Определение № 1335 от 30.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 2148/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Н. М. и Т. Б. М., представлявани от назначения им особен представител адв.М. Д., срещу решение №127/01.05.2024 г. по в.т.д.№64/2024 г. на Варненски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение №68/30.11.2023г. по т.д.№58/2022г. по описа на Окръжен съд Силистра в частта, с която е признато за установено на основание чл.422 вр. чл.415 ал.1 т.3 ГПК, че касаторите дължат на „Юробанк България“АД в условията на солидарност в качеството им на длъжници по договор за кредит от 17.03.2017г. сумите 34 414,64 лв. главница, ведно със законната лихва и 194,40 лв. разноски, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК и изпълнителен лист; в частта, с която е потвърдил първоинстанционното решение, с което същите са осъдени да заплатят в полза на банката разноски в размер на 1917,39 лв. и разноски за първоинстанционното производство в размер на 5037,48 лв.; в частта, с която касаторите са осъдени да заплатят на банката разноски за въззивното производство в размер на 4061,21 лв., по сметка на апелативния съд – 692,18 лв. държавна такса и 473,46 лв. разноски, направени за сметка на бюджета. В касационната жалба се навеждат оплаквания за недопустимост и неправилност на въззивния съдебен акт, поради допуснати процесуални нарушения, материална незаконосъобразност и необоснованост. Твърдението си за недопустимост на обжалваното решение касаторите аргументират с доводи за липса на идентичност между заповедта за изпълнение и петитума на предявените искове, както и за произнасяне на съда извън заявения петитум /доколкото съдът е установил, че касаторите дължат сумата в условията на солидарност, въпреки че с петитума на исковата молба такава не се заявява/. Касаторите считат,че неправилно въззивният съд е приел,че нормите на Закона за потребителския кредит са неприложими в настоящия случай, поради характера на банковия кредит на ипотечен такъв, тъй като по делото липсва представено доказателство за вписана ипотека, обезпечаваща задълженията по него; неправилно, без да е налице позоваване на ищеца на съответните материалноправни норми, е приложил разпоредбите на ЗКНИП; в противоречие със служебното си задължение не е изследвал въпроса за наличие на неравноправни клаузи в договора и за тяхната нищожност, поради противоречието им с норми на Закона за потребителския кредит; правилно е приел,че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжниците преди подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, но неправилно е приел,че уведомяването им може да бъде извършено в хода на исковото производство, без да съобрази задължителната практика на ВКС и обстоятелството, че същите са представлявани в него от особен представител; неправилно е признал дължимост на цялото вземане, вместо само на падежиралите вноски. Искането си за допускане на въззивното решение до касационен контрол касаторите, освен че основават на твърдението си за неговата недопустимост, поддържат и с доводите, че формираните от въззивния съд изводи са в противоречие с практиката на ВКС и на СЕС. Даденото от въззивния съд разрешение по въпроса 1. Длъжен ли е съдът да следи служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителски договор?, според касаторите, е в противоречие с ТР №1/27.04.2022г. по тълк.д.№1/2020г. на ОСГТК на ВКС и с решенията по т.д.№3686/14г. на І т.о. на ВКС, т.д.№2416/15г. на ІІ т.о. на ВКС, т.д.№2613/16г. на ІІ т.о. на ВКС, т.д.№1739/17г. на ІІ т.о. на ВКС, т.д.№2165/19г. на І т.о. на ВКС, както и с решенията на СЕС по дела №С-243/08, №С-397/11, №С-168/05, №С-40/08, №С-618/10, №С-488/11. По въпросите 2. Недействителен ли е договор за банков кредит с потребител,в който не е посочен лихвен процент на ден?; 3. Правото на банката-кредитор за обявяване на кредит за предсрочно изискуем следва ли да е упражнено преди подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и кредиторът трябва ли да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита?; 4. В какъв размер може да бъде уважен иск по чл.422 ал.1 ГПК ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ? касаторите считат,че въззивният съд се е произнесъл в противоречие на разрешенията, дадени в решението по т.д.№2695/22г. на ІІ т.о. на ВКС /по първия от въпросите/, в ТР №4/18.06.2014г. по тълк.д.№4/2013г. на ОСГТК на ВКС /по втория/ и в ТР №8/02.04.2019г. по тълк.д.№8/2017г. на ОСГТК на ВКС /по третия/. Ответникът по касационната жалба „Юробанк България“АД в подаден в законоустановения срок писмен отговор е възразил срещу наличието на основания за допускането й до разглеждане по същество, както и е изложил съображения за нейната неоснователност. Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: За да постанови решението си съставът на Варненски апелативен съд е приел,че по силата на сключен между страните на 17.03.2017г. договор за банков кредит „Юробанк България“ АД е предоставила на кредитополучателите С. Н. М. и Т. Б. М. кредит за покупка на недвижим имот в размер на 42 000 лв., като е уговорено, че същият ще бъде усвоен по обслужващата сметка на кредитополучателя С. М., а за обезпечаване на вземанията на банката ще бъде учредена договорна ипотека. Анализирайки клаузите на сключения договор, с оглед начина на индивидуализиране на пасивно задължените лица като кредитополучатели в уводната и заключителната му части и с оглед изричното посочване в чл.1 ал.3, че лицата, подписали договора като кредитополучател /ответниците/ отговарят солидарно, съдът е направил извод,че същите имат качеството на солидарни длъжници, които отговарят пред кредитора за изпълнение на цялото задължение /чл. 121 ЗЗД/, а обстоятелството, че солидарният длъжник Т. М. не е усвоил заетата сума, не дерогира отговорността му, като това на кого е престирано задължението на банката има значение само във вътрешните отношения помежду им по смисъла на чл. 127 ТЗ. На базата на тези разсъждения, съдът е извел, че и двамата ответници са пасивно материалноправно легитимирани да отговарят за процесния дълг. Констатирал е, че в заповедното производство те са били осъдени солидарно, в исковото производство по чл. 422 ГПК в допълнителната искова молба ищецът изрично е поискал отговорността им да бъде установена като солидарна, а обжалваният съдебен акт обективира установителен диспозитив за солидарна дължимост на претендираните суми при наличие на пълна идентичност между присъдения със заповедта за изпълнение дълг и вземанията, индивидуализирани в исковата молба. Съдът е приел,че приложими към сключения договор са разпоредбите на ЗКНИП по аргумент от чл.1 ал.2 от него,като тази приложимост следва не само от предвиденото договорно обезпечаване чрез ипотека, но и от визираната в договора цел - придобиване на вещно право върху недвижим имот, като учредяването на договорна ипотека е условие за предоставяне на кредита, а усвояването му презумира, че условието се е сбъднало. Доколкото няма данни кредитополучателите-физически лица да са действали в рамките на професионалните си интереси, съдът е намерил, че приложение намират и чл.143 – 148а ЗЗП, по изричната разпоредба на чл.40 ЗКНИП. Отрекъл е възникналото кредитно правоотношение да попада в приложното поле на ЗПК, като е извлякъл аргумент от нормата на чл.4 ал.1 т.2 ЗПК, сочейки,че за приложимите към правоотношението материалноправни норми следи служебно. Поради това е намерил за ирелевантни наведените от въззивниците възражения, основани на твърдения за несъответствие на клаузи от сключения договор с императивни разпоредби от ЗПК. Служебно е преценил, че сключеният договор не страда от пороци, обосноваващи недействителността му по смисъла на чл. 38 ЗКНИП. Като се е позовал на решението на Съда на Европейския съюз по дело С-42/15, в което е дадено тълкуване на чл.10 § 2 б.б. "з" и "и" от Директива 2008/48/ЕО относно договорите за потребителски кредити в смисъл, че не се допуска държавите членки да предвиждат в националната си правна уредба изискване под формата на погасителен план да се уточнява каква част от съответната вноска е предназначена за погасяването на главницата, а само при наличие на искане от потребителя кредиторът е длъжен безплатно да му предостави извлечение под формата на погасителен план; като е съобразил и разпоредбата на чл.24 ал.1 т.7 ЗКНИП и това,че погасителния план е инкорпориран в договорното съдържание / с посочване на размер, брой, периодичност и дати на плащане на погасителните вноски/, а според чл.10 ал.3 от договора във вр. чл.24 ал.1 т.10 ЗКНИП кредитополучателят е имал право да получи при поискване и безвъзмездно във всеки един момент от изпълнението на договора извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания, въззивният съд е заключил,че неподписването на отделен погасителен план от кредитополучателя Т. М. е правно ирелевантно. По наведените във въззивната жалба на ответниците възражения, касаещи лихвения процент по кредита и едностранната му промяна от банката, съдът е съобразил, че, съобразно уговореното, възнаградителната лихва по договора се определя чрез прилагане на променлив годишен лихвен процент, определим като сбор от референтен лихвен процент СОФИБОР плюс фиксирана надбавка. Посочил е в тази връзка,че приложимостта на публично известния борсов индекс СОФИБОР съответства на изискванията, гарантиращи правата на потребителите, тъй като същият не зависи от волята на кредитора и поставя лихвата в зависимост единствено от обективно настъпила промяна в нивата му, като наред с това, според установеното от заключението на вещото лице по допуснатата ССЕ от въззивната инстанция, като резултат от приложението на СОФИБОР лихвеният процент е намалял от 4,05 пункта до 3,90 пункта за периода от сключване на договора до 29.06.2018 г. Поради това съдът е приел,че уговорката за лихва не е сключена във вреда на потребителя и следователно не е неравноправна по смисъла на чл.143 ал.1 ЗЗП. За периода след посочената дата съдът е констатирал, пак въз основа на посоченото в заключението на експертизата,че считано от 01.07.2018 г. БНБ е преустановила изчисляването и публикуването на индекса СОФИБОР, при което, съгласно разпоредбата на чл.25 ал.6 ЗКНИП, банката е следвало да приложи план за действие, изготвен съгласно чл.28 §2 от Регламент (ЕС) 2016/1011 на Европейския парламент и на Съвета от 8 юни 2016 г. относно индекси, използвани като бенчмаркове за целите на финансови инструменти и финансови договори или за измерване на резултатите на инвестиционни фондове, и за изменение на директиви 2008/48/ЕО и 2014/17/ЕС и на Регламент (ЕС) № 596/2014 (OB, L 171/1 от 29 юни 2016 г.); в съответствие с предвиденото в оповестения план за действие банката е започнала прилагането на референтен лихвен процент ПРАЙМ по потребителски и жилищно-ипотечни кредити, който се изчислява по оповестена от банката методология, част от плана, по формула, включваща пазарни индикатори за българската банкова система, публикувани от БНБ и се определя чрез комбиниране на показатели, чиято стойност не зависи от волята на кредитора и поставя лихвата в зависимост единствено от обективно настъпила промяна в изходните нива; първото отчитане на новия РЛП е дисконтирано до завареното ниво на отпадналия коефицент, на основание чл.25 ал.7 ЗКНИП,а впоследствие референтния лихвен процент е увеличен до размер на 1,413, считано от 05.10.2018 г. Съдът е констатирал,че процесният дълг е претендиран съобразно справка, в която не е отразен увеличеният размер на възнаградителната лихва, считано от 05.10.2018 г., като увеличеният размер на лихвата година по-късно е за период, в който е била допусната тримесечна забава в плащането на дължима погасителна вноска, при уговорено право на банката да увеличи автоматично приложимата лихвена надбавка в хипотезите, предвидени в чл.3а ал.3 или чл.3б ал.2 от договора. Въз основа на тези констатации и разсъждения съдът е заключил,че при извършената служебна проверка по чл.7 ал.3 ГПК за съответствие на клаузите на договора със ЗЗП съдът не констатира наличието на неравноправно договаряне. В допълнение е отбелязал,че ответниците не са посочили конкретна неравноправна клауза по процесния договор, а служебното задължение на съда за съобразяването с неравноправни клаузи, без изричното позоваване на страната, се простира до обективно установима от съдържанието на договора и събраните доказателства неравноправност, съгласно приетото в ТР № 1/27.04.2022 г. по тълк. Д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС. Наведеното от ответниците възражение за липса на обявена предсрочна изискуемост към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение съдът е намерил за основателно. Съобразил е приетото в ТР №4/18.06.2014 г. по тълк.д.№4/2013г. на ОСГТК на ВКС, че в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост, като предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й. Отчел е фактът,че във въззивната жалба не се оспорва, че към твърдяната дата на настъпване на предсрочната изискуемост – 22.10.2021 г. са били налице обективните предпоставки за това, като освен това и те са установени от заключението на назначената в първоинстанционното производство експертиза. Като е анализирал установените с писмени доказателства действия по връчване на изявлението на банката за обявяване на предсрочната изискуемост на кредитополучателите, съдът е приел, че връчването е било нередовно и следователно не са налице предпоставките за надлежно упражнено от кредитора право да трансформира дълга в предсрочно изискуем преди инициирането на заповедно производство. Позовавайки се на постановена след приемането на ТР №4/18.06.2014 г. по тълк.д.№4/2013г. на ОСГТК на ВКС съдебна практика на ВКС, обективирана в решения по чл.290 ГПК, съдът е приел за допустимо обявяването на кредита за предсрочно изискуем да може да бъде извършено в хода на исковото производство по чл. 422 ГПК, като изявлението на банката, в тази посока може да бъде инкорпорирано в исковата молба, тъй като упражненото по този начин потестативно право в хода на производството представлява нов факт от значение за съществуване на претендираното вземане за главница и възнаградителни лихви, който следва да бъде взет предвид по реда на чл.235 ал.3 ГПК. Констатирал е, че депозираната искова молба и приложените към нея уведомления обективират изявление за предсрочна изискуемост на кредита и са връчени на ответниците чрез назначения им особен представител на 12.01.2023 г., към която дата те са били в неизпълнение по отношение на дължимите погасителни вноски от 15.08.2022 г. За да установи дължимия размер на вземанията на банката, съдът се е позовал на заключението на счетоводната експертиза, назначена във въззивното производство, с което е установено, че към 12.01.2023 г. дължимата главница, формирана като сбор от падежирали и непадежирали вноски, възлиза на 34 414, 64 лв. /при съобразяване и на доброволните плащания на длъжниците в периода 31.01.2022 г. – 17.08.2022 г./. Тъй като кредитът не е бил обявен за предсрочно изискуем преди подаването на исковата молба и с оглед осъществените плащания, съдът е приел,че ответниците не дължат мораторна лихва по чл.4 от договора в периода 22.10.2021 г. до 09.01.2022 г., което го е мотивирало да откаже да признае съществуването на това вземане.Поради липса на конкретни възражения на въззивниците срещу вземането за разноски по договора, които е установено,че възлизат на 194,40 лв., съдът е признал и това вземане. Доколкото ответниците са изпаднали в забава от дата на получаване на исковата молба 12.01.2023 г., а не от датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК,съдът е признал вземането за законна лихва върху главницата от тази дата. Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Съгласно разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК, съобразена във връзка с постановките на Тълкувателно решение №1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационен контрол на въззивното решение се допуска въз основа на осъществени обща и допълнителни предпоставки - формулирани в изложение към касационната жалба един или повече правни въпроси, разрешени от въззивния съд по обуславящ изхода на спора начин, при сочена и обоснована хипотеза измежду визираните в т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 от ГПК. От значение за изхода на спора,в съответствие с възприетото в т.1 от посоченото тълкувателно решение, са въпросите, които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда. Касационната инстанция е длъжна и служебно да допусне решението на въззивния съд до касационен контрол когато установи ,че съществува вероятност то да е недопустимо или нищожно. Последното не се констатира от настоящия състав по отношение на обжалваното въззивно решение на апелативния съд. Налице са както общите, така и специалните предпоставки за надлежното предявяване на установителния иск по чл.422 вр. чл.415 ал.1 т.1 ГПК. Не е налице произнасяне извън заявения петитум. Въпреки че в обективираното в исковата молба искане на банката да бъде установена дължимост на вземанията по заповедта за изпълнение липсва посочване за пасивна солидарност на длъжниците-кредитополучатели, с допълнителната искова молба този пропуск е бил отстранен. Исковото производство по чл.422 ГПК се явява продължение на заповедното производство, като исковата молба се счита заведена от момента на подаването на заявлението. В това производство се установява вземането, за което е издадена заповедта за изпълнение въз основа на подаденото от кредитора заявление. В последното същият е поискал солидарно осъждане на ответниците, като със заповедта за изпълнение същите са осъдени да платят солидарно. В този смисъл постановеното от въззивния съд решение не е недопустимо като постановено свръхпетитум. Поради това не може да бъде формиран извод за допускане на касационен контрол на обжалваното решение в хипотезата на чл.280 ал.2 предл.2 ГПК. Не може да бъде обоснован положителен изход в настоящата фаза на производството и при предпоставките на чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК с формулирания от касаторите първи въпрос. Съдът не е отрекъл служебното си задължение да следи за неравноправни клаузи в договора,сключен с потребители. Напротив, изрично е посочил,че, независимо от приетия от него факт, че договорът за ипотечен кредит не е потребителски по смисъла на ЗПК, към него са приложими нормите на чл.143 – 148а ЗЗП. Изложил е подробни аргументи защо намира,че клаузата за договорна лихва не е неравноправна, респ. нищожна, както и защо посочените от ответниците-въззивници норми на ЗПК /на които те са се позовали в твърденията си за нищожност на договорни клаузи, поради противоречие с тях/ са неприложими /тъй като договорът е изключен по силата на чл.4 ал.1 ЗПК от приложното му поле/. Вторият въпрос изначално не осъществява общото основание за достъп,тъй като нито е бил въвеждан в предмета на делото, нито въззивният съд се е произнасял по него в смисъл на дадено от него разрешение, че такъв договор за кредит не е недействителен. Поради това настоящият състав няма задължение да извършва проверка дали е налице друго разрешение в сочената от касаторите практика на ВКС по чл.290 ГПК. Въпреки това от значение е да бъде отбелязано,че същата касае договорите за потребителски кредит, какъвто въззивният съд изрично е отрекъл да е процесният. Третият от въпросите отговаря на изискването за обуславящ изхода на делото, доколкото съдът е установил в мотивите на решението си,че правото на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем не е било надлежно упражнено преди подаването на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение. Не е налице допълнителното основание за достъп, сочено от касатора в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Изводът на състава на апелативния съд, че вземането на банката съществува до посочения в решението размер, тъй като това право е било упражнено с исковата молба, не е в противоречие с възприетото разрешение в т.18 от ТР №4/18.06.2014г. по тълк.д.№4/2013г. на ОСГТК на ВКС, доколкото същото не отчита подобна хипотеза. Поради това практиката е доразвита както с посочените от въззивния съд решения на ВКС по чл.290 ГПК по т.д.№6/19 г. на II т.о., т.д.№2118/19 г. на I т.о., т.д.№1680/19 г. на I т.о., т.д.№2891/19 г. на II т.о., т.д.№2122/20 г. на I т.о., гр.д.№2640/21 г. на III г.о., на които той се е позовал, така и с други,служебно известни на настоящия състав, като е прието,че обявяването на кредита за предсрочно изискуем може да бъде извършено в хода на исковото производство по чл. 422 ГПК с изявление на банката, направено в исковата молба, като същото следва да бъде възприето като нов факт от значение за съществуване на претендираното вземане, който следва да бъде взет предвид по реда на чл.235 ал.3 ГПК. Това разрешение кореспондира и с приетото в т.9 от ТР №4/18.06.2014г. по тълк.д.№4/2013г. на ОСГТК на ВКС, че в производството по чл.422 ГПК, съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, като в това производство нормата на чл.235 ал.3 ГПК намира приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес. Налице е и практика на ВКС /решението по т.д.№193/2018г. на І т.о. на ВКС/, допускаща възможността правото на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем с исковата молба да бъде валидно упражнено и чрез връчването й на назначения от съда особен представител на длъжника /изрично съобразена от състава на въззивния съд/. Не се явява обуславящ поставеният в изложението на касаторите четвърти въпрос. Съдът не е излагал разсъждения дали са налице падежирали вноски и дали искът следва да бъде уважен само за тях, като е приел,че с връчването на преписите от исковата молба и доказателствата кредитът е обявен за предсрочно изискуем, с което е настъпил падежът на цялото вземане. Изложеното дава основание на настоящия състав да постанови отказ за допускане на касационна проверка за законосъобразност на атакуваното пред Върховен касационен съд въззивно решение. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Второ търговско отделение