Определение № 55 от 08.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3244/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Държавен фонд „Земеделие“, представляван от адв. Х. М., срещу Решение № 2638/29.04.2025 г. по в. гр. д. № 294/2025 г. на Софийски градски съд, с което след частична отмяна, респ. потвърждаване, на Решение № 20226/08.11.2024 г., постановено по гр. д. № 30372/2024 г. по описа на СРС, 170 състав, на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е признато за незаконно и отменено уволнението на К. М. Н., извършено на основание чл. 325, т. 2 КТ със Заповед № 53/29.04.2024 г., ищецът е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност „заместник изпълнителен директор“ на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ, а касаторът е осъден на основание чл. 344, т. 3 КТ, вр. чл. 225, ал. 1 КТ да му плати 8 145, 72 лева - обезщетение за претърпените вреди вследствие на незаконното уволнение за периода 29.04.2024 г. – 29.10.2024 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба на 28.05.2024 г., до окончателното плащане на сумата.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано. Оплакванията са, че съдът не е обсъдил доводите на касатора, че ищецът недобросъвестно бездействал да упражни правото да поиска от компетентния първоинстанционен съд издаване на съобщение по чл. 345, ал. 1 КТ. Оспорва се фактическия извод на СГС относно момента, в който служителят узнал за датата на влизане в сила на съдебното решение, с което след отмяна на уволнението му като незаконно е бил възстановен на заеманата по-рано длъжност. Искането е за отмяна на въззивното решение и отхвърляне на исковете.

Допускането на касационно обжалване касаторът, ответник в първоинстанционното произвоство, основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, позовавайки се и на очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответникът по касация К. М. Н. е депозирал отговор на касационната жалба, изразявайки становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално – за неоснователно на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2 ГПК, приема следното – касационната жалба е подадена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че законността на едностранното прекратяване на трудовото правоотношение при уволнителното основание по чл. 325, ал. 1, т. 2 КТ се предпоставя от установяване на следните елементи: заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение да е издадена от компетентен орган на работодателска власт; да е налице влязло в сила решение, с което съдът е възстановил на работа ищеца; получаване от страна на работника на съобщение по чл. 345, ал. 1 КТ за възстановяването му на работа и работникът да не се е явил в предвидения в чл. 345, ал. 1 КТ двуседмичен срок да заеме длъжността, на която е възстановен. С оглед поддържаните между страните становища СГС е посочил, че спорът между тях се свежда едниствено до момента, в който е започнал да тече за ищеца предвиденият в чл. 345, ал. 1 КТ двуседмичен срок да заеме длъжността, на която бил възстановен с влязло в сила съдебно решение. Цитирал е дословно задължителните разяснения, дадени с ТР № 3/2019 г. на ОСГК на ВКС, че нормата на чл. 345, ал. 1 КТ, която цели яснота и правна безспорност в отношенията на страните по трудовото правоотношение, е императивна и специална, дерогира общите правила за узнаване на влязлото в сила решение и задължава първоинстанционния съд, разгледал делото, да изпрати на работника или служителя нарочно съобщение за възстановяването му на работа, независимо от влизането в сила по правилата на ГПК на съдебното решение по иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ. Посочил е, че уведомяването в този случай е специална процедура – съобщението по чл. 345, ал. 1 КТ се изпраща от първоинстанционния съд след влизане на решението за възстановяване на работа в сила, получава се лично от работника или служителя в разумен срок след приключване на исковото производство и полученото съобщение поставя началото на срока по чл. 345, ал. 1 КТ. Допълнител е, че разпоредбата на чл. 345, ал. 1 КТ не само конкретизира средството, чрез което работникът или служителят следва да бъде известен за окончателното възстановяване на работа – съобщение, но и категорично изисква то да бъде получено, а получаването на съобщението като обективен факт гарантира правната сигурност, за разлика от узнаването като субективен факт. С получаване на съобщението до знанието на работника или служителя е доведено влизането в сила на решението за възстановяването му на работа и за него става ясен срокът, в който може да се яви, за да заеме работата, на която е възстановен, а извеждането на друг начален момент на срока не съответства на съдържанието и смисъла на разпоредбата на чл. 345, ал. 1 КТ и е резултат от разширително тълкуване на правната норма, което може да доведе до неблагоприятни последици и за двете страни по трудовото правоотношение.

В контекста на тези правни разрешения за неоснователни са намерени поддържаните във въззивната жалба доводи на касатора, че поведението на ищеца било в противоречие с принципа на добросъвестността. Въззивният съд се е позовал отново на постановките на ТР № 3/2019 г. на ОСГК на ВКС по приложението на чл. 8 КТ, съгласно което основен критерий за преценка на добросъвестността при упражняването на трудовите права и задължения по чл. 8 КТ са изискванията на законите, като правата и задълженията се осъществяват в обема и според съдържанието им, предвидени в нормативната уредба. Правно значение за началото и изтичането на срока, с който се преклудира правото на възстановения на работа работник или служител да я заеме, според изричната разпоредба на закона има фактът на получаване от него на съобщението от съда за влязлото в сила решение за възстановяването му на работа. Ако съобщението не е получено от работника или служителя, срокът по чл. 345, ал. 1 КТ започва да тече, само когато с явяването си в предприятието или по друг несъмнен начин (напр. с писмена молба до работодателя) работникът или служителят изяви пред него желанието си да се върне на работата, на която е възстановен. Въззивният съд е приел, че в случая осъществена била втората хипотеза - ищецът изявил желание пред работодателя да заеме длъжността, на която бил възстановен, на 08.03.2024 г., и именно от тази дата започнал да тече срокът по чл.345, ал. 1 КТ, доколкото същата предхождала връчването на съобщението от съда на 24.04.2024 година. В подадената молба ищецът заявил готовност да започне изпълнение на трудовите си функции, като поискал да му бъде съобщена датата, на която следва да се яви на работа. За неустановено въззивният съд приел работодателят, до когото достигнала волята на ищеца да заеме длъжността, на която бил възстановен, да го е допуснал незабавно до работа или да е сторил това в разумен срок, съобразно спецификата на работата.

При тези мотиви искът за признаване за уволнението за незаконно и за неговата отмяна и обусловените от него искове са намерени за основателни.

Касаторът поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси:

1. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и да се произнесе по всички доводи и възражения, изложени във въззивната жалба?“;

2. „Следва ли съдът да вземе предвид при произнасянето си всички факти, от значение за спора, и длъжен ли е да изследва всички релевантни факти поотделно и в тяхната взаимовръзка?“;

3. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в съвкуппност всички доказателства по делото, относими към правния спор, във връзка с доводите на страните и собствените си изводи, като посочи кои доказателства кредитира или игнорира и защо?“;

4. „Липсата на мотиви относно релевантни за спора факти и обстоятелства, които обусловят решаващите изводи на съда, води ли до неправилност на съдебното решение?“;

5. „Длъжен ли е въззивният сьд с решението си да изложи собствени мотиви и обсъди оплакванията, изложени във въззивната жалба?“;

6. „Може ли въззивният съд да замести решаващите си мотиви с разяснения, дадени в задължителната практика на ВКС, без да вземе предвид и да обсъди установените по делата и в двете инстанции факти?“;

7. „Представлява ли бездействието на служителя, чието уволнение е признато за незаконно, и който е възстановен на длъжността, която е заемал преди уволнението, продьлжило 7 години след влизане в сила на отменителното решение, злоупотреба с право като проявна форма на недобросъвестно упражняване на трудовите права с оглед разпоредбата на чл. 8, ал. 1 КТ?“;

8. „При липса на издадено от съда съобщение по чл. 345, ал. 1 КТ кой е разумният срок, в който възстановеният на длъжността, която е изпълнявал преди уволнението служител, следва да поиска и получи съобщението по чл. 345, ал. 1 от КТ от съда или да се яви в предприятието на работодателя да заеме длъжността, на която е възстановен?“;

9. „При демонстрирано по категоричен начин от служителя знание, че решението, с което е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност, е влязло в сила, представлява ли бездействието на същия служител, продължило 2 години от узнаването, в които служителят не е поискал и получил от съда съобщение по чл. 345, ал. 1 КТ, нито се е явил в предприятието на работодателя, за да заеме длъжността, на която е възстановен, недобросъвестно упражняване на трудовите му права по смисъла на чл. 8, ал. 1 КТ, вр. чл. 345, ал. 1 КТ?“;

10. „При липса на издадено от съда съобщение по чл. 345, ал. 1 КТ и ясно и категорично демонстриране от служителя пред работодателя на знание, че решението, с което уволнението му е отменено като незаконно и той е възстановен на заеманата преди същото уволенине служба, кой е началният момент, от който започва да тече двуседмичният срок по чл. 345, ал. 1 КТ?“.

Позовава се на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че първите четири въпроса са решени в противоречие с ППВС № 1/1953 г.,т. 3. ППВС № 7/1965 г., т .4. ППВС № 1/1985г., т. 5 ТР № 1 от 04.01.2001 г. по т. д. № 1/2020 г. на ОСГК на ВКС, т. 19, както и в противоречие с постановените по реда на чл. 290 ГПК Решение № 157/08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г, ВКС, II ТО, Решение № 134/30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013г., ВКС, II ТО, Решение № 237/24.06.2010 г. по гр. д. № 826/2009г., ВКС, IV ГО, Решение № 283/14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г., ВКС, ГО, Решение № 22/02.07.2019 г. по т. д. № 587/2018 г., ТК, I ТО, Решение № 60301/17.01.2022 г. по гр. д. № 479/2021 г., ВКС, IV ГО, Решение № 187/07.07.2016 г. по гр. д. № 1332/2015 г., ВКС, IV ГО, Решение № 280/22.01.2020 г. по гр. д. № 1509/2018 г., ВКС, IV ГО, Решение № 30/13.04.2020 г. по гр. д. № 2378/2019г., ВКС, IV ГО, Решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г., ВК С, II ТО, Решение № 501928/14.12.2022 г. по гр. д. № 1314/2022 г.. ВКС, III ГО, Решение № 28/21.07.2021 г. по гр. д. № 2365/2020 г., ВКС, I ГО, Решение № 200/21.10.13 г. по гр. д. № 2254/2013 г., Решение № 93/06.07.2010 г. по гр. д. № 808/2009 г., ВКС, I ТО, пети и шести – в противоречие с Решение № 35/13.07.2021 г. по гр. д. № 1783/2020 г., ВКС, I ГО, Решение № 68/24.04.2013 г. по т. д. № 78/2012 г. на ВКС, Решение № 120/04.04.2013 г. по гр. д. № 964/2012 г., ВКС, I ГО, Решение № 17/04.06.2021 г. по гр. д. № 2145/2020 г., ВКС, I ГО, Решение № 143/29.03.2021 г. по гр. д. № 3662/2019 г., Решение № 13/12.02.2021 г. по т. д. № 2869/2019 г., ВКС, II ТО, а останалите въпроси – в противоречие с Решение № 42/11.05.2016 г. по гр. д № 3756/2015 г., ВКС, Ш ГО.

По последните четири въпроса жалбоподателят иска достъп до касация и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдение, че произнасянето на ВКС по тях би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Касаторът моли обжалваното решение да бъде допуснато до касационно обжалване и като очевидно неправилно на основание чл. 280, ал. 2 ГПК.

