Определение № 50088 от 21.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2463/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Постъпила е касационна жалба от П. Г. М., чрез пълномощника адв. Ю. Г., против въззивно решение № 304 от 11.04.2022 г., постановено по в. гр. д. № 263/2022 г. по описа на Окръжен съд - Бургас, с което е потвърдено решение № 1654/22.12.2021 г. по гр. д. № 4419/2021 г. по описа на Районен съд - Бургас, с което са отхвърлени като неоснователни претенциите по чл. 422 ГПК на П. Г. М. против ПФК „Нефтохимик 1962“ АД за установяване със сила на пресъдено нещо, че на основание чл. 128, т. 2, вр. с чл. 242 КТ и чл. 224, ал. 1 КТ ответното дружество дължи на ищеца следните суми: 8400 лв. – неплатени брутни трудови възнаграждения за месеците август, септември и октомври 2020 г. и 700 лв. – обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, ведно със законната лихва върху посочените суми, считано от датата на подаване на заявлението – 26.11.2020 г. до окончателното им изплащане, за които вземания е издадена заповед № 466/06.04.2021 г. за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 1474/2021 г. на Районен съд - Бургас. Касаторът счита, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по жалбата ПФК „Нефтохимик 1962“ АД, не е подал отговор и не изразява становище по жалбата. Касационната жалба е частично процесуално недопустима. Въззивното решение, в частта, в която е разгледан искът с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ не подлежи на касационен контрол съгласно чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК, тъй като е с цена под 5000 лв. Решението на окръжния съд в тази част е необжалваемо пред ВКС и касационната жалба в тази част следва да бъде оставена без разглеждане. Касационната жалба е процесуално допустима в останалата част, а именно по иска с правно основание чл. 128, т. 2 КТ, тъй като въззивно решение подлежи на касационно обжалване и касационната жалба е подадена в законния срок. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ВКС, след преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира: Въззивният съд е приел, че по силата на трудов договор № 2/23.07.2020 г. ищецът е назначен по трудово правоотношение като спортно-технически директор в ответното дружество за срок от една година считано от 24.07.2020 г. при основно месечно възнаграждение от 2800 лв. и 20 дни платен годишен отпуск. По заявление от 12.10.2020 г. на ищеца трудовото правоотношение между страните е прекратено на осн. чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ от работодателя със заповед № 3/27.10.2020 г., считано от 27.10.2020 г. Съгласно представените по делото писмени документи, ведомости, РКО и платежни нареждания-разписки с получател ищеца и приетата съдебно икономическа експертиза, съгласно разчетно-платежните ведомости за 2020 г. работодателят е начислил на служителя суми за ОМВ, както и са удържани суми за НАП и НОИ за ДОО, вкл. пенсии, УПФ, ЗОВ, данък доход 10% върху формираната ДО, посочени по пера в заключението, като работодателят е изплатил на служителя общо 8800 лв. Вещото лице е посочило, че задължението за дължимото трудово възнаграждение за процесния период е в размер на 7445,98 лв., като изплатената от работодателя сума от 8800 лв. надвишава това задължение с 1354,02 лв. В заключение съдът е приел, че искът е неоснователен тъй като работодателят е провел пълно доказване на твърдението си е заплатил трудовите възнаграждения на ищеца за периода. Обосновал се е, че съгласно разпоредбата на чл. 270, ал. 3 КТ изпълнението на произтичащото от писмения трудов договор парично задължение за изплащане на дължимото трудово възнаграждение се удостоверява с подписа на работника или посочено от него лице във ведомостта, в разписка, както и в документ за банков превод по влог на работника. Но, доказването на изпълнението на задължението за изплащане на трудово възнаграждение може да бъде доказано с всички писмени доказателства, а неизпълнението на задължението за точно оформяне на ведомостите за заплати няма гражданскоправни последици. Ведомостта и платежното нареждане са също нарочно съставени документи, удостоверяващи плащане и когато законът урежда изискване за доказване на определени обстоятелства с писмен документ, това не изключва възможността съответните обстоятелства да бъдат доказани със случаен документ, както и допустимостта на други доказателствени средства, каквито са съдебното и извънсъдебното признание, веществените доказателства, заключения на вещи лица и др. Изложил е съображения за неоснователност и на претенцията по чл. 224, ал. 1 КТ, която също е установено, че е заплатена от работодателя. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поставя следите въпроси: 1. „Допустимо ли е изплащането на трудовото възнаграждение да се доказва с други доказателствени средства, извън посочените в чл. 270, ал. 3 от Кодекса на труда и какви могат да бъдат те по естеството си при положителен отговор?”; 2. „Допустимо ли е доказването на изпълнението на задължението по чл. 128, т. 2 от Кодекса на труда с разписки за извършен превод, по които задълженото лице/наредител на превода не е работодателя, нито негов представителен орган? С каква доказателствена стойност се ползват подобни разписки?” и 3. „С каква доказателствена стойност следва да се третират неподписаните от работника, издадени и удостоверяващи неизгодни само за работодателя ведомости за заплати?”. Сочи, че по първия въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 171 от 03.10.2016 г. по гр. д. № 1407/2016 г. на ВКС, III г. о. и решение № 141 от 30.11.2010 г. по гр. д. № 2715/2008 г. на ВКС, IV г. о., а вторият и третият въпроси от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Въззивното решение е валидно и допустимо. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените в изложението въпроси. Първият въпрос е обусловил правните изводи на съда, но не е разрешен в противоречие с посочената практика на ВКС. За да отхвърли иска въззивният съд е приел, че заплащането на трудовото възнаграждение на ищеца е установено по представените по делото разходни касови ордери на негово име и платежни нареждания-разписки. Съгласно заключението на вещото лице по изслушаната съдебно-счетоводна експертиза, от приложените разчетно-платежни ведомости за 2020 г. е установено начисляването на трудово възнаграждение на ищеца, като същото е заплатено от рабодателя съгласно описаните документи. Въззивният съд се е съобразил с установената съдебна практика по приложението на чл. 270, ал. 3 КТ, съгласно която изпълнението на задължението за изплащане на трудово възнаграждение може да бъде доказано с всички писмени доказателства /решение № 746 от 5.01.2011 г. по гр. д. № 727/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 258 от 3.11.2017 г. по гр. д. № 1007/2017 г. на ВКС, IV г. о., решение № 141 от 30.11.2010 г. по гр. д. № 2715/2008 г. на ВКС, IV г. о., решение № 41 от 26.02.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2525/2018 г., IV г. о. и др./. В тази практика, която се споделя и от настоящия състав е прието, че съгласно чл. 270, ал. 3 КТ изпълнението на произтичащото от писмения трудов договор парично задължение за изплащане на дължимото трудово възнаграждение се удостоверява с подписа на работника или посочено от него лице във ведомостта, в разписка, както и в документ за банков превод по влог на работника. Подписаната от работника ведомост доказва основанието, на което е извършено плащането. По същия начин, когато основанието за плащане на определена сума е изрично посочено от работодателя в нареждането за банков превод или в разписката, съставените документи установяват вида на плащането. Ако обаче, в банковия документ или в разписката не е посочено основанието за плащане, в доказателствена тежест на получилия плащането е да докаже неговото основание, иначе полученото подлежи на връщане като дадено без основание. В тези случаи, когато в платежните документи не се сочи основание за плащане на сумата и длъжникът заявява, че с плащането е погасил определено свое задължение, в тежест на кредитора е да докаже съществуването на друго основание за плащане /респ. съществуването на повече негови вземания/ и погасяването им в различен ред съгласно чл. 76 ЗЗД. Разписката е нарочно съставен свидетелстващ документ, който материализира извънсъдебното признание на автора /лицето, което я е подписало/, че той е получил нещо от посоченото в разписката лице. Ведомостта и платежното нареждане са също нарочно съставени документи, удостоверяващи плащане. Когато законът урежда изискване за доказване на определени обстоятелства с писмен документ, това не изключва възможността съответните обстоятелства да бъдат доказани със случаен документ, както и допустимостта на други доказателствени средства, каквито са съдебното и извънсъдебното признание, веществените доказателства, заключения на вещи лица и др. Ето защо, въззивното решение не е постановено в противоречие с приетото в практиката разрешение. Останалите поставени два въпроси касаторът привързва с оплаквания, че в представените разписки не е ясно посочено основанието за плащане, като преводите не са извършени от работодателя, респ. са направени от лица без представителна власт, както и за необоснованост на представеното по делото експертно заключение. Въпросите не могат да послужат като основание за допускане на касационно обжалване. Същите не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС е разгледаният от въззивния съд правен въпрос, обусловил решаващите му изводи. Извън кръга на въпросите, притежаващи посочената характеристика са разгледаните от въззивния съд въпроси, имащи значение за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка, за обсъждане на събраните по делото доказателства и обосноваване на изводите в решението, каквито са и цитираните въпроси. Липсата на общо основание е достатъчно съображение за недопускане на касационно обжалване, без да се разглежда соченото за това допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Само за пълнота на мотивите следва да се посочи, че касаторът само е посочил разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но не е посочил и не е аргументирал поставените въпроси да са от значение за точното прилагане на закона и да са от значение за развитие на правото. С оглед изложеното не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение