012 г., съдът е въвел служебно в процеса. Такова възражение обаче има в отговора срещу исковата молба, а и решаващото съображение на въззивния съд /изразено чрез солидаризирането му с мотивите на първата инстанция/ е за неприложимост на клаузата при уволнение, извършено на основание, различно от това по чл.331 КТ. Това съображение е валидно независимо от обстоятелството, дали въпросната уговорка е нищожна или не. Що се касае до останалите 13 въпроса, съдът намира за основателни възраженията в отговора срещу касационната жалба, че те не са правни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Не се касае за питания, обуславящи правните разрешения на въззивния съд при решаването на спора между ищеца и ответника, а за доводи по правилността на решението и възражения на жалбоподателката по изводите на въззивния съд относно фактите и приложението на материалния закон. Съгласно Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. По основанията, визирани в чл.281 т.3 ГПК, касационно обжалване не може да бъде допуснато. По изложените съображения Върховният касационен съд