Първите шест процесуалноправни въпроси от изложението на касатора относно задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички доказателства, както и възраженията и доводите на страните, е включен в предмета на делото и е обусловил правната воля на решаващия състав. Обобщението им настоящата инстанция извърши съобразно правомощията й по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. При решаване на правния спор между страните въззивният съд се е произнесъл както по възраженията на ищеца срещу законността на уволнението, така и по доводите на касатора, относими към преценката на фактите, които той твърди да са породили правото му уволнение.

По въпроса относно задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички доказателства, възражения и доводи на страните е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, между които Решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 55 от 3.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I ТО, Решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II ТО, Решение № 111 от 3.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II ТО и др., включително сочената от касатора съдебна практика. Съгласно разрешенията в нея непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си.

Обжалваното решение е постановено в съответствие с изложените по-горе правни разрешения. Въззивният съд е обсъдил всички, относими към предмета на делото, доказателства, от които са обосновани изводи за правнорелевантните факти, и е изложил самостоятелни мотиви по съществото на спора преди да посочи правни си изводи. За да направи собствен извод относно незаконността на уволнението, въззивният съд е извършил самостоятелен анализ на събраните по делото доказателства, които е кредитирал изцяло. Съдът изрично се е произнесъл по възраженията във въззивната жалба кой е началният момент на срока по чл. 345, ал. 1 КТ, като е отрекъл наличието на недобросъвестност у ищеца. Ето защо въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени доказателствения материал по делото, както и да мотивира своя акт, като се произнесе по доводите на страните, не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, което изключва въведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Несъгласието на касатора с анализа на установените факти по спора, е оплакване за необоснованост на съдебния акт и има отношение към правилността на обжалваното решение, поради което не може да обоснове допускане на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Касационно обжалване не може да се допусне и седми, осми и девети въпрос, тъй като те не обуславят решението, доколкото са основани на хипотеза, която СГС не е приемал за установена. Видно от мотивите на решението, въззивният съд не е приемал, че в задължение на ищеца е било да сезира в разумен срок след влизане в сила на решението компетентния да издаде съобщението по чл. 345, ал. 1 КТ съд, за да го получи своевременно. За начало на срока по чл. 345, ал. 1 КТ е приел 08.03.2024 г., когато ищецът депозирал молба да заеме длъжността, на която бил възстановен с влязло в сила решение. Тази дата предхождала връчването на съобщението от първоинстанционния съд на 24.04.2024 г., а доказателства ищецът по-рано да е изявил пред работодателя желание да се върне на работата, на която е възстановен, липсвали. При липса на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК изследването налице ли са допълнителните условия по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване е безпредметно.

В съответствие с разрешенията, дадени с ТР № 3/2019 г. по тълк. д. № 3/2019 г. на ОСГК, е отговорът на въззивния съд по последния от въпросите, който отговаря на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК. С посочения тълкувателен акт противоречивата практика по проблема обвързано ли е началото на срока по 345, ал. 1 КТ само с получаването на нарочното съобщение от първоинстанционния съд, разгледал делото, или и от узнаването за влязлото в сила решение за възстановяване на предишната работа, е преодоляна, като е прието, че двуседмичният срок за явяване на работа по чл. 345, ал. 1 КТ започва да тече само от получаването на нарочното съобщение за възстановяване на работа, изпратено от разгледалия делото първоинстанционен съд. Разяснено е, че, ако не е получено съобщение, срокът започва да тече от деня, в който с явяване в предприятието или по друг начин работникът или служителят изяви пред работодателя желанието си да се върне на работата, на която е възстановен.

Наличието на съдебна практика по обсъждания въпрос, вкл. и дадено по него обвързващо за съдилищата тълкуване на правните норми, изключва приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Атакувното решение не е и очевидно неправилно. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката.

С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция и предвид заявеното искане на ответника по касация следва да бъдат присъдени разноските за адвокатско възнаграждение в доказания размер от 715, 81 евро, равностойни на 1 400 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение,