Определение № 3284 от 24.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 139/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Белви“ ЕООД, чрез адв.К. и по касационна жалба на Р. М. Б., чрез адв. Г. против решение № 393/22.07.2024 г. по в.гр.д. № 597/2024 г. на Окръжен съд Благоевград, с което като е отменено и потвърдено частично решение № 115 от 26.02.2024 г. на Районен съд Благоевград, постановено по гр.д. № 2821/2022 г., е уважен предявения от Р. М. Б. срещу „Белви“ ЕООД иск с правно основание чл.200 КТ за заплащане на сумата от 9 207,80 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на трудова злополука, настъпила на 23.05.2021 г. ведно със законната от 23.05.2021 г. до окончателното изплащане, като в останалата част до пълния предявен размер от 35 000 лв., искът е отхвърлен и изцяло е отхвърлен иск с правно основание чл.200 КТ за заплащане на сумата от 3 915,40 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди под формата на пропуснати ползи, ведно със законната лихва от 23.05.2021 г. до окончателното изплащане. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК от легитимирани да обжалват страни. Касационната жалба на ищеца Р. М. Б., в частта с която се обжалва въззивното решение за отхвърляне на иска за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 3 915,40 лв., е процесуално недопустима, тъй като е насочена срещу съдебен акт, който не подлежи на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.3, т.3 ГПК /цената на иска е под 5 000 лв./ и следва да бъде оставена без разглеждане. В останалата част касационната му жалба, както и касационната жалба на ответника, са насочени срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване и са процесуално допустими. Касаторът-ищец обжалва въззивното решение в частта, с която е отхвърлен предявения иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 9 207,80 лв. до пълния предявен размер от 35 000 лв., с доводи за неправилност поради нарушение на материалния закон – чл.200, ал.3 КТ и чл.52 ЗЗД и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – чл.267 ГПК вр. чл.146 ГПК - основания по чл.281, т.3 ГПК. Направено е искане за спиране на касационното производство до обявяване на решение по тълк.дело № 1/2023 г. на ОСГК на ВКС, като се твърди, че тълкувателното решение по това дело е от значение за разрешаването на настоящия спор. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК са формулирани следните въпроси: 1/ Когато съдът по чл.200 КТ установи, че платеното от застрахователя по риска „Трудова злополука“ е по-малко от дължимото от работодателя обезщетение, допустимо ли е присъди обезщетението по исковете за имуществени и за неимуществени вреди от трудовата злополука в общ размер – за непогасената разлика; 2/ При какви обстоятелства съдът следва да приложи разпоредбата на чл.200, ал.4 КТ – по искане на ищеца, на ответника или по силата на служебното начало. Поддържа се, че даденото от въззивния съд разрешение по тези въпроси противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение по гр.д. № 335/2024 г. на IV г.о. В хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, без излагане на конкретна обосновка за наличието на допълнителния критерий, са формулирани следните въпроси: 1/ Длъжен ли е съдът за приеме за безспорно обстоятелството, че изплатеното застрахователно обезщетение ще бъде във всички случаи приспаднато и да го обяви на страните по делото и 2/ В чия полза следва да се приеме изплатеното обезщетение – в полза на ищеца, в полза на ответника при иск по чл.200 КТ, при положение, че застраховката е изплатена от трето, неучастващо в производството по чл.200 КТ лице, което не е обвързано с трудово правоотношение. Насрещната страна – „Белви“ ЕООД, чрез адв. К. е депозирала отговор, в който поддържа, че не са налице сочените от касатора-ищец основания за допускане на касационно обжалване, доколкото произнасянето на въззивният съд не е в противоречие с цитираната практика на ВКС, а по въпросите, за които се поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, излага становище, че те са разрешени в трайната и непротиворечива практика на ВКС по приложението на нормата на чл.200, ал.4 КТ, която е съобразена от въззивния съд. Касаторът-ответник обжалва въззивното решение в частта, с която е уважен иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за сумата от 9 207,80 лв., с доводи за неправилност поради нарушение на материалния закон – чл.52 ЗЗД и чл.201, ал.2 КТ и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – чл.131 и чл.133 ГПК - основания по чл.281, т.3 ГПК. Основният довод е, че въззивният съд неправилно не разгледал възражението за съпричиняване на вредите, като е приел, че същото не е заявено в срока за отговор. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК са повдигнати следните въпроси: 1/ Преклудира ли се процесуалното право на ответника след срока по чл.131, ал.1 ГПК да изрази становище за наличие на съпричиняване по смисъла на чл.201, ал.2 КТ; 2/ Какъв е крайния процесуален срок за да е налице своевременно изразено становище /възражение/ за наличие на съпричиняване по смисъла на чл.201, ал.2 КТ; 3/ Преклудира ли се процесуалното право на ответника след изтичане на срока по чл.131, ал.1 ГПК да оспори иска, и да поиска от съда намаляване на размера на обезщетението за неимуществени вреди в резултат на съпричиняване и 4/ Какъв е крайния процесуален срок за да е налице своевременно направено искане за намаляване на размера на обезщетението за неимуществени вреди в резултат на съпричиняване по смисъла на чл.201, ал.2 КТ. Твърди се, че даденото от въззивния съд разрешение на тези въпроси противоречи на казуалната практика на ВКС, обективирана в решения по т.д. № 1893/2013 г., II т.о., т.д.№ 898/2017 г., II т.о., т.д. № 615/2016 г., II т.о. В хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, с обосновка, че не е налице съдебна практика на ВКС, е повдигнат въпроса в какъв срок следва да се заяви възражението по чл.201, ал.2 КТ за да бъде разгледано от съда - дали в срока за отговор или по-късно. Касаторът излага доводи, че решението е очевидно неправилно поради допуснато нарушение на съдопроизводствените правила – чл.235, ал.2 ГПК и чл.260, т.6, вр. чл.260, ал.3 ГПК, изразяващо се в неразглеждане на възражението за съпричиняване и в несъбирането на доказателства във въззивното производство във връзка с него. Насрещната страна – Р. Б., чрез адв. Г. е депозирал отговор, в който поддържа становище, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. За да увеличи присъденото от първата инстанция обезщетение за неимуществени вреди по чл.200 КТ от 4 207,80 лв. на 9 207,80 лв., въззивният съд е приел, че размерът на обезщетението за причинените на ищеца в резултат на трудовата злополука неимуществени вреди, определен на основание чл.52 ЗЗД и въз основа на относимите за определянето му критерии, изяснени в ППВС № 4/23.12.1968 г., възлиза на 35 000 лв. Съобразил е, че в исковата молба ищецът е оценил тези вреди на сумата от 60 792 лв., но доколкото част от тях е получил под формата на застрахователно обезщетение по застраховка „Трудова злополука“ в размер на 25 792 лв., претендира само разликата, а именно 35 000 лв. При съобразяване на задължителните постановки на ТР № 1 от 1.08.2022 г. по тълк.д.№ 1/2021 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е приел, че при определяне размера на обезщетението по чл.52 ЗЗД, съдът не е обвързан от поисканото от ищеца, а следва да го определи съобразно установените по делото обстоятелства, като с оглед диспозитивното начало в процеса да се произнесе, само в рамките на поисканото. Посочил е, че след определяне на справедливия размер на обезщетението, съдът следва да съобрази и допълнителните обстоятелства, свързани с направени от насрещната страна възражения като съпричиняване, давност, плащане и др. Въззивният съд е споделил изводът на първата инстанция, че заявеното от работодателя след срока за отговор на исковата молба, възражение за съпричиняване по чл.201, ал.2 КТ е преклудирано и правилно не е разгледано в процеса. За неоснователно е намерено оплакването на ищеца, че не е налице основание за намаляване на определения размер на обезщетението за неимуществени вреди с полученото от него плащане на застрахователно обезщетение в размер на 25 792,20 лв., доколкото такова основание е нормативно установено в нормата на чл. 200, ал.4 КТ, според която дължимото обезщетение по ал.3 (формирано като разлика между причинената вреда – неимуществена и имуществена и обезщетението и/или пенсията по общественото осигуряване), се намалява с размера на получените суми по сключени договори за застраховане на работниците и служителите. Ето защо, въззивният съд е приел, че приспадането на сумата, получена от застраховката от определеното обезщетение за неимуществени вреди и на сумата от 2 789 лв., платени на ищеца от работодателя за м.06 и 07.2021 г. на основание трудовата злополука като социална помощ, от предетдираната имуществена вреда под формата на пропусната полза, е извършено законосъобразно и в съответствие с разпоредбите на чл.200, ал.3 и ал.4 КТ. Съобразил е съществуващата практика на ВКС, според която с цел да не се допуска неоснователно обогатяване, при искане за присъждане на различни по вид вреди, всяка една от вредите следва да се редуцира с извършено плащане, което обезщетява една и съща по вид вреда и съответно е приел, че от обезщетението за неимуществени вреди следва да се приспадне само сумата от застраховката, а от обезщетението за имуществени вреди – полученото обезщетение от общественото осигуряване и допълнително заплатената от работодателя сума за социална помощ. При така изложените решаващи изводи на въззивния съд по основателността на иска по чл.200 КТ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди и за определяне на неговия размер, настоящият състав на четвърто гражданско отделение на Върховния касационен съд приема, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на решението по касационните жалби и на двете страни, нито е налице основание за спиране на настоящото касационно производство до постановяване на решение по тълк.дело № 1/2023 г. на ОСГК на ВКС, каквото искане е направено от касатора-ищец. В конкретния случай от определеното обезщетение за неимуществени вреди в размер на 35 000 лв. е приспаднато единствено полученото от ищеца застрахователно обезщетение съгласно нормата на чл.200, ал.4 КТ, но не и обезщетението, получено от общественото осигуряване и допълнително заплатената от работодателя сума за социална помощ, поради което въпросът по който е образувано посоченото тълкувателно дело, е без значение за разрешаването на настоящия спор. Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за преценката и обсъждането на събраните по делото доказателства – т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2010 г. на ОСГТК и по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Настоящият състав намира, че първите два въпроса, повдигнати на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК не покриват общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не са обусловили решаващата воля на съда, а и видно от съдържанието на въззивната жалба, в нея не се съдържа оплакване за допуснато нарушение на разпоредбата на чл.200, ал.4 КТ. Отделно от горното, в случая не е налице и сочения допълнителен критерий – противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение по гр.д. № 335/2024 г. на IV г.о., тъй като в конкретния случай въззивният съд е извършил приспадане на полученото застрахователно обезщетение /факт, който е заявен от ищеца в исковата молба и е безспорно установен по делото с приетото преводно нареждане от 19.05.2022 г./ само от обезщетението за неимуществени вреди и не е присъждал обезщетение по исковете за имуществени и неимуществени вреди в общ размер за непогасената разлика. По останалите въпроси, не е налице нито общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото по тях въззивният съд не е давал разрешение, нито бланкетно заявения допълнителен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като същото следва да бъде надлежно обосновано. Точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторът не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, а развитието на правото е налице, когато произнасянето по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма. Такива съображения липсват в изложението, а искането за произнасяне на Върховния касационен съд е обвързано единствено с преповтаряне на самата законова разпоредба - че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Не могат да обусловят допускане на касационно обжалване и повдигнатите от касатора-ответник въпроси, които обобщени се свеждат до въпроса в какъв срок следва да се заяви възражението за съпричиняване на трудовата злополука, тъй като по тях не се разкрива сочения допълнителен критерий. Посочената от касатора практиката на ВКС е неотносима към настоящия случай, а въззивното решение е съобразено със задължителната практика на ВКС – т.4 от ТР № 1/9.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК, според която съгласно изричната разпоредба на чл.133 вр. чл.131, ал.2, т.5 ГПК, с изтичането на срока за отговор се преклудира възможността ответникът да противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни нему към този момент факти. По силата на концентрационното начало в процеса, страната не може да поправи пред въззивната инстанция пропуските, които поради собствената си небрежност е допуснала в първоинстанционното производство. В конкретния случай фактът на допуснато от работника нарушение на правилата за безопасни условия на труд, изразяващо се в извършване на действия, които не са му били вменени да извършва по длъжностна характеристика и в нарушение на нарочно проведен от работодателя инструктаж, е бил известен на работодателя от проведеното разследване на трудовата злополука по реда на Наредбата за установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки. Наличието на задължителна съдебна практика на ВКС по повдигнатия въпрос, обуславя извод, че не е налице соченото допълнително основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Противно на доводите на касатора-ответник, обжалваното решение не е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Според трайната практика на ВКС очевидно неправилен е съдебният акт, при който законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена несъществуваща или отменена правна норма, когато са нарушени основни правила на съдопроизводствения ред или съдът да е допуснал явна необоснованост на акта си като следствие от грубо нарушение на правилата на формалната логика, като тези хипотези следва да са установими непосредствено от мотивите на въззивния съд, без да има нужда от преценка на събраните доказателства, доводите на страните и осъществените процесуални действия. В конкретния случай твърдението на касатора за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила – чл.235, ал.2 ГПК и чл.260, т.6, вр. чл.260, ал.3 ГПК, изразяващо се в неразглеждане на възражението за съпричиняване и в несъбирането на доказателства във въззивното производство във връзка с него, не покрива нито една от хипотезите на нормата на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Както бе посочено по-горе, неразглеждайки възражението за съпричиняване на трудовата злополука, въззивният съд е процедирал при съобразяване на задължителната практика на ВКС, че с изтичането на срока за отговор се преклудират възраженията на ответника, основани на съществуващи и известни нему към този момент факти. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1, т.3 и ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,