Определение № 2482 от 21.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5277/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Обединено училище /ОУ/ „Васил Левски“- с. Михалич, област Варна, представлявано от директора А. К. П., чрез пълномощника му по делото адв. Н. С., против Решение №930 от 24.07.2023г. по в. гр. д. №1302/2023г. по описа на Окръжен съд- Варна, с което, след частична отмяна на Решение №45 от 21.03.2023г. по гр. д. №829/2022г. по описа на Районен съд- Девня, на основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ е признато за незаконно и отменено уволнението на Б. Димитров Б., ЕГН [ЕГН], извършено със Заповед №РД-10-288/07.06.2022г. на директора на ОУ „Васил Левски“- [населено място], на основание чл.344, ал.1, т.2 от КТ Б. Д. Б. е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност „учител в прогимназиален етап на образованието“ в ОУ „Васил Левски“- [населено място], и на основание чл.344, ал.1, т.3 във връзка с чл.225, ал.1 и ал.2 от КТ ОУ „Васил Левски“- [населено място], е осъдено да заплати на Б. Д. Б. сумата от 6213,34 лв.- обезщетение за оставане без работа и за получаване на по- ниско възнаграждение при новия работодател за периода 08.06.2022г.-08.12.2022г. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение- касационно основание по чл.281, т.3 от ГПК, като се иска отмяната му и постановяване на ново решение, с което предявените искове да бъдат отхвърлени. Към касационната жалба е приложено изложение, в което касаторът се позовават на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от ответната страна по нея Б. Д. Б., ЕГН [ЕГН], чрез процесуалния му представител адв. В. Д., с който изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, съобрази следното: С обжалваното въззивно решение въззивният съд е приел, че съгласно трудов договор №РД-10-007/16.09.2021г. между страните е възникнало трудово правоотношение, по което ищецът Б. Димитров Б. е заел длъжността „учител в прогимназиален етап на образованието“ в ОУ „Васил Левски“- [населено място] за срок „до завръщане на титуляра“. С допълнително споразумение от 01.10.2021г. трудовият договор е бил изменен съгласно чл.119 от КТ само по отношение на предвидени лекторски часове за учебната 2021/2022г. На 04.10.2021г. между страните е бил сключен и договор за вътрешно заместване по реда на чл.259, ал.1 от КТ за длъжността „учител спортна подготовка“ със срок до завръщане на работа на С. Н. Е.. На 31.05.2022г. на ищеца е било връчено уведомление, че поради завръщане на работа на титуляра М. Л. Л. трудовият му договор ще бъде прекратен. Със Заповед №РД-10-288/07.06.2022г. на директора на ОУ „Васил Левски“- [населено място], връчена същия ден на ищеца, трудовият му договор е бил прекратен на основание чл.325, ал.1, т.5 от КТ поради завръщане на замествания на работа. Съдът е приел, че тъй като в трудовия договор на ищеца №РД-10-007/16.09.2021г. не е било посочено името на замествания работник, то е налице неяснота по отношение на клаузата за срока му и същият не може да се приеме за срочен, а съгласно чл.67, ал.2 от КТ следва да се смята за сключен за неопределено време. Със сключените след това две допълнителни споразумения клаузата за срока на договора не е била променяна, а вписването в допълнителното споразумение от 04.10.2021г. на срок „до завръщане на С. Н. Е.“ се отнася за длъжността „учител спортна подготовка“, чието изпълнение е било възложена на ищеца по реда на чл.259, ал.1 от КТ при условията на вътрешно заместване. По така изложените съображения, че между страните е съществувало безсрочно трудово правоотношение, въззивният съд е приел, че извършеното със Заповед №РД-10-288/07.06.2022г. на директора на ОУ „Васил Левски“- [населено място] прекратяване на трудовия договор на ищеца на основание чл.325, ал.1, т.5 от КТ поради завръщане на замествания на работа е незаконосъобразно,поради което е уважил предявените от него искове с правно основание чл.344 ,ал.1, т.1, 2 и 3 от КТ. Счел е за неоснователно възражението на ответника, че исковете с правно основание чл.344, ал.1, т.1 и т.2 от КТ са погасени по давност. Посочил е, че оспорената заповед за уволнение е била връчена на ищеца на 07.06.2022г., от която дата е започнал да тече двумесечният срок по чл.358, ал.1, т.2 от КТ за предявяване на исковете, който в случая е изтекъл на 08.08.2022г. съгласно чл.60, ал.6 от ГПК, тъй като 07.08.2022г. е неприсъствен ден. Исковата молба е била изпратена по пощата на 08.08.2022г., поради което и съгласно чл.62, ал.2 от ГПК срокът за предявяване на исковете не се смята за пропуснат. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, позовавайки се на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, касаторът поставят следните въпроси, които според него са били разрешени в противоречие с практиката на ВКС в Тълкувателно решение №1 от 12.05.2015г. по тълк.дело №1/2014г. на ОСГК: 1.От коя дата се счита предявен иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ- датата на постъпване на исковата молба в съда, или датата, на която е изпратена по пощата исковата молба? 2.Задължителен ли е подборът по чл. 329, ал. 1 от КТ при извършено уволнение поради съкращаване на щатни бройки, когато е налице трансформиране на щатни бройки в други длъжности със сходен характер? 3.Допустимо ли е постановяване на решение, без съдът да прецени всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, които са установени по надлежния процесуален ред в производството по делото? 4.При оспорване на уволнение, извършено на основание чл. 325, ал. 1, т. 5 от КТ, допустимо ли е съдът да се произнася служебно по вида и характера на трудовото правоотношение по отношение на неговия срок? Според настоящия състав на съда не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал.2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Съгласно задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 1/2009 г., материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Първият въпрос от изложението е от значение за изхода на спора, поради което по отношение на него е налице общото основание по чл.280, ал.1 от КТ за допускане на касационно обжалване. Не е налице обаче специалната предпоставка на чл.280, ал.1,т.1 от КТ, тъй като въпросът не е бил разрешен в противоречие със задължителната и казуална съдебна практика. Съгласно същата / Решение №148 от 19.04.2011г на ВКС по гр.д.№1130/2010г., ІІІ г.о., Определение № 75 от 4.02.2014 г. на ВКС по ч. гр. д. № 258/2014 г., IV г. о., Определение № 186 от 04.03.2014г. на ВКС по ч.гр.д.N 663/2014г., ІІІ г.о., и цитираната в тях съдебна практика, както и Решение № 182 от 17.11.2010 г. на ВКС по т. д. № 76/2010 г., II т. о., и др./ когато едно процесуално действие е извършено в писмена форма (предявяване на иск - с искова молба) и това писмено изявление е подадено своевременно в пощата или куриерска служба, но процесуалният документ постъпи в съда известно време след последния ден на срока, то съгласно чл.62, ал.2 от ГПК съдът е длъжен да зачете датата, на която процесуалният документ е постъпил в пощата, и ако той е подаден своевременно, срокът не се счита пропуснат. В случая обжалваното решение е съобразено с така формираната съдебна практика, тъй като съдът е приел, че срокът по чл.358, ал.1, т.2 от КТ за предявяване на исковете по чл.344, ал.1, т.1 и т.2 от КТ е спазен, тъй като исковата молба е била подадена по пощата в последния ден на изтичането му, видно от пощенското клеймо. Цитираното от жалбоподателя в изложението Тълкувателно решение №1 от 12.05.2015г. по тълк.дело №1/2014г. на ОСГК се отнася за приложението на предвидения в разпоредбата на чл.358, ал.1, т.2 от КТ срок към иска по чл.344, ал.1, т.2 от КТ, поради което е неотносимо към поставения от него въпрос. По отношение втория въпрос от изложението не е налице общата предпоставка на чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като същият не кореспондира с предмета на делото, не е от значение за изхода на спора и въззивният съд не се е произнасял по него. По отношение на третия въпрос от изложението също не са налице основанията за допускане на касационно обжалване. Така поставеният въпрос е от значение за изхода на всяко производство, поради което по отношение на него е налице общата предпоставка на чл.280, ал.1 от ГПК. Същият обаче е бил разрешен от съда съобразно установената практика. Съгласно същата в рамките на предмета на проверката по чл. 269 от ГПК въззивният съд в съответствие със задълженията си по чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, както и да обсъди всички събрани по делото доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. В случая въззивната инстанция е обсъдила всички доводи и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства, и е изложила мотиви по същите, поради което не е налице отклонение от установената съдебна практика по въпроса. По отношение на четвъртия въпрос от изложението не е налице общата предпоставка на чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Въпросът е некоректно зададен, тъй като предпоставя наличието на процесуална дейност на съда, каквато не се установява да е била извършена, и съдържа оплакване за допуснато нарушение на закона, което не подлежи на разглеждане в производството по допускане на касационно обжалване. В случая въззивният съд не се е произнасял служебно по вида, характера и срока на трудовото правоотношение, а се е произнесъл по основателността на предявения иск за признаване на незаконността на уволнението, с който е бил сезиран, част от основанието на който са доводите на ищеца, че трудовото му правоотношение е било безсрочно и работодателят не е разполагал с правото да го прекрати на посоченото в заповедта за уволнение основание по чл.325, ал.1, т.5 от КТ. По така изложените съображения обжалваното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване. С оглед изхода на делото касаторът следва да бъде осъден да заплатят на ответната страна направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 2556 лв. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,