Определение № 2458 от 12.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 892/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на К. В. В., подадена чрез адв.Т. Ф., против решение № 1360 от 02.12.2025г., постановено по въззивно гр.д. № 2827/2025г. на Пловдивския окръжен съд, 10 състав. С това решение, след отмяна на решение № 3326/ 02.07.2025г. по гр.дело № 16194/2024г. на Районен съд-Пловдив, са отхвърлени исковете на касаторката по чл.344 ал.1, т.1, т.2 и т.3, във връзка с чл.225, ал.1 от КТ, предявени против СУ „Свети Паисий Хилендарски“- Пловдив, за признаване за незаконно уволнението й, извършено със заповед № РД-11 3651/24.07.2024г. на директора на училището, с която на основание чл.325, ал.1, т.2 от КТ е прекратено трудовото й правоотношение, поради това, че В. не се е явила на работа в срока по чл.345, ал.1 от КТ и за неговата отмяна; за възстановяване на ищцата на заеманата преди уволнението длъжност „старши учител“ по задължителен общообразователен предмет-български език и литература (БЕЛ) в гимназиален етап и за осъждане на ответното училище да й плати сумата 14 087,32 лева, като обезщетение за периода, в който е останала без работа-от 25.07.2024г. до 25.01.2025г., ведно със законната лихва от 19.09.2024г. до окончателното плащане. В касационната жалба се поддържа неправилност на решението, поради допуснати съществени нарушения на материалния закон-чл. 325, ал.1, т.2 КТ и чл.345 КТ, на съдопроизводствените правила-чл.12, чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК и необоснованост. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката преповтаря оплакванията от касационната си жалба и поддържа наличие на основанията за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Поставя следните въпроси: 1.Каква е правната природа на срока по чл. 345 КТ – процесуален или материалноправен преклузивен срок; 2. Започнал ли е да тече срокът по чл. 345 КТ, когато „уважителната причина“ е настъпила в деня, следващ получаването на уведомлението от съда, алтернативно, подлежи ли срокът по чл. 345 КТ на спиране през времетраенето на „уважителната причина“ за неявяване на работника на работа; 3. В случай, че за срока по чл. 345 КТ се прилагат по аналогия правилата за процесуалните срокове по чл. 60 и следв. ГПК, налице ли е хипотезата на възстановяване на срок по чл. 64-чл.66 ГПК, ако работникът е заявил връщане на работа и работодателят фактически го е приел; 4. Налице ли е основанието за прекратяване на трудово правоотношение по чл. 325, ал.1, т. 2 КТ, когато работникът се е явил на работа след изтичане на срока по чл. 345 КТ и макар да не е представил доказателства за „уважителна причина“ за закъснението, работодателят го е допуснал до работа и той реално е продължил да работи определен период от време преди прекратяването; 5.Налице ли е нарушение на съдопроизводствените правила когато въззивният съд не се е произнесъл по всички доказателства по делото. Първите 4 въпроса касаторката счита, че са от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото и по тях липсва съдебна практика. За последния 5 въпрос поддържа, че въззивното решение противоречи на решение № 163/ 12.07.2017г. по гр.д. № 4494/2016г. на ІV ГО; решение № 66/ 05.07.2012г. по т.д. № 376/2011г. на І ТО, решение № 216/4.01.2011г. по т.д. № 87/2010г. на ІІ ТО и др. Ответникът по касационната жалба-СУ „Свети Паисий Хилендарск“-Пловдив, представлявано от директора И. Д., чрез пълномощника адв.Е. М., в писмен отговор излага становище за отсъствие на предпоставките за допускане на решението до касационен контрол и за неоснователност на жалбата. Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283, изр. 1 от ГПК, против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Върховният касационен съд, състав на ІV ГО, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, намира следното: Разгледани са искове с правно основание чл. 344, ал.1, т.1, т.2 и т.3, във връзка с чл.225, ал.1 КТ. Първоинстанционният съд ги е намерил за основателни и ги е уважил изцяло. Сезиран с въззивна жалба от ответното училище въззивният състав на ОС-Пловдив е приел, че е налице основанието на чл. 325, ал. 1, т. 2 КТ за уволнение на ищцата, тъй като предходното й уволнение е било признато за незаконно, тя е била възстановена на работа от съда, но не се е явила да я заеме в срока по чл. 345, ал.1 КТ. За да направи този извод, съдът е счел за безспорно установено (от твърденията в исковата молба и представеното заявление от 17.07.2024г. на ищцата), че на 12.06.2024г. В. е била надлежно известена за възстановяването й на работа като старши учител по БЕЛ-гимназиален етап в ответното училище, когато нейният процесуален представител е получил съобщението от съда за възстановяването. Срокът по чл.345 ал.1 от КТ е започнал да тече от 12.06.2024г. Намерил е за основателно възражението на работодателя, че въпреки изрично поетия ангажимент и при наличие към 09.07.2024г. на валиден медицински документ с епикризи, работникът не ги е предоставил на работодателя. Съдът не е възприел тезата на ищцата, отразена в декларацията от 17.07.2024г. и поддържана в хода на производството, че двуседмичният срок по чл.345 ал.1 от КТ започнал да тече от 10.07.2024г., когато тя била изписана от болнично заведение след проведено лечение. Изложил е съображения, че моментът на началото на течене на срока по КТ е само един и това е моментът, в който работникът е узнал, че съдът го е възстановил на предишната му месторабота и в случая това е 12.06.2024г. Срокът изтича след две седмици на 26.06.2024г. (чл.60 ал.4 от ГПК). Той обаче не е изтекъл на тази дата, защото са били налице уважителни причини – ищцата е била на лечение в болнично заведение от 13.06.2024г. до 09.07.2024г., когато е изписана от там. Предвид това двуседмичният срок е изтекъл на следващия ден – на 10.07.2024г., когато е отпаднала уважителната причина за неговото неспазване, при прилагане по аналогия на чл.60 ал.6 от ГПК. Според въззивния съд в случая се прилагат правилата за броене на преклузивните срокове по ГПК, защото принципно срокът по чл. 345, ал.1 КТ е законовоопределен и процесуален, а не давностен срок, който да е свързан с придобиване и загубване на субективни права. Ето защо срокът е изтекъл на 10.07.2024г., а ищцата се е явила да заеме работата, на която е възстановена осем дни по-късно на 17.07.2024г. Това неспазване на срока с осем дни не се твърди и не се доказва да е по уважителни причини. Предвид изложеното съдът е обосновал извод, че прекратяването на трудовото правоотношение на ищцата на основание чл.325 ал.1 т.2 от КТ с процесната заповед № РД-11-3651/24.07.2024г. е законосъобразно. Според окръжния съд не води до различен извод обстоятелството, че на 17.07.2024г. е подписано допълнително трудово споразумение между страните, с което се коригира размерът на трудовото възнаграждение на ищцата. В тази връзка е споделил виждането отразено в решение № 353/7.10.2011г. по гр. д. № 187/2011г. на IV ГО, че при уважаване на иска по чл.344 ал.1 т.2 от КТ работникът има право да се яви и да заеме длъжността, от която е незаконно уволнен, като това не е поставено в зависимост от издаване на някакъв акт на работодателя. Ако такъв акт е издаден, той има само декларативно значение. Ефектът на възстановяването не се предпоставя от извършването на каквито и да е действия от страна на работодателя. С тези мотиви въззивният съд е обосновал законосъобразност на прекратяването на трудовото правоотношение на ищцата, извършено от нейния работодател и е отхвърлил исковете. Върховният касационен съд намира, че не са налице основанията за допускане на решението до касационен контрол. По процесуалноправния въпрос 5, касаещ задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички доказателства, възражения и доводи на страните е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и постановени по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС ( решение № 388/17.10.2011г. по гр. д. № 1975/2010г. на IV ГО, решение № 94/28.03. 2014г. по гр. д. № 2623/2013г. на IV ГО, решение № 55/3.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на I ТО, решение № 63/17.07.2015г. по т.д. №674/2014г. на II ТО и др.). Съгласно разрешенията в нея непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. Обжалваното решение е постановено в съответствие с изложените по-горе правни разрешения. За да направи извод за законността на уволнението, въззивният съд е извършил самостоятелен анализ на събраните по делото доказателства, като изрично се е произнесъл по спорните пред него въпроси кой е началният момент на срока по чл. 345, ал. 1 КТ и кога изтича той. Ето защо формулираното от касаторката питане за задължението на съда да обсъди и прецени доказателствения материал по делото, не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, което изключва въведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Несъгласието на жалбоподатеката с анализа на установените факти по спора, е оплакване за необоснованост на съдебния акт и има отношение към правилността на обжалваното решение, което не може да се обсъжда в производството по чл. 288 ГПК. Върховният касационен съд намира, че не е налице поддържаното селективно основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по отношение на въпосите от 1 до 4, които макар и непрецизно формулирани се свеждат до характера на срока по чл. 345, ал.1 ГПК, до началния му момент, броенето му и наличието на уважителни причини за пропускането му. В т.4 от ТР № 1/19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС по отношение на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е разяснено, че правният въпрос по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна поради неточно тълкуване на съдебна практика, или за осъвременяване тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Настоящият случай не е такъв - по поставените въпроси има създадена трайна и непротиворечива съдебна практика, включително и задължителна- ТР № 3 от 02.12.2021г. по тълк.дело №3/2019г. на ОСГК на ВКС, за която страната не е изложила аргументи какво налага тя да бъде променена или осъвременена. Отделно от това произнасянето на въззивния съд (по въпросите от 1 до 4 от изложението) е изцяло съобразено с тази практика. Съгласно цитираното ТР, което е задължително за всички съдилища, двуседмичният срок за явяване на работа по чл. 345, ал. 1 КТ е императивен, специален и преклузивен, като неспазването му води до преклудиране на правото на работника/служителя да заеме работата, на която е възстановен. Срокът започва да тече само от получаването от страна на работника/служителя на нарочното съобщение за възстановяване на работа, изпратено от разгледалия делото първоинстанционен съд. Разяснено е също, че срокът може да започне да тече от друг момент - от деня, в който с явяване в предприятието или по друг начин работникът или служителят изяви пред работодателя желанието си да се върне на работата, на която е възстановен, единствено ако съобщение не е получено. В мотивите на тълкувателния акт изрично е акцентирано, че нормата на чл.345, ал.1 КТ цели яснота и правна безспорност в отношенията на страните по трудовото правоотношение; уведомяването в този случай е специална процедура, а получаването на съобщението за възстановяване на работа е обективен факт, който гарантира правната сигурност, за разлика от узнаването, като обективен факт. Извеждането на друг начален момент на срока не съответства на съдържанието и смисъла на разпоредбата на чл. 345, ал. 1 КТ и е резултат от разширително тълкуване на правната норма, което може да доведе до неблагоприятни последици и за двете страни по трудовото правоотношение. С тези постановки въззивното решение е изцяло съобразено. Видно от мотивите на оспореното решение, въззивният съд е разглеждал първата хипотеза, доколкото по делото е било безспорно, че ищцата е получила съобщението на РС за влязлото в сила решение за възстановяването й на работа на 12.06.2024г. и това според закона и цитираната задължителна съдебна практика е началото на двуседмичния срок по чл.345, ал.1 КТ. Трайно и непротиворечиво съдебната практика приема също, че наличието на уважителни причини по смисъла на чл. 345, ал.1 КТ е изключението от преклузивния ефект на срока; това са причини, които са извън волята на работника/служителя и които са го възпрепятствали да се яви на работа в срока. В тези случаи правото не се преклудира, но тежестта на доказване на уважителните причини е върху работника/служителя. Въззивният съд се е съобразил и с тези правни разрешения, като е намерил за установено по делото наличието на уважителни причини за неявяването на работа в периода от 13.06.2024г. до 09.07.2024г. когато ищцата е била на лечение в болнично заведение. Приел е обаче, че след отпадането на уважителната причина-на 10.07.2024г. ищцата не се е явила да заеме длъжността на която е възстановена, а за периода от 10.07.2024г. до 17.07.2024г.- когато се е явила на работа, нито е твърдяла, нито е доказала наличие на уважителна причина за неявяването; като за недобросъвестно е счетено поведението й да не представи на работодателя медицинските документи и епикризата, с които е разполагала към 09.07.2024г., въпреки поетия към него ангажимент. В заключение не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския окръжен съд. При този изход на делото касаторката дължи на ответното училище сторените в касационното производство разноски за платено адвокатско възнаграждение в размер 766,94 евро, съобразно представения договор за правна защита и съдействие от 23.02.2026г. и преводно нареждане от 23.02.2026г., удостоверяващо плащането. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение