Определение № 1896 от 18.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4907/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. И. К. чрез адв. П. против решение № 287 от 26.07.2023 г. по гр. д. № 344/2023 г. на Окръжен съд - Русе.

Ответникът „Ве Енд Ве Инвест“ ООД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] чрез адв. Б. в подадения писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК взема становище за липса на основания за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение в частта, с която след частична отмяна на решение № 405 от 29.03.2023 г. по гр. д. № 5008/2022 г. на Районен съд – Русе е отхвърлен предявеният от С. И. К. против „Ве Енд Ве Инвест“ ООД иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ – за признаване дисциплинарното уволнение на ищцата със заповед № 539/10.08.2022г. на управителя на ответното дружество за незаконно и неговата отмяна, както и в частта, с която е потвърдено горното първоинстанционно решение в частта за отхвърляне на иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ за обезщетение за оставане без работа, поради уволнението за времето от 10.08.2022г. до 10.02.2023г. в размер на 4 260 лв., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 30.09.2022 г. до изплащането и в полза на ответника са присъдени разноски.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че между страните е съществувало трудово правоотношение с източник трудов договор № 297/14.05.2020 г., по силата на което ищцата е работела като „сервитьор“ в предприятието на ответника. Със Заповед № 539/10.08.2022 г. на управителя на дружеството – работодател, е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ за неявяване на работа от 13.06.2022 г. до 09.08.2022 г. като на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ трудовото й правоотношение е прекратено, считано от 10.08.2022 г. Заповедта е връчена лично на работника с обратна разписка на 24.08.2022 г. Посочено е, че ищцата е представила болничен лист за периода от 13.06.2022 г. до 15.06.2022 г., издаден на 14.06.2022 г., който видно от представена разписка е получен от лице И. чрез куриерска фирма „Спиди“ на 16.06.2022г. Прието е, че съгласно чл. 193 КТ работодателят е поканил привлеченото към дисциплинарна отговорност лице да даде обяснения за допуснатото нарушение на трудовата дисциплина, изразяващо се в неявяване на работа за периода от 13.06.2022 г. до 13.07.2022 г. Установено е, че поканата е изпратена до адреса на ищцата, посочен в трудовия й договор, но е върната като непотърсена. При анализ на останалия събран по делото доказателствен материал – докладна записка от 28.08.2022 г., разпит на св. Т. А. е направен извод, че обяснения са били изискани от ищцата преди да се пристъпи към дисциплинарно наказване, тя е била запозната с поканата на работодателя, но обяснения не са били изслушани или дадени по нейна вина – чл. 193, ал. 3 КТ. Изложени са мотиви, че работодателят е изпълнил вмененото му от закона задължение по чл. 193, ал. 1 КТ да изиска такива обяснения от лицето като му е дал достатъчен срок, в който да представи такива. Прието е също, че няма данни за ползван от ищцата неплатен отпуск в периода от 13.06.2022 г. - 19.06.2022 г. Установено е, от съставения на 13.07.2022 г. констативен протокол, че ищцата е следвало да се яви на работа на 13.06.2022 г. в 9.00 на работното си място, но същата не се е явила и към 13.07.2022 г. продължава да не идва на работа. При така установената фактическа обстановка въззивният съд е направил решаващ извод, че ищцата не се явила на работа в периода от 13.06.2022 г. до датата на издаването на заповедта за налагане на дисциплинарно уволнение - 10.08.2022 г., с което е извършила вмененото й нарушение на трудовата дисциплина. Това е послужило като основание за налагане на най – тежкото дисциплинарно наказание „уволнение“ довело до прекратяване на трудовото правоотношение с ищцата. Развити са доводи, че работодателят е спазил установената в закона процедура по дисциплинарно наказване – чл. 193 КТ, тъй като поканата за обяснения е изпратена на известния на ответника адрес на неговия работник, а известяване за промяна в този адрес не е предприето (според свидетелските показания по делото). Прието е, че заповедта за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ е мотивирана и отговоря на изискванията на чл.195 КТ, а вмененото на ищцата виновно нарушение на трудовата дисциплина – неявяване на работа за времето от 13.06.2022 г. до 10.08.2022 г. е несъмнено извършено и установено по делото. Дори и при данните за ползван отпуск за временна нетрудоспособност за периода от 13.06.2022 г. до 15.06.2022 г. инстанцията по същество е счела, че след изтичането му липсват каквито и да било доказателства за наличие на уважителна причина за неявяване на работа, т.е. вмененото нарушение е извършено. Ето защо главният иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е намерен за неоснователен и подлежащ на отхвърляне, което е обусловило и изхода на спора по акцесорната претенция за обезщетение за принудителна безработица (чл. 344, ал.1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ) за исковия период.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава искане за достъп до касация в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните правни въпроса, които счита да са обусловили изхода по делото и са разрешени в отклонение с практиката на ВКС, а именно:

1. „Задължен ли е въззивният съд при наведени с жалбата до него оплаквания за допуснати процесуални нарушения от първостепенния съд във връзка с разпределянето на доказателствената тежест с доклада по делото, да даде възможност на страната, която се е позовала на тези нарушения да проведе доказване на относими за спора факти и обстоятелства? При отхвърляне на доказателствено искане в тази насока следва ли въззивният съд да изложи мотивирано становище за това?“;

2. „Задължен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства, доводи и възражения на страните и да изложи свои решаващи мотиви?“;

3. „Липсва ли виновно поведение на работника, когато не е допускан до работното си място и ако се докаже този факт, следва ли да бъде ангажирана дисциплинарната му отговорност за нарушение по чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ – неявяване на работа в течение на два последователни работни дни?“

4. „Допустимо ли е въззивният съд да изменя, допълва, преправя или тълкува превратно свидетелските показания по делото, да ги обсъжда едностранно и без връзка с останалия доказателствен материал? – въпросът е уточнен и конкретизиран от ВКС с оглед правомощията му по т. 1 от ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК.

5. „Отсъствието на работника от адреса, посочен в трудовия договор съставлява ли факт, който препятства изпълнение на процедурата по чл. 193, ал. 1 КТ и може ли да се вмени във вина на първия?“.

По първия въпрос се поддържа отклонение със задължителната практика на ВКС, опредметена в ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК – т. 2; по втория – с практиката на ВКС, изразена в постановени решения по реда на чл. 290 ГПК: решение № 76/11.05.2016 г. по т. д. № 3503/2014 г., решение № 111/03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г., и двете по описа на II т. о., решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. и двете на I т. о. Във връзка с третото питане се твърди, че въззивното решение не е съобразено с решение № 232/20.07.2012 г. по гр. д. № 1008/2011 г. на III г. о. на ВКС, а във връзка с четвъртото питане – че противоречи на решение № 79/12.07.2017 г. по гр. д. № 3244/2016 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 205/02.11.2016 г. по гр. д. № 1499/2016 г. на ВКС, I г.о. По последния въпрос пък се сочи отклонение с определение № 550/13.06.2018 г. по гр. д. № 5073/2017 г. на ВКС, IV г. о.

Страната се позовава и на очевидна неправилност на въззивния съдебен акт, която релевира с касационната си жалба.

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Първият поставен процесуалноправен въпрос не може да обуслови допустимост на обжалването. Той не е значим за изхода по делото и в частност за изхода по главния иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, доколкото във въззивната жалба на ищцата не са правени оплаквания за процесуален пропуск при разпределение на доказателствената тежест от първоинстанционния съд във връзка с тази претенция. Жалбата на страната е била само срещу частта от решението на първостепенния съд, с която е отхвърлен искът й за обезщетение за оставане без работа, поради уволнението – по чл. 344, ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ, а там развитите доводи са били срещу пропуска на съда да укаже, че ищцата следва да ангажира доказателства за факта на оставане без работа в процесния период. Непоставянето на правен въпрос с обуславящо значение за изхода по делото само по себе си е основание за недопускане на касационен контрол без да се разглеждат допълнителните основания за това – така мотивите в съобразителната част към указанията по т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС.

Няма предпоставки за достъп до касация и във връзка с второто повдигнато питане с процесуалноправен характер. Той касае правомощията на въззивния съд като инстанция по съществото на спора. По въпроса е формирана постоянна практика на ВКС, установена по задължителен за съдилищата начин – с ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и доразвита в множество решения постановени по реда на чл. 290 ГПК, вкл. и тези, които касаторът сочи и прилага. Според даденото там разрешение непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случая това е сторено от втората съдебна инстанция. Решаващият състав е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. Още повече, страната не сочи кои нейни конкретни доводи, възражения и доказателства не са обсъдени от въззивния съд, както и за кои конкретни и относими факти по спора се отнасят те. Позоваването на необсъждане на „всички въпроси, изведени във въззивната жалба“ е твърде общо и без връзка с конкретната решаваща дейност на инстанцията по същество.

Останалите три въпроса са повдигнати с оглед становището на страната, че липсва виновно поведение като основание за проведеното дисциплинарно уволнение за допуснато нарушение по чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ; че въззивният съд едностранно е обсъждал и превратно тълкувал депозираните по делото свидетелски показания; че процедурата по чл. 193, ал. 1 КТ е опорочена, доколкото привлеченото към дисциплинарна отговорност лице не е намерено на известния на работодателя адрес, за да получи поканата за даване на обяснения във връзка със сочените нарушения на трудовата дисциплина. Питания, които са изводими от становище на страната, без връзка с решаващите мотиви по обжалваното решение, не могат да обусловят предпоставки за допускане на касационен контрол. Още повече, те предпоставят обсъждане на доказателства, което съгласно мотивите към постановките по т. 1 от цитирания по-горе тълкувателен акт, не удовлетворява изискването за релевантен правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Дали преценката на съда относно значимите за процедурата по провеждане и налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ факти е правилна или не, е въпрос, който е относим в производството по разглеждане на жалбата – чл. 290 ГПК, което обаче се развива след допускане на касационното обжалване, предпоставки за каквото в случая липсват.

Не може да се удовлетвори искането за достъп до касация (макар да не е заявено изрично в изложението към жалбата) и поради очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваните му части – чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика и опитните правила – т.е. не страда от такъв съществен (явен) порок, установим пряко от съдържанието му без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Наред с изложеното, ВКС не е длъжен служебно да установи наличието на разглежданото основание за допускане на касационно обжалване, доколкото мотивирането на предпоставките от състава му е в задължение изцяло на касатора. В случая обаче липсва изложена такава аргументация от страната.

В заключение, не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради което достъп до касация на въззивното решение в обжалваните части следва да се откаже.

При този изход на делото касаторът дължи на ответника по жалба заплащане на своевременно претендираните разноски за настоящото производство. Те възлизат на 1 300 лв. и съставляват адвокатско възнаграждение, уговорено в приложения договор за правна защита и съдействие като платимо по банков път. Представени са доказателства за извършване на плащането на сумата чрез банков превод (електронно банкиране), с което са удовлетворени изискванията по т. 1 от ТР № 6/06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІII г. о.