Определение № 3646 от 21.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2031/2023 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от “Таркур“ ЕООД, представлявано от управителя К., чрез процесуалният представител адвокат Д. против въззивно решение № 263483 от 14.12.2022г. по в.гр.д. № 13972 по описа за 2020г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 158809 от 23.07.2020г. по гр.д. № 29884/2017г. на Районен съд София в частта, с което то е осъдено да заплати на Р. В. М. от [населено място] сума от 6 141.45лв., представляваща неизплатени трудови възнаграждения за периода м.07.2016г. – м.11.2016г. и на основание чл.224 КТ сумата от 1 065.60лв., неизплатено обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2016г., ведно със законна лихва върху главниците, считано от 11.05.2017г., както и в частта с която е отхвърлен изцяло предявения от “Таркур“ ЕООД против Р. В. М. насрещен иск с правно основание чл.207, ал.1, т.2 КТ за сумата от 5 010лв.,представляваща пълна имуществена отговорност за вреда, причинена от липса /служебно предоставени авансови парични суми/за периода 22.04.2016г.- 10.09.2016г., ведно със законна лихва и са присъдени разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следното: Касационната жалба, в частта й срещу въззивния акт, с който е потвърден първоинстанционния акт, постановен на основание чл.224 КТ за сумата от 1 065.60лв., неизплатено обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2016г., ведно със законна лихва е недопустима, пред вид цената на иска, на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК. Това е така, защото се касае за самостоятелен иск, който е с цена под 5 000лв. и не попада в изрично изброените от законодателя изключения. В тази част касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане, а образуваното производство, прекратено. Въззивният съд е приел предявения иск с правно основание чл.128, т.2 КТ за основателен със следните мотиви: Между страните, през претендирания период е съществувало трудово правоотношение, ищецът е престирал работната си сила, а ответникът не е доказал изпълнение на задължението си за заплащането й. Размерът е установен със заключения на приети експертизи, които не са оспорени. Въззивният съд е приел за неоснователен и недоказан предявеният от работодателя насрещен иск с рещаващият довод, че искът по чл.207, ал.1, т.2 КТ е приложим само за отчетниците, а в случая работодателят не е доказал, че длъжността на ищеца „ръководител транспорт“ е такава, че на служителят да е възложено да събира, съхранява, разходва или отчита парични или материални ценности. Към касационната жалба е приложено изложение, в което касаторът се позовава на специалните основания за допустимост по чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност и чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по поставени въпроси, които могат да бъдат обединени по следния начин: 1. Следва ли въззивният съд да изложи собствени мотиви, след като обсъди всички доводи на страните, свързани с твърденията им и доказателствата, на които те се позовават в подкрепа на тезата си и които имат значение за решаване на делото? Длъжен ли е въззивният съд да обсъди възраженията на страните, както и по отношение на доказателствата - да обоснове защо приема едни, а други не? Позовава се на противоречие на въззивния акт с множество решения, които посочва, 2. С какви доказателства и доказателствени средства следва да се установи качеството на отчетник на работника или служителя? Позовава се на противоречие на въззивния акт с приетото в решения по гр.д.№ 586/2011г.на ІV г.о., гр.д.№ 2145/2013г.на ІV г.о. и гр.д.№ 5046/2016г.на ІV г.о.,съгласно които придобиването на качеството на ответник не зависи от вписването на това качество в длъжностната характеристика, 3. За разпределението на доказателствената тежест при предявен иск с правно основание чл.207, ал.1, т.2 КТ. Касаторът се позовава и на очевидна неправилност, която обосновава с обстоятелството, че с предявяване на насрещния иск е навел като част от предмета на доказване обстоятелството, че ищецът има качеството на отчетник, получавайки служебни средства в общ размер на 5 010лв., този факт е потвърден и със заключението на приетата по делото експертиза, а съдът не го е отчел в противоречие с принципите на истинност и законност Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от Р. В. М., чрез процесуалния представител адвокат Г., с който изразява становище за липса на посочените основания за допустимост и за неоснователност на подадената жалба. Счита за недопустимо доказването само с експертиза на отчетническата отговорност. Претендира направените разноски от 1 200лв. за адвокатско възнаграждение, реално извършване на които установява с приложен договор за правна защита и съдействие,в който сумата е посочена като платена в брой. Настоящият съдебен състав счита, че касационно обжалване следва да се допусне по втория поставен от касатора въпрос, касаещ начина на установяване на качеството на отчетник на работника или служителя, който е от значение за изхода на спора и е възможно да е разрешен в противоречие с константната практиката, според която отчетнически функции по трудовото правоотношение могат да бъдат възлагани не само с длъжностната характеристика, а да произтичат от естеството на възложената трудова дейност. Доказателствената тежест при иска по чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ КТ за установяване на качеството материалноотговорно лице на ответника по иска е на работодателя. Релевантни са както доказателства за възложени по трудовото правоотношение отчетнически задължения, така и доказателства за фактически изпълняваната от работника или служителя работа /вж.решения по гр.д.№ 586/11г.на ІV във вр.с решение по гр.д.№ 3434/21г.на ІV, решения по гр.д.№ 158/2010г. на ІІІ г.о. и по гр.д.№324/09г.на ІІІ г.о./ Мотивиран от изложеното, състав на Трето гражданско отделение