Определение № 4800 от 23.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2100/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Военно формирование 42 170-С., чрез адв. Й. против решение № 37/26.02.2025 г. по в.гр.д. № 51/2025 г. на Окръжен съд Сливен, с което като е потвърдено решение № 1138 от 27.11.2024 г. по гр.д. № 1464/2024 г. на Районен съд Сливен, са уважени предявените от М. С. Т. против касатора искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ – за признаване за незаконно на наложено със заповед № ЛС-5/11.03.2024 г. дисциплинарно наказание „уволнение“ и отмяна на прекратяването на трудовото правоотношение на основание чл.330, ал.1, т.6 КТ; за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност – „младши специалист“ в „Регистратура за некласифицирана и класифицирана информация“ във Военно формирование 42 170-С. и за присъждане на обезщетение по чл.225, ал.1 КТ за периода от 11.03.2024 г. до 30.04.2024 г. в размер на 2 721,00 лв. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК. Излага становище, че съдът е допуснал нарушение на разпоредбите на чл.187, ал.1, т.3 КТ и чл.189 КТ. Поддържа се, че изводите на съда, че описаните в заповедта действия на ищцата не представляват нарушение на трудовата дисциплина по чл.187, ал.1 т.3 КТ, както и че работодателят е допуснал и нарушение на нормата на чл.189 КТ при определяне на наказанието, са необосновани и не се подкрепят от събраните по делото доказателства. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК следния въпрос“ „Налице ли е „неизпълнение на възложената работа“ по смисъла на чл.187, ал.1, т.3 КТ предвид конкретните задължения залегнали в длъжностната характеристика на ищцата в светлината на конкретния казус. Липсва надлежна обосновка на поддържания допълнителен критерий по смисъла на т. 4 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Насрещната страна по жалбата – М. С. Т., чрез адв. А. е депозирала отговор, в който поддържа, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като няма характер на правен въпрос, а освен това по него не е налице и допълнителния критерий на чл.280, ал.1, т.3 ГПК – въпросът да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Претендира сторените по делото разноски за касационната инстанция. За да потвърди първоинстанционното решение, с което са уважени исковете с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ, въззивният съд е приел, че фактите по делото са правилно установени от първоинстанционния съд, поради което на основание чл.272 ГПК е препратил към мотивите му в тази им част и се е произнесъл по наведените във въззивната жалба и отговора доводи и възражения на страните, като е изложил собствени мотиви по съществото на спора. Въззивният съд е приел, че наказанието „дисциплинарно уволнение“ е наложено на основание чл.190, ал.1, т.3 КТ – „системни нарушения на трудовата дисциплина“, като системността по смисъла на § 1, т.22 от ДР на КТ е обоснована с нарушението по чл.187, ал.1, т.3 КТ, описано в оспорената заповед и с наложени в рамките на 1 година назад две дисциплинарни наказания „забележка“. На следващо място е приел, че при издаване на оспорената заповед за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“, работодателят е спазил разпоредбите на чл.193, чл.194 и чл.195 КТ, което обуславя разглеждане на законосъобразността на издадената заповед по същество, което налага проверка извършени ли са от ищцата описаните в заповедта нарушения на трудовата дисциплина, преценка на тежестта им и съпоставка с наложеното наказание. От събраните по делото писмени и гласни доказателствени средства, въззивният съд е приел за установено, че информацията, необходима за изготвяне на поискания от работодателя списък, се съдържа в различни източници и е обобщена в докладна книга за отпуски, до която ищцата няма пряк достъп, а следва да я изиска по йерархичен ред от трето лице, което не е открила в рамките на два работни дни, поради което е изготвила списъка на база на информацията, с която е разполагала в качеството си на цивилен служител, като се е постарала да извърши и справки от други служители и изрично е отбелязала в документа /изготвен в дадения й срок/, че в списъка “може да има и неверни данни поради отсъствието на кап. К. на 19 и 20 декември 2023 г. за сверка и съгласуване със списъка, водещ се от него за отпуски. При тези данни, съдът е приел, че естеството на възложената й от работодателя работа предполага съдействие от други служители, което тя не е получила по обективни, независещи от волята й причини; че даденият срок е неразумно кратък и не дава възможност за пълно и точно изпълнение на задачата; не може да се приеме, че в случая е налице „неизпълнение“, доколкото е предоставен резултат под формата на списък. Фактът, че ищцата е посочила, че евентуално може да има неточности в него, не цели да подведе работодателя, че му предоставя документ с вярно съдържание, а е израз на общото задължение на работниците и служителите по чл.8 КТ да осъществяват добросъвестно задълженията си. По изложените съображения, въззивният съд е достигнал до извод, че действията, които работодателят е счел, че обективират нарушение на трудовата дисциплина по чл.187, ал.1, т.3 КТ – неизпълнение на възложената работа, описани в процесната заповед, не представляват нарушение на трудовата дисциплина. Като допълнителен аргумент е изложил, че дори и да се приеме, че описаните в заповедта действия на ищцата, представляват нарушение на трудовата дисциплина, то работодателя е допуснал нарушение на разпоредбата на чл.189 КТ при определяне на дисциплинарното наказание. При така изложените решаващи изводи на въззивния съд относно незаконността на издадената заповед за уволнение, настоящият състав на ВКС приема, че обжалваното въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване, като съображенията за това са следните: Съгласно задължителните постановки на т. 1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1 ГПК– доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, и по този въпрос въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Формулираният в изложението въпрос не покрива общото основание на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като няма характер на правен, а на фактически въпрос. С него на практика се пита дали е правилен изводът на въззивния съд, че описаните в заповедта за уволнение действия на ищцата, не представляват нарушение на трудовата дисциплина, на който въпрос може да се даде отговор само след анализ на събраните по делото доказателства при решаване на спора по същество – в производството по чл.290 ГПК, а не в настоящата предварителна фаза на селекция по критериите на чл.280, ал.1 ГПК. Неправилността и необосноваността /с изключение на хипотези, сочещи на „явна необоснованост“/, като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281, т.3 ГПК и биха могли да бъдат обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество след евентуалното допускане на решението до касация, но не и в производството по чл.288 ГПК, тъй като те не са сред касационните основания на чл.280, ал.1 ГПК. Липсата на правен въпрос по смисъла на 280, ал.1 ГПК прави безпредметно обсъждането на допълнителното основание на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, което освен това, не е и надлежно обосновано съгласно разясненията, дадени в т.4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. При този изход на спора, на насрещната страна по касационната жалба следва да се присъдят сторените от нея разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция, които са в размер на 900,00 лв. съгласно представения договор за правна защита от 7.04.2025 г. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,