Определение № 346 от 25.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2630/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. П. М. чрез адв. М. против решение № 930/24.02.2023 г. по гр. д. № 4381/2022 г. на Софийски градски съд.

Ответната страна „Юробанк България“ АД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] чрез юрк. П. е подало отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. С него се ангажира становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което след отмяна на решение № 20195107/06.10.2021 г. по гр. д. № 14880/2021 г. на Софийски районен съд, са отхвърлени предявените от М. П. М. срещу „Юробанк България“ АД искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ - за признаване за незаконно и отмяна на уволнението, извършено със заповед № 19/14.01.2021 г. на работодателя и за възстановяването ѝ на заеманата преди уволнението длъжност „Мениджър оперативен риск и качество на обслужването“ в „Централно управление“, сектор „Банкиране на дребно“, управление „Клонова мрежа“, в регион „София Север“, „София-Свобода-ФЦ 893“, секция „Индивидуално банкиране“ при ответната банка.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че страните са били обвързани от безсрочно трудово правоотношение, по силата на което ищцата е изпълнявала длъжността „Мениджър оперативен риск и качество на обслужване“ в банков клон „София - Свобода - ФЦ 893“ при ответника. Като безспорен факт по делото е прието, че със заповед № 0000/0030/14.01.2021 г. на законните представители на ответната банка (прокуриста и изпълнителния директор на „Юробанк България“ АД) на ищцата е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ на основание чл. 188, т. 3, вр. чл. 187, ал. 1, т. 3, т. 8 и т. 10 и чл. 190, ал. 1, т. 3 КТ, за това, че при изпълнение на задълженията ѝ в периода февруари 2020 г. – август 2020 г. е извършила груби нарушение на вътрешните правила и процедури на банката и на трудовата дисциплина, както следва: 1) приемала е попълнени искания за потребителски кредит, които са ѝ предоставяни от лице (Т. А., едноличен собственик на капитала и управител на „Г и Т Консулт“ ЕООД), което няма договор за посредничество с банката. Попълнените заявления са ѝ предавани извън финансовия център, в който работи. Кредитоискателите, посочени в исканията, не са присъствали във финансовия център за идентификация при кандидатстването за кредит, както изисква процедурата на банката; 2) в 18 от общо 45 проверени случая, на копието на личната карта на кредитоискателя, липсва заверка от служител, идентифицирал кредитоискателя; 3) в договор за банков кредит (FL 1066325 на Е. Ц. Р. е изтрит и липсва част от чл. 2, ал. 3) съгласно утвърдения образец, която касае посочването на сумите и сметките за рефинансиране на задълженията, което е целта на кредита. В същия договор липсват подписи на всички страници, освен на последната, както изисква процедурата на банката и законът (в последствие договорът е подписан повторно от клиента на 21.09.2020 г. на всички необходими места); 4) кредити за обединение на задължения на клиентите, насочени от лицето, което няма договор за посредничество с банката, посочено в т. 1, са били усвоявани чрез изплащане на цялата налична сума в брой, без да се нареждат преводи за погасяване на задължения в съответните финансови институции, както изисква процедурата на банката; 5) в случаи на кредити за обединение на задължения в системата и в кредитното досие не са налични документи, показващи размера на задължението, обект на рефинансиране; 6) документи, удостоверяващи погасяването на задълженията на кредитополучателите към други кредитори, насочени към банката от лицето, което няма договор за посредничество с банката, посочено в т. 1, не са налични във всички изискуеми случаи; 7) в случаи, при които има условие, че кредитът може да бъде усвоен след предоставяне на Съгласие-Декларация за превод на работна заплата в банката, такъв документ не е наличен в системата; 8) разкрила е на лицето, което няма договор за посредничество с банката, посочено в т. 1, служебна информация за подадена в банката жалба от кредитополучател (Е. Ц. Р.); 9) документите по усвоените кредити, насочени към банката от лицето, което няма договор за посредничество с банката посочено в т. 1, не са сканирани в системата, както изисква процедурата на банката; 10) на 21.09.2020 г. при напускане на бюрото си за среща с кредитополучател е оставила работната си станция отключена, при което Д. Ш. е могла да извърши действия в системата с личните ѝ потребителски инициали – одобрява заявка за закриване на депозитна сделка и потвърждава покупко-продажба на валута на каса за сума в лева; 11) не е декларирала по надлежния ред външна заетост като собственик и управител на дружество „СИГМА – МК“ ООД, заедно с Н. Т. В.. Констатирано е, че заповедта е връчена на 15.01.2021 г. при отказ на ищцата, удостоверен с подписите на двама свидетели. С друга заповед, № 19/14.01.2021 г. трудовото правоотношение с ищцата е прекратено на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ – поради налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“, считано от 18.01.2021 г. Установено е, че според междинните резултати от вътрешната проверка (на управление „Вътрешен одит“), започнала по жалба на клиент на банката, са констатирани извършени нарушения на вътрешните й процедури при отпускане на потребителските кредитите от няколко служители, работещи в банковия клон, в т. ч. и от ищцата М.. В тази връзка, на 15.12.2020 г. работодателят е поискал от ищцата на основание чл. 193, ал. 1 КТ обяснения в срок до 18.12.2020 г. по констатираните нарушения на трудовата дисциплина. Такива са депозирани пред работодателя в срок. Второинстанционният съд е подложил на анализ и представените по делото Процедура за работа във финансовия център при кандидатстване и отпускане на потребителски кредит за обединение на задължения, Процедура за работа във финансовите центрове при кандидатстване и отпускане на стандартен потребителки кредит, Процедура за регистриране на нов клиент – физическо лице. Идентификация на физически лица. Актуализация и поддържане на клиентско досие, Процедура за работа с посредници и партньори за продажби на потребителски и ипотечни кредити, Кодекс за професионално поведение на „Юробанк България“ АД, Политика за външни дейности. Съобразени са и събраните пред първа инстанция гласни доказателства чрез разпита на свидетелите И. А., И. Ч., Ж. Д., М. К. и Д. Ш., чиито показания съдът е кредитирал като обективни, последователни, подробни и логични. При така установената фактическа обстановка, решаващият състав е намерил, че в случая работодателят е изпълнил задължението си по чл. 195, ал. 1 КТ, като е описал нарушенията на трудовата дисциплина, за които е наказана ищцата, чрез съществените им признаци. Приел е, че е посочен периодът, в който са извършени дисциплинарните нарушения, в какво се изразяват те, като и законния текст, въз основа на който се налага дисциплинарното наказание, както и е налице съответствие между посоченото правно основание и изложените фактически обстоятелства. Формиран е извод, че привлеченото към дисциплинарна отговорност лице е узнало за конкретните нарушения на трудовата дисциплина, които му се вменяват като извършени и ангажират тази отговорност Затова доводите на ищцата в обратната насока са приети за неоснователни. Изразено е виждане в обжалваното решение за спазване и на изискванията на чл. 193, ал. 1 КТ, тъй като работодателят е изпълнил задължението си преди налагане на дисциплинарното наказание да изиска и приеме писмените обяснения на работника/служителя. Изложени са доводи, че най - късно месец преди отправяне на поканата за даване на писмени обяснения, ищцата е била наясно с извършваната от работодателя проверка и запозната със съдържанието на доклада на управление „Вътрешен одит“, в който са посочени периодът на извършване на дисциплинарните простъпки, както и конкретните нарушения на трудовите задължения. За неоснователни са намерени и твърденията на ищцата, че предоставеният от ответника срок за даване на писмени обяснения, бил недостатъчен. Изтъкнато е, че ищцата не твърди и съответно не установява да е възразила пред работодателя, че така определеният срок е недостатъчен. Напротив – тя го е спазила и е депозирала подробни писмени обяснения. Доколкото ищцата вече е била запозната с вменените ѝ нарушения на трудовата дисциплина, даденият от работодателя срок от 3 дни е приет за подходящ и достатъчен. Въззивният съд е приел, че е спазен и срокът за налагане на дисциплинарното наказание, тъй като е наложено в рамките на двумесечния срок от откриване на нарушенията и в едногодишния срок от извършване на всяко едно от тях. Направено е съждение, че по безспорен начин от събраната по делото доказателствена съвкупност е установено извършването от ищцата на описаните в заповедта за уволнение конкретни дисциплинарни нарушения на чл. 190, ал. 1, т. 3 КТ – системни нарушения на трудовата дисциплина по смисъла на чл. 188, т. 3 и чл. 187, ал. 1, т. 3, т. 8 и т, 10 КТ (за част от които самият провинил се служител на банката признава да е извършил). С оглед данните по делото инстанцията по същество е определила извършените от ищцата нарушения на трудовите й задължения като системни по смисъла на чл. 190, ал. 1, т. 3 КТ. Изтъкнала е, че по делото са установени извършени от ищцата единадесет нарушения на трудовата дисциплина, като никое от тях не е било санкционирано до момента на издаване на заповедта за дисциплинарно нарушение и нито едно от нарушенията не е било погасено по давност. Изложени са и съображения, че ищцата е заемала длъжността „мениджър оперативен риск и качество на обслужване“ при ответника, на която са възложени множество отговорни трудови задължения, вкл. свързани с достъп до лични данни на лица. Осъществените от ищцата единадесет различни по вид нарушения на трудовата дисциплина са приети да сочат на постоянно и устойчиво пренебрегване и нарушаване на приетите от работодателя вътрешнобанкови правила и процедури и са в разрез с основните трудови задължения, които същата е имала по длъжностна характеристика. Взето е предвид, че неизпълнението на трудовите ѝ задълженията поставя в риск основната дейност на предприятието на работодателя (търговска банка) и създава възможност за настъпване на значителни вредни последици. Така е прието да са осъществени предпоставки за ангажиране на дисциплинарната отговорност на ищцата в най – тежкия й вид, а именно „дисциплинарно уволнение“, което е основанието за прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ. Пред неоснователността на главния иск по чл. 344, ал. 1, ал. 1 КТ – за отмяна на уволнението, за неоснователен е счетен и акцесорния иск по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ – за възстановяване на предишната работа.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС, респ. са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Въпросите са със следното съдържание:

1. „Може ли само поради факта на предоставяне на писмени обяснения от страна на служител по реда на чл. 193 от КТ да се приеме, че той е бил запознат с цитирани впоследствие в заповедта за прекратяване на трудовия договор документи, към които тя препраща? Как се установява запознатостта на служителя с въпросните документи в хода на съдебно производство? Ако заповедта за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ препраща към документ (в случая – Доклад на Управление „Вътрешен одит“), с който служителят не е бил запознат преди прекратяване на трудовия му договор и в хода на образуван съдебен процес по оспорване на уволнение работодателят представи друг документ (меморандум на „Вътрешен одит“) представлява ли нарушение на процедурата по налагане на дисциплинарно наказание? А съществено нарушение ли е на съдопроизводствените правила, ако съдът приеме, че служителят е запознат с въпросния друг документ, който дори не е цитиран в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание?“;

2. „Може ли пропускът на работодателя да посочи кои свои вътрешни правила и процедури е приел, че негов служител е нарушил, да се преодолее от действията на въззивния съд, който цитира в своето решение конкретни актове и разпоредби? Може ли да се счете, че не е допуснато нарушение на чл. 195, ал. 1 КТ, ако съдът изложи мотиви за издаване на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ в съответно тази за прекратяване на трудовия договор на това основание в своето решение вместо работодателя при издаването ѝ?“;

3. „Цитирането на конкретни текстове от Вътрешните правила и актове на работодателя, които обаче не са посочени в заповедта за прекратяване на трудовия договор, от страна на съда едва в съдебното решение и приемането, че непосочването им в прекратителната заповед не е нарушение, защото съдът ги е цитирал в решението, нарушава ли принципа на състезателното начало и този на равенство на страните в гражданския процес? Представлява ли подпомагането на едната страна чрез създаване на липсващи мотиви в издадената от нея заповед за прекратяване на трудов договор нарушение на изискването за безпристрастност от страна на съда? Законосъобразно ли е всички действия от страна на съда да са насочени към подпомагане на икономически по-силната страна в процесното трудово правоотношение?“;

4. „Трябва ли съдът да изложи обективни и конкретни критерии (мотиви) въз основа на които е уважил всички доказателствени искания на едната страна и отхвърлил тези на другата?“;

5. „Какво е значението и тежестта, които имат свидетелските показания на свидетел, разпитан по искане на работодателя и тези на свидетел, разпитан по искане на служителя? Може ли съдът да приеме едно нарушение за извършено, като се позовава на свидетелските показания на свидетел, ако показанията му са противоречиви и ако противоречат на останалия доказателствен материал по делото? * в хода на разпита на св. М. – Х. пред СГС тя заяви, че не е давала указания да не се сканират документи, а в последствие заяви, че самата тя лично не е сканирала документи. От другата страна св. Ш. заяви пред СРС, че именно прекият й ръководител св. М. – Х. й е указала да не сканира всички документи

5.1 „Какво е значението и тежестта, които имат свидетелските показания за факти и обстоятелства, за които има събрани писмени доказателства по делото, а именно експертиза и наличието на противоречие помежду им?“ в хода на разпита на св. А., което обстоятелство е възприето и кредитирано от СГС – в началото на стр. 10-та от решението, е посочила, че в хода на вътрешната им проверка са установили над 40 случаи на извършени от М. М. нарушения, касаещи потребителски кредити при обединение на задълженията. В същото време в представената таблица, приложение към ОИМ, са посочени значително по-малък брой. Аналогична е ситуацията – в заключението на вещите лица, в таблицата на стр. 6-та от него са посочени 21 случая – 12 от тях касаят сключени кредити през 2019 г. В тази връзка се установява, че само 9 случая касаят процесния период м. февруари – м. август 2020 г.;

6. „Следва ли съдът да изложи подробни съображения защо кредитира с по-голяма степен свидетелски показания на лице, което е заинтересовано от изхода на делото, в сравнение със свидетелските показания на друг свидетел?“;

7. „Длъжен ли е съдът да обоснове приемането на извършената по делото комплексна експертиза, в която се съдържат правни изводи и становища на вещите лица, без изрично да изключи тази част от становището на експертите? Законосъобразно ли е приемането на експертиза без изключване на онази част от нея, съдържаща правни изводи и становища, имащи за цел внушение у съда и страните за виновно поведение от страна на служителя?“;

8. „Длъжен ли е въззивният съд да приложи разпоредбата на чл. 266, ал. 3 ГПК и да уважи искане за допускане на повторен разпит на свидетел, разпитан пред първоинстанционния съд, ако по делото няма данни за допуснато от последния процесуално нарушение при проведения разпит? Може ли само въз основа на твърдените от страна в процеса, без наличие на доказателства в кориците на делото, да се приеме за установено, че са налице основанията за допускане на повторен разпит на свидетел пред втората инстанция? Представлява ли съдопроизводствено нарушение допускане и уважаване на доказателствено искане – повторен разпит на свидетел в случаите, когато не е налице нарушение на процеса от страна на първата инстанция при разпита на същото лице?“;

9. „Допустимо ли е да се приеме като доказателство по делото протокол от състояло се ОСЗ по друго дело, в рамките на което е разпитана като свидетел ищцата по настоящото производство при наличие на противопоставяне от страна на защитата на ищцата? Представлява ли шиканиране от страна на ответника, който е пропуснал да поиска от съда на основание чл. 176 от ГПК да се съберат сведения от страната, представяне на протокол от друго дело за разпит като свидетел? Нарушава ли се правото на защита на ищцата при това положение? Така приемането на свидетелски показания в процес, в който свидетелят е и ищец, не е ли нарушение на чл. 166, ал. 2 от ГПК?“;

10. „Представлява ли съществено процесуално нарушение основаването на решението на въззивния съд на декларация на ищцата, касаеща запознаване с вътрешни актове на ответната страна, предоставена й преди възникване на трудово правоотношение помежду им?“.

Касаторът поддържа, че въззивното решение не е съобразено с практиката на ВКС (без да я отнася към конкретно питане), обективирана в: решение № 161 от 11.07.2019 г. по гр. д. № 2627/2018 г. на IV г.о., постановление № 7 от 27.X..1965 г. на Пленума на ВС, решение № 37 от 29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г. на I г.о., решение № 160 от 11.07.2019 г. по гр. д. № 2524/2018 г. на IV г.о., решение № 440 от 14.12.2011 г. по гр. д. № 960/2010 г. на III г.о., решение № 54 от 01.03.2011 г. по гр. д. № 1939/2009 г. на IV г.о., решение № 289 от 18.11.2014 г. по гр. д. № 1289/2014 г. на IV г.о., решение № 332 от 03.11.2014 г. по гр. д. № 1350/2014 г. на IV г.о., решение № 43 от 07.03.2018 г. по гр. д. № 2085/2017 г. на IV г.о., решение № 849 от 12.01.2011 г. по гр. д. № 40/2010 г. на IV г.о., решение № 349 от 04.11.2014 г. по гр. д. № 1106/2014 г. на IV г.о., решение № 112 от 07.05.2015 г. по гр. д. № 5348/2014 г. на III г.о., решение № 419 от 17.08.201.0 г. по гр. д. № 575/2009 г. на IV г.о. и решение № 55 от 22.02.2018 г. по гр. д. № 984/2017 г. на IV г.о. Твърди се също наличие и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по горните питания.

Иска се също достъп до касация и на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК с доводи за очевидна неправилност на въззивното решение.

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Селектирането на касационната жалба на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК се извършва по релевантен правен въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение (така указанията, дадени с ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Този въпрос (материалноправен или процесуалноправен) следва да е включен в предмета на спора и обусловил формирането на решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело, и по отношение на въпроса да са осъществени някои от допълнителните предпоставки, предвидени в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, както и да обоснове поддържаните допълнителни предпоставки, специфични за основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Върховният касационен съд не е задължен да изведе значимия въпрос от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. В съобразителната част на тълкувателния акт е разяснено, че въпросите, които имат значение за правилността на въззивното решение, не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне.

Предвид формулировката на първите три повдигнати питания, те нямат характеристиката на правен въпрос по смисъла на разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Същите са изводими не от решаващите мотиви на въззивния съд по конкретното дело и там дадените правни разрешения, а от становището на страната по правилността на обжалваното решение, като самите въпроси са фактически – т. е. отговорът по тях предполага обсъждане на доказателства. Въпросите са привързани към оплакванията на касатора за неправилна оценка на фактите по делото и чрез тях се изрязва несъгласие с извода за неоснователност на исковите претенции. По своето естество повдигнатите въпроси съставляват касационни оплаквания ( чл. 281, т. 3 ГПК ) за неправилност на обжалвания въззивен акт, които обаче са релевантни във фазата по разглеждане на касационната жалба (по чл. 290 ГПК ), но не и в предхождащата я фаза от касационното производство по извършване на селекцията й (по чл. 288 ГПК ). В последната касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение. Ето защо, както беше посочено по-горе, непоставянето на правен въпрос, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така мотивите към постановките по т. 1 от цитирания по - горе тълкувателен акт.

Поставените питания под номер четири до десет включително са привързани към оплакванията на страната за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения при анализа и преценката на доказателствения материал по делото. Сочи се, че решаващият състав не се е произнесъл и не е взел становище по всички изложени от страните доводи и възражения, не се е обосновал и не е посочил конкретни причини защо е кредитирал с по-голяма тежест показанията на свидетелите на ответника от тези на свидетелите, ангажирани от ищцата. Последователно в практиката на ВКС е застъпено разбирането, че за да се произнесе по спора, въззивният съд трябва да извърши преценка на фактите и доказателствата по делото, да обсъди всички възражения и доводи на страните от значение за спорното право, да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи, и тези изводи да намерят отражение в мотивите на решението. При установяване на фактите от значение за изхода на делото съдът следва да вземе предвид процесуалните позиции на страните и направените от тях признания на неизгодни факти, които преценени според правилото на чл. 175 ГПК – с оглед на всички обстоятелства по делото, биха насочили към основателност или неоснователност на исковата претенция. В случая всичко това е сторено от въззивния съд и съобразяването на постановеното от него решение с тази практика лишава от основание искането за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В качеството си на инстанция по съществото на спора градският съд е изготвил собствени мотиви в решението си, в които е посочил всички релевантни и конкретни обстоятелства за преценка на законосъобразността на уволнението и е дал изричен отговор на направените от страната доводи срещу съществуването на потестативното право на работодателя на уволнение и заявените оплаквания във въззивната жалба. Изводите му за неоснователност на исковите претенции се основават на извършен задълбочен анализ на събраната по делото доказателствена съвкупност. Дали така направеният анализ е правилен по същество, в производството по селекция на касационната жалба (чл. 288 ГПК) не може да се проверява - в това производство се контролират само правните разрешения на въззивния съд. Доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивния акт са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Както се посочи по-горе, последните са от значение за правилността на акта и не подлежат на преценка в производството по селектиране на жалбата. Затова по повдигнатите питания липсват предпоставки за достъп до касация.

За пълнота следва да се посочи, че касаторът недопустимо са позовава по поставените въпроси едновременно на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – касае се за самостоятелни фактически състави, които се прилагат при определени предпоставки и имат своето приложно поле. След като по въпроса се сочи отклонение с практика на ВКС и такава се прилага (т.е. страната се позовава на нея) не е допустимо същото питане да се отнася за разглеждане в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, която намира приложение при липса на съдебна практика по приложението на дадена разпоредба, респ. при създадена съдебна практика, която се нуждае тълкуване (при неясна или непълна правна уредба) или пък е налице необходимост от осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Наред с горното, в случая касаторът не е съобразил изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК с изискванията, поставени с указанията по т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС относно съдържанието на селективното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Неоснователно е и искането за допускане на касационен контрол, поради поддържаната очевидна неправилност на въззивното решение – чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика и опитните правила – т.е. не страда от такъв съществен (явен) порок, установим пряко от съдържанието му без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

В обобщение, липсват предпоставки в приложно поле на сочените от касатора основания за селектиране на жалбата, поради което достъпът до касация следва да се откаже.

При този изход на делото касаторът дължи на представляваната от юрисконсулт страна (търговска банка) заплащане на сторените и своевременно претендирани разноски за настоящата инстанция, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК. Те съставляват юрисконсултско възнаграждение и се определят в размер на 100 лева съгласно чл. 37 от Закона за правна помощ, във вр. с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.