Определение № 1016 от 04.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4986/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Териториално поделение „Държавно Горско Стопанство Гоце Делчев", действащо чрез процесуалния си представител юрисконсулт Р. С. Т., срещу въззивно решение № 499 от 14.10.2025 г., постановено по в. гр. дело № 793/2025 година по описа на Окръжен съд - Благоевград, с което е потвърдено решение № 171 от 28.05.2025 г., постановено по гр. дело № 1631/2024 г. на Районен съд - Гоце Делчев.

С потвърденото първоинстанционно решение съдът е отменил като незаконосъобразна заповед № РД-07-625 от 15.10.2024 г. на директора на ТП „Държавно горско стопанство Гоце Делчев“, ЕИК 2016275060142, с която на Д. И. М. е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ и заповед № РД-06-9 от 15.10.2024 г., с която е прекратено трудовото му правоотношение, и е възстановил Д. И. М. на длъжността „горски стражар“ в „Югозападно държавно предприятие“ ДП Благоевград - ТП „Държавно горско стопанство Гоце Делчев“.

Със същото първоинстанционно решение съдът осъдил е „Югозападно държавно предприятие“ ДП Благоевград - ТП „Държавно горско стопанство Гоце Делчев“ да заплати на Д. И. М. сумата от 5 817.12 лева, представляваща обезщетение за времето, през което е останал без работа поради незаконното уволнение за периода от 15.10.2024 г. до 20.10.2024 г. и от 21.01.2025 г. до 14.04.2025 г., както и сумата от 2 966.13 лева, представляваща обезщетение за времето, през което е работил на по-нископлатена работа поради незаконното уволнение за периода от 21.10.2024 г. до 20.01.2025 г., ведно със законната лихва върху тази сума от предявяване на исковата молба - 09.12.2024 г. до окончателното й заплащане.

В касационната жалба въззивното решение се обжалва като неправилно и незаконосъобразно като се моли същото да бъде отменено, а предявените искове да бъдат отхвърлени.

В изложението си по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът, като основание за допускане на съдебното решение на касационно обжалване, сочи разпоредбите на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК като поставя следните въпроси:

1. Допустимо ли е въззивният съд в мотивите си да преповтори фактическата обстановка, приета за установена от първата инстанция?;

2. Кога започва да тече срокът за налагане на дисциплинарното наказание по смисъла на чл. 194, ал. 1 от КТ?

Сочи се противоречие с решение № 420 от 21.05.2009 година на ВКС по гр. д. № 2619/2004 година, IV г.о.

Ответната по касационната жалба страна, действаща чрез своя процесуален представител адвокат И. З. от АК - [населено място], е депозирала отговор на касационната жалба със становище за нейната неоснователност.

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по гражданско дело, което е достъпно за касационен контрол с оглед цената на иска - чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение съобрази следното:

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е приел, че фактическата обстановка по казуса е детайлно описана в атакуваното първоинстанционно решение и не следва да я повтаря като е съсредоточил дейността си в обсъждане на спорните в производството моменти.

Въззивният съд е изразил несъгласие с извода на районния съд, че работодателят не е спазил процедурата по чл. 193, ал. 1 от КТ като на ищеца са вменени нарушения на трудовата дисциплина, за които не са му искани обяснения. Въззивният съд е приел, че на ищеца са искани обяснения във връзка с написаното в сигнала, подаден от К. С. С. на 26.08.2024 г., и му е връчено копие на въпросния сигнал като той много добре е разбрал за какво трябва да даде обяснения и е представил писмени такива на работодателя. В уволнителната заповед, според въззивния съд, са обсъдени и приети за извършени именно нарушенията, посочени в сигнала на С., за които са дадени и обясненията от ищеца, поради което не е налице неспазване на нормата на чл. 193, ал. 1 от КТ от страна на работодателя.

Въззивният съд е изложил съображения защо приема, че не е доказано извършването на нарушенията на трудовата дисциплина, а и дори да се приеме обратното, то е приел, че са били изтекли сроковете за налагане на дисциплинарно наказание.

В тази връзка е посочил, че работодателят следва пълно, пряко и главно да докаже всеки елемент - както от обективна, така и от субективна страна - на извършено конкретно нарушение на трудово задължение, което е вменено на уволнения работник/служител съобразно длъжностната му характеристика. Приел е, че в случая събраните пред първата инстанция доказателства не установяват извършването на визираните в заповед № РД-07-625 от 15.10.2024 г. нарушения на трудовата дисциплина като за да достигне до този свой извод съдът е обсъдил дадените по делото свидетелски показания.

Съдът е констатирал, че според свидетелите Д. и П. земеделска продукция в разсадника на ДГС се е отглеждала последно през 2022 г.; П. не е виждала М. да изнася от тази продукция; двамата казват, че засадените култури са били в толкова пренебрежимо малко количество, че след консумация от работещите не би останало нещо за продажба; при това продукцията се е отглеждала от всички работещи в разсадника и се е използвала пак от всички тях.

Съдът е приел за недоказано, че единствено М. е отговорен за отглеждането й; че не е установено той да се е възползвал от тази продукция за реализиране на печалба, а дори отглеждането на такава продукция в горски разсадник да представлява нарушение на трудовата дисциплина и да е установено, че е извършено от ищеца, то за това нарушение не може да се налага дисциплинарно наказание през 2024 г., понеже е изтекла една година от извършването му /чл. 194, ал. 1 от КТ/.

Съдът е посочил още, че не е доказано в гьола към разсадника да се е отглеждала риба именно от ищеца; не е установено и да е имало там риба след 2016-2017 г., поради което и за такова нарушение, дори да е извършено, също е изтекъл едногодишният срок за налагане на наказание.

На следващо място, според въззивния съд, не е доказано Д. М. да е изнасял фиданки от горския разсадник без да ги заплаща като е установено по категоричен начин, че в разсадника е извършвана инвентаризация два пъти годишно и никога не са откривани липси; не е доказано и развиване на конкурентна дейност, доколкото ищецът не е притежавал разсадник и не той, а дъщеря му и майка му са извършвали дейност, и то по продажба на декоративни храсти и цветя. Посочил е, че свидетелят Д. е разяснил, че посевите в разсадника не са били застрашени от заразяване при поливането с вода от гьола, дори в него да се отглеждат риби, а и такива не са установени в същия; че не е доказано и това, че ищецът е принуждавал работниците в разсадника да се трудят за него в извънработно време, тъй като според свидетеля П., те не са били принуждавани, а са отивали доброволно, за да припечелят допълнително.

Въззивният съд е изложил своето правно разбиране как следва да се ценят свидетелските показания в гражданския процес и е достигнал до извода, че в случая споделеното от страна на свидетелите Д. и П. се характеризира с хармоничност, последователност и точност; не са опровергани от останалия събран доказателствен материал, включително и от сведенията, дадени от свидетеля Д., който, по собствените му думи, е посещавал разсадника доста назад във времето; няма данни за наличие на заинтересованост на Д. и П. от изхода на делото и същите следва да бъдат приети за безпристрастни и обективни свидетели, на които трябва да се даде пълна вяра.

Относно показанията на свидетеля Карамфил С. въззивният съд е отбелязал, че този свидетел сам признава, че има стари дрязги с ищеца, който многократно го е хващал да извършва незаконна сеч и да извозва дървения материал; че на 04.02.2022 г. е влязла в сила присъдата, постановена по НОХД № 480 от 2019 г. на Районен съд Гоце Делчев, с която С. е признат за виновен в нанасянето на средна телесна повреда на М. при изпълнение на служебните му задължения и е осъден на лишаване от свобода. Всичко това, според въззивния съд, тотално дискредитира показанията на въпросния свидетел по трудовоправния казус, а и те са опровергани от разказаното от свидетелите Д. и П., както и от данните от извършените инвентаризации в разсадника.

Отделно от изложеното, въззивният съд е посочил, че дори и да се приеме за доказано извършването на някакви хипотетични и имагинерни нарушения на трудовата дисциплина, то те в случая категорично не могат да обосноват налагането на най-тежкото наказание от работодателя - „дисциплинарно уволнение“. Съдът е акцентирал на това, че преценката за тежестта на нарушението следва да бъде съобразена със значимостта на неизпълнените задължения по трудовото правоотношение и настъпилите неблагоприятни последици за работодателя, а в случая наложеното в настоящия спор наказание е несъответно и се явява репресивно, тъй като на ищеца не са налагани предходни дисциплинарни наказания; не се е стигнало до увреждане на имуществото на работодателя; на разсадника не са причинени вреди, щети или липси; провиненията не са тежки по своя характер и не са довели до настъпването на неблагоприятни за работодателя последици.

С оглед изложените съображения въззивният съд е приел, че са налице всички необходими предпоставки за отмяна на незаконното прекратяване на трудовото правоотношение с ищеца; че атакуваният пред него съдебен акт е съобразен с действителната фактическа обстановка, нормативната уредба и събраните доказателства по делото и следва да бъде потвърден.

При така установените данни касационната инстанция намира следното:

За да бъде допуснато касационното обжалване на въззивното съдебно решение при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТР на ОСГТК на ВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК.

Първият въпрос на касатора е поставен в контекста на задълженията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото и същият се явява обуславящ за решаващия правен извод в атакуваното решение и е от значение за крайния изход на конкретния правен спор, т. е. осъществява изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС за наличие на общо основание за допускане на касационно обжалване.

Що се отнася до посочения от касатора специален критерий за допускане на решението на касационен контрол, настоящата инстанция съобрази следното:

Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото подробно са разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. По въпроса е налице трайно установена практика на ВКС, част от която са решение № 91/05.11.2020 г. по гр. д.№ 1040/2019 г. на ІІ т.о.; решение №102/20.01.2021 г. по гр. д. № 4451/2019 г. І г.о.; решение № 35/13.07.2021 г. по гр. д.№ 1783/2020 г., І г.о.; решение №50194/21.11.2022 г. по гр. д. № 4738/2021 г. на ІІІ г.о.; решение №145/05.08.2021 г. по гр. д. №1178/2020 г. на ІV г.о.; решение № 139/11.03.2025 г. по гр. д. № 1137/2024 г. на ІІІ г.о. и др.

В така посочената съдебна практика е прието, че съгласно задължителните указания в т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, запазили своето значение при действието на новия Граждански процесуален кодекс (2007 г.) и доразвити в приетото след влизането му в сила Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд, при самостоятелна преценка на събрания пред него и първата инстанция доказателствен материал, следва да направи свои фактически и правни изводи по съществото на спора и да изготви свои собствени мотиви, което задължение произтича от характеристиката на дейността на въззивната инстанция като съд по съществото на спора. Разяснено е още, че уредбата на второинстанционното производство като ограничен въззив, свързано с обвързаността на съда от доводите във въззивната жалба, при проверка правилността на обжалваното решение и ограничаването на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Съдът е длъжен да обсъди всички относими и допустими доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, както и да разгледа в мотивите си всички своевременно заявени доводи и възражения на страните и да даде отговор на наведените в жалбата оплаквания, отчитайки и обективните ограничения (преклузии за въвеждане на нови обстоятелства и нови доказателства в процеса; недопустимост на определени доказателствени средства). Наличието на ясни и убедителни мотиви е условие за процесуална законосъобразност на постановеното от въззивния съд решение. Предвидената в чл. 272 ГПК процесуална възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция в случаите, когато потвърждава нейното решение, не дерогира изискването на чл. 236, ал.2 ГПК за мотивиране на въззивното решение.

Окръжен съд – Благоевград, макар да е препратил към разпоредбата на чл. 272 ГПК по отношение на фактите по спора, самостоятелно е установил фактическата обстановка и е извършил цялостна преценка на събрания в хода на производството доказателствен материал, който е обсъдил подробно в своето решение. Въпреки че е посочил, че препраща към фактическата обстановка по спора, детайлно установена в първоинстанционното решение, същият е имал предвид тези установените факти в процеса, по отношение на които спор между страните не е имало – наличие на трудово правоотношение между тях, прекратено чрез дисциплинарно уволнение чрез заповед на работодателя със съответното съдържание.

Обсъждайки спорните въпроси в производството, въззивният съд категорично е изтъкнал собствените си съображения относно дадените факти, поради което е спазил задължението си да изрази мотиви, обсъждайки всички възражения и правни доводи на страните. Въззивният съд ясно е изложил различен довод от този на първоинстанционния съд относно това дали е спазена разпоредбата на чл. 193, ал. 1 КТ за даване на обяснения от страна на засегнатия от уволнението работник. Подробно са обсъдени и въпросите, касаещи визираните в заповедта за уволнение дисциплинарни нарушения, вменени на ищеца, чрез задълбочен анализ на свидетелските показания.

Обжалваното въззивно решение е мотивирано и съобразено с отговора на въпроса за задълженията на въззивната инстанция като съд по съществото на спора да формира и мотивира свой самостоятелен правен извод, поради което не се обосновава наличието на специалния критерий за допускане на решението на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по този въпрос.

Вторият въпрос, зададен от касатора, доколкото е обсъждан в атакуваното съдебно решение, макар и с оглед допълнителни съображения, касаещи крайния извод на съда, обосновава наличието на общото основание за допускане на въззивното съдебно решение на касационен контрол, но не и специалния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Според съдебната практика - решение № 256 от 18.05.2012 г. по гр. дело №1036/2011 г. на ВКС, IV г.о., решение № 363 от 10.01.2012 г. по гр. дело №354/2011 г. на ВКС, I. г.о., решение № 203 от 24.06.2015 г. по гр. дело № 6889/2014 г. на ВКС, IV г.о., в разпоредбата на чл. 194, ал. 1 от КТ е посочено, че дисциплинарните наказания се налагат не по-късно от два месеца от откриване на нарушението и не по-късно от една година от извършването му. Съотношението между двата срока е следното: ако е изтекъл двумесечният срок от откриване на нарушението, то не може да се приложи едногодишният срок; ако е изтекъл едногодишният срок от извършването, то той поглъща двумесечния срок от откриване на нарушението. „Откриване на нарушението”, по смисъла на чл. 194, ал. 1 от КТ, означава узнаване от субекта на дисциплинарната власт за нарушението на трудовата дисциплина, установено в съществените му признаци – субектът на нарушението, времето и мястото на извършването му, съществените индивидуализиращи признаци на деянието от обективна и субективна страна, които го квалифицират като нарушение. Именно в рамките на двумесечния срок от откриването на нарушението, т.е. от установяване на посочените съществени елементи от конкретния негов фактически състав, работодателят следва да извърши, ако прецени за необходимо, съответните необходими допълнителни проверки за пълното изясняване на случая.

Един от реквизитите на заповедта за дисциплинарно наказание съгласно разпоредбата на чл. 195, ал. 1 КТ е да бъде посочено кога е извършено нарушението – като дата или като период в случаите на системност. Изискването е въведено именно с цел да може да бъде извършена преценка за спазването на сроковете, визирани в разпоредбата на чл. 194, ал. 1 КТ.

В настоящия случай съдът се е позовал на посоченото по-горе съотношение между двата срока и изводът му е съобразен с правните разрешения по повдигнатия въпрос.

Що се отнася до посоченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, следва да се отбележи, че изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съдържа неправилно разбиране от страна на касатора на това основание, подробно разяснено с ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС. Съгласно приетите в него правни разрешения точното приложение на закона, като допълнително основание, предполага наличие на съдебна практика, отразяваща неправилно тълкуване на закона или наличие на нуждаеща се от осъвременяване практика на съда. В случая касаторът не се позовава на съдебна практика, която счита за неправилна или нуждаеща се от промяна, нито аргументира непълнота, неяснота или противоречива съдебна практика по обсъжданите въпроси.

С формулираните в изложението въпроси не е обосновано и основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като липсва позоваване за разрешаване от въззивния съд в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз.

С оглед изложеното, не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на обжалваното въззивно решение на касационно обжалване, поради което достъп до касационен контрол следва да бъде отказан. На ответната по касация страна следва да се присъдят направените от нея разноски в касационното производство за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 700 лева или 357.90 евро.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение