Определение № 802 от 19.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1167/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Постъпила е касационна жалба от „Маламос – П.М.“ ЕООД, чрез процесуален представител адв.С., срещу решение от 10.12.2019г., постановено по в.гр.д.№2340/2019г. на Окръжен съд - Пловдив, с което е потвърдено решение от 30.05.2019г. по гр.д.№1566/2019г. на Районен съд – Пловдив за уважаване на предявените от М. Ф. Я. искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1 и 3 КТ, както за уважаване на предявения иск с правно основание чл.344, ал.1, т.3 КТ за още сумата 127,40лв. след отмяна на първоинстанционното решение в частта за отхвърлянето му за този размер. Касаторът счита, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК на въззивното решение. Сочи също, че касационното обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато на основание чл.280, ал.2 ГПК поради „безпредметност на делото, тъй като работодателят сам е отменил заповедта за дисциплинарно уволнение преди да узнае за подадената искова молба“. Ответникът по касационната жалба М. Ф. Я., чрез процесуален представител адв.К.-П., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното: С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което са уважени предявените от от М. Ф. Я. срещу „Маламос – П.М.“ ЕООД искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1 и 3 КТ за признане за незаконно и отмяна на дисциплинарното й уволнение, извършено със заповед № 6/27.12.2018г. и за заплащане на обезщетение по чл.225, ал.1 КТ в размер на 2932,60лв., като е присъдена още сумата 127,40лв. след отмяна на първоинстанционното решение в частта за отхвърлянето на иска за обезщетение за този размер. Установено е, че работодателят е издал две заповеди, първата от които е за налагане на наказание „дисциплинарно уволнение“ /представената с отговора на исковата молба/, а втората - за прекратяване на трудовото правоотношение/представената с исковата молба/. Посочено е от съда, че двете заповеди имат едни и същи правни последици, доколкото с налагане на дисциплинарното наказание уволнение се прекратява и трудовото правоотношение между страните. Прието е от съда, че не се установява Заповед № 1/18.12.2018 г. да е връчена на ищцата преди или най-късно заедно със Заповед № 6/27.12.2018г. Изложени са съображенията на съда, че твърденията на работодателя, че коментираната първа заповед е била изпращана на служителя с обратна разписка, не се доказват от събраните по делото доказателства. Посочено е от съда, че в представените известия за доставяне от 20.12.2018 г. липсва каквото и да е отбелязване, което да сочи, че с тях е била изпратена именно коментираната заповед, а също така, че от известията не става ясна и причината, поради която връчване не е осъществено. Въззивният съд е приел за незаконосъобразно прекратяването на трудовото правоотношение между страните на приложеното от работодателя основание за уволнение – дисциплинарно уволнение, поради това, заповедта за уволнение не отговаря на изискванията на чл.195, ал.1 КТ - в заповедта, която е връчена на ищцата, не се съдържа описание на нарушението и времето на извършването му. Съдът е приел при данните по делото, че представената с отговора на исковата молба заповед № 1/18.12.2018 г. не е сведена до знанието на служителя преди образуване на делото, а и липсва препращане към нея в последващата заповед № 6/27.12.2018 г., поради което е приел за неоснователни доводите на жалбоподателя за тяхната взаимосвързаност. По релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.2 /неправилно се сочи пр.1/ ГПК и чл.280, ал.1, т.1 ГПК във връзка с приложението на чл.344, ал.2 КТ: С отговора на исковата молба работодателят е представил заповед №9/30.01.2019г. за отмяна на заповед № 6/27.12.2018 г. Исковата молба за отмяна на уволнението на М. Я., извършено със заповед № 6/27.12.2018 г., е подадена в съда на 29.01.2019г., видно от извършеното служебно отбелязване върху исковата молба. Според касатора-работодател релевантен за приложението на нормата на чл.344, ал.2 КТ е моментът на получаване на преписа от исковата молба – в случая 04.02.2019г. Доводите са неоснователни. Предявените искове по чл.344, ал.1, т.1 и т.2 КТ, след като работникът или служителят е узнал за действията по чл.344, ал.2 КТ, се явяват недопустими поради липса на абсолютна положителна процесуална предпоставка за съществуване правото на иска /решение № 304 от 27.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1265/2011 г., IV г. о.; решение № 144 от 11.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1545/2011 г., III г. о.; решение № 502 от 15.07.1998 г. на ВКС по гр. д. № 1484/97 г., III г. о.; решение № 1691 от 11.02.2005 г. на ВКС по гр. д. № 2667/2002 г., III г. о./. Съгласно нормата на чл.344 ал.2 КТ работодателят може и по свой почин да отмени заповедта за уволнение до предявяване на иск от работника или служителя пред съда. При осъществяване на предвидената в разпоредбата предпоставка, за ищеца – работник или служител, отпада правният интерес от съдебно разрешаване на спора – не би било нужно съдът да отменя уволнение, извършено със заповед, която вече е отменена от работодателя и да възстановява работника или служителя на заеманата преди уволнението длъжност, след като същият вече би имал възможността да се яви на работното си място. За настъпване на посочените правни последици, законодателят е въвел изискване отмяната на заповедта за уволнение да е била извършена до датата на подаване на искова молба в съда от работника или служителя, като издаденият след тази дата акт по чл.344 ал.2 КТ няма правно действие. Именно такъв е конкретният случай, поради което настоящият касационен състав не намира вероятност въззивното решение да е постановено по недопустим иск по чл.344, ал.1, т.1 ГПК. Също така не е налице и основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване поради необсъждане на оплакването във въззивната жалба за недопустимост на производството, доколкото в решението е отразен изводът на въззивния съд, при извършената служебната проверка на първоинстанционното решение, че същото е допустимо. Касаторът е посочил и основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но не е обосновал наличието на правен въпрос от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Касаторът счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК на въззивното решение относно спора по чл.344, ал.1, т.3 КТ, по следния въпрос: „При отмяна на уволнение като незаконосъобразно, работникът или служителят има ли право на обезщетение за оставане без работа, ако преди постановяване на отменената заповед за уволнение е подал предизвестие за прекратяване на трудовия договор по реда на чл.326, ал.1 КТ ? От кой момент следва да се счита за прекратен тр. договор при прекратяване с предизвестие?“. Според касатора по този въпрос въззивното решение е в противоречие с решения по гр.д.№278/2011г. и по гр.д.№1222/2015г. на ВКС, ІVг.о., тълкувателно решение №2 от 23.10.2012г. на ОСГК и решение по гр.д.№5070/2017г. на ВКС и приетото с нея, че искът по чл.344, ал.1,т.3 КТ не може да бъде уважен за периода след изтичане на срока за предизвестието, защото трудовото правоотношение е прекратено с него, а не поради незаконното уволнение и оставането на работника без работа в този период не е в причинна връзка с незаконното уволнение. Поставените въпроси според касатора са от значение за спора, като сочи, че служителката е подала писмено предизвестие на 21.11.2018г., което източе на 21.12.2018г. Поставените от касатора въпроси обаче не са разрешени в обжалваното въззивно решение, нито е следвало да бъдат разрешени доколкото не са релевирани като оплаквания във въззивната жалба, а и в производството в първата инстанция. Отделно от това, единственият изходящ от служителката документ е от 22.11.2018г., а не от посочената от касатора дата, представен е от него /на л.31/ с резолюция „Да“ с дата 22.11.2018г. и подпис. Адресиран е до управителя на дружеството и материализира молбата на служителката до него да бъде освободена от длъжността отчетник счетоводство, считано от 22.12.2018г., която счита, че ще бъде удовлетворена. С това съдържание молбата не може да бъде възприета /а и не е възприета от управителя на дружеството-работодател предвид съдържанието на резолюцията му върху нея/ като едностранно волеизявление на служителката за прекратяване на трудовото правоотношение по чл.326 КТ. От друга страна, по делото няма твърдения и данни за уведомяване на другата страна за взетото становище по предложението за прекратяване на трудовия договор, за да се приеме, че трудовият договор е прекратен по взаимно съгласие – чл.325, т.1 КТ и оставането на ищцата без работа през исковия период не е в причинна връзка с незаконното й уволнение. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят направените разноски за касационното производство в размер на 500лв. – за адвокатско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.