Определение № 275 от 07.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4083/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. С. С., чрез адв.Г. В., срещу въззивно решение № 265162/30.07.2021 г., постановено по възз. гр. д. № 3936/2021 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20031153/03.02.2021 г. по гр. д. № 12024/2020 г. на Софийски районен съд. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от касатора против Национален институт за помирение и арбитраж – София искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ – за признаване на уволнението за незаконно и отмяната му; за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „главен счетоводител“ при ответника; и за заплащане на обезщетение за оставането без работа вследствие на незаконното уволнение за периода 02.01.2020 г. – 02.03.2020 г. в размер на сумата 3 724 лв. В изложението си касаторът сочи, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол по следните въпроси: 1) длъжен ли е въззивният съд при формиране на вътрешното си убеждение да спазва формалната логика, опита и научното знание; 2) какви са критериите, които съдът следва да вземе предвид при изясняване точния смисъл на волеизявлението. Поддържа, че по първия въпрос въззивното решение е поставено в противоречие с практиката на ВКС - т. 3 от ТР № 2/02.07.2004 г. по тълк. дело № 2/2004 г. на ОСГК, ТР № 1/17.07.2001 г. по тълк. д. № 1/2001 г. на ОСГК; решение № 246/28.12.2018 г. по гр. д. № 4719/ 2017 г., IV г.о., решение № 305/27.06.2012 г. по гр. д. № 1110/2011 г., IV г.о., решение № 554/08.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г., IV г.о.; а по втория с решение № 16/28.02.2013 г. по т. д. № 218/2012 г., II т.о. и решение № 188/11.01.2016 г. по т. д. № 3378/2014 г., II т.о. Ответната страна по жалбата – Национален институт за помирение и арбитраж – София, представлявана от адв. С. Георгиева, в писмен отговор изразява становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационно обжалване намира следното: С обжалваното решение въззивната инстанция е приела, че страните са били в трудово правоотношение, възникнало на 07.03.2016 г. по силата на сключен трудов договор, като ищецът е заемал длъжността „главен счетоводител“ при ответника. Със заповед № РД-05-3/30.01.2017 г. е прекратено действието на предходни заповеди от 2013 г. за установяване на ненормиран работен ден и допълнителен платен годишен отпуск, като за промяната ищецът е уведомен срещу подпис. Съгласно действащия Правилник за вътрешния трудов ред ( П.), работното време на служителите в НИПА е 8-часово при 5-дневна работна седмица, с променливи граници от 8.00 ч. до 18.30 ч. и със задължително присъствие на служителите на работното място от 10.00 ч. до 16.30 ч. В чл. 19, ал. 5 П. е предвидено отчитането на работното време да се извършва чрез идентификация с магнитен чип, с който се осъществява достъпа до работното място. На 08.10.2019 г. с докладна записка работодателят е уведомен, че в периода 09.09.2019 г. – 30.09.2019 г. ищецът ежедневно е закъснявал за работа повече от 1 час, като часовете на пристигане и заминаване след чекиране на вход/изход са отразени в представената от системата за контрол разпечатка. От служителя са поискани обяснения относно констатираните системни закъснения и неуплътняване на работното време за изследвания период. Обясненията са дадени на 02.01.2020 г. и в тях ищецът е оспорил да е допуснал посочените нарушения. Със заповед № ЧР-01-3/02.01.2020 г., връчена на служителя на същата дата, работодателят му е наложил дисциплинарно наказание „уволнение“ за системно неспазване на установеното работно време за периода 09.09.2019 г. – 30.09.2019 г., като нарушенията са индивидуализирани по дати и часове. При тези данни въззивният съд е приел, че дисциплинарната процедура е спазена и уволнителната заповед отговаря на изискванията на чл. 195, ал. 1 КТ. Ищецът е извършил нарушения на трудовата дисциплина по чл. 190, ал.1, т. 1 и т. 3, вр. чл. 187, т. 1 и т. 10 КТ, изразяващо се в системни закъснения и неуплътняване на работното време за периода 09.09.2019 г. – 30.09.2019 г. вкл., като всяко от закъсненията е не по-малко от 1 час, респ. положения от служителя труд е по-малко от установеното с индивидуалния му трудов договор и/или извън установеното с чл. 18 и чл. 19 П. в НИПА задължително присъствие, както и в нарушение на чл. 60 П. относно достъпа до офиса на НИПА. Нарушенията по конкретни дати и часове са подробно описани в искането за даване на обяснения и в уволнителната заповед. Обсъждайки събраните пред първата и въззивната инстанция доказателства, съдът е посочил, че е недоказано твърдението на ищеца за манипулация в системата за контрол за достъп в сградата, в която се помещава офисът на работодателя, т. е. не е установено за изследваното време служителят да е бил на работното си място. Наложеното дисциплинарно наказание – „уволнение“ съответства на вида и тежестта на нарушенията (чл. 189, ал. 1 КТ). В заключение е направен извод, че трудовото правоотношение с ищеца е прекратено законосъобразно, а предявените искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 – т. 3 КТ са неоснователни и следва да се отхвърлят. При тези решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС, Трето гражданско отделение, намира, че предпоставки за допускане на касационния контрол не са налице. Поставените в изложението въпроси нямат характеристиката на правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК – такива, които да са били предмет на решаващата дейност на въззивния съд и спрямо тях страната да е обосновала наличието на някоя от специалните предпоставки по чл. 280, ал.1, т. 1 – т. 3 ГПК. Изложението фактически преповтаря доводите в касационната жалба за неправилна преценка от страна на въззивния съд на фактите и обстоятелствата по делото, за допуснати процесуални нарушения във връзка със задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства, доводи и възражения на страните, респ. за необоснованост на възприетите изводи, че исковете са неоснователни. Многократно в практиката си ВКС е разяснявал, че обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Съдебната практика, на която касаторът се позовава не може да бъде коментирана и съобразявана, тъй като липсва изведен конкретен правен въпрос, в контекста на който разрешенията в тази практика да бъдат обсъждани. Ответната страна е направила искане за присъждане на разноски, което е основателно и доказано за сумата от 1216.80 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение