Определение № 1963 от 16.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3531/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ОББ „ Застрахователен брокер”ЕООД,универсален правоприемник на работодателя и ответник ОББ„ Застрахователен брокер”ЕАД ,подадена чрез ю.к. Н. Д. срещу решение № 3457 от 11.06.2024г по в. гр.дело № 4615/2022г. на Софийски градски съд, с което в трудов спор е уважен предявен от А. Т. М. иск на основание чл. 224, ал.1 КТ като в обжалваната от касатора част,над размера на сумата от 5 476 лева,въззивният съд е отменил решение № 20216429 от 26.11.2021 г., по гр.д. № 51346/20 г. по описа на Софийски районен съд. Въззивният съд е присъдил още 14 717,75лв обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода от 01.01.2018 г. до 19.12.2019г. т.е в целия полагаем размер за периода от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяване на ищеца на работа, ведно със законната лихва от 21.10.2020г. до окончателното погасяване.Между страните е съществувало трудово правоотношение, прекратено на 16.08.2017 г., като впоследствие с влязло в сила съдебно Решение № 272/02.12.2019 г., по гр.д. №1067/2019 г. по описа на ВКС, IV г.о., уволнението е било обявено за незаконосъобразно. Със Заповед на работодателя от 13.12.2019 г. работникът е възстановен на старата длъжност, заемана преди уволнението, т.е. правоотношението се е възстановило по силата на уваженото потестативно право ( чл. 344, т. 2 КТ), като с последваща Заповед от 20.12.2019 г. на работодателя е прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, предл. 2 КТ. Спорът, пренесен пред въззивната инстанция е бил единствено по въпроса за размера на обезщетението,който е обусловен от приложението на задължителните тълкувателни насоки, дадени от Съда на ЕС по дела C-762/18 и C-37/19. Въззивният съд е приел,че макар възражението на ответника за липсата на директен ефект на нормата на чл.7 от Директива 2003/88 ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно някои аспекти на организацията на работното време да е основателно. ,има задължение да тълкува вътрешното право в светлината на текста и при съобразяване с целта на Директивата Изтъкнат е принципа на съответстващото тълкуване на вътрешното право ,присъщ за системата на Договорите, тъй като позволява на националната юрисдикция в рамките на своята компетентност да осигури пълната ефективност на правото на Съюза, когато се произнася по спора, с който е сезирана (решения от 19 декември 2013 г.,C‑84/12, т.75 и 76; от 8 ноември 2016 г.,, C‑554/14, т. 59; от 29 юни 2017 г., C‑579/15, т. 31 и решение от 24.06.2019 г. по дело C‑573/17, т. 55-57 на СЕС), по-специално като се признава на частноправните субекти възможността да бъдат обезщетени при накърняване на правата им поради нарушение на правото на Съюза, за което отговорност носи държава членка. Подчертава се ,че задължението за съответстващо тълкуване изисква националните юрисдикции при необходимост да изменят постоянна съдебна практика, ако тя се основава на тълкуване на вътрешното право, което е несъвместимо с целите на рамково решение(в този смисъл решения от 19 април 2016г., C‑441/14, т. 33 и от 29 юни 2017, C‑579/15 ,т.35,36 на СЕС ) С тези съображения въззивният съд е тълкувал и приложил чл. 224, ал. 1 КТ по начин, съответстващ на правото на Съюза, т.е. в светлината на текста и при съобразяване с целта на директивата (2003/88 ЕО на Европейския парламент и на Съвета), и при съобразяване с основните принципи (чл. 31 от Хартата на основните права на ЕС), като се е съобразил с Решение от 25.06.2020 г. на СЕС по съединени дела C-762/18 и C-37/19. Изтъкната е невъзможността на работника да полага труд, която се дължи изцяло на действията на работодателя, тъй като последния е упражнил незаконосъобразно потестативното си право на уволнение, поради което в периода от датата на уволнението до датата на възстановяването му на работа работникът не е бил в състояние нито да работи, нито съответно да упражни правото си на годишен отпуск.Следователно работник, който е уволнен незаконно, а по-късно е възстановен на работа в съответствие с националното право вследствие на отмяната на уволнението му със съдебно решение, има право да иска платен годишен отпуск в целия полагаем размер за периода от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяването му на работа вследствие на тази отмяна. Ревизирани са съображенията на първоинстанционния съд,които са приети за правилни в насока обвързаност с решението на СЕС ,но неправилни в насока ,мотивирала намаляване на обезщетението с правоприлагане по аналогия от други разпоредби на вътрешното право(чл.225 КТ във вр чл.344, ал.1 т.3 ,чл. 203, ал.2 КТ и чл.82 ЗЗД),тъй като правото на платен годишен отпуск не може да се тълкува ограничително. Касаторът сочи основанията по чл.281, т.3 ГПК като се позовава на неприлагане на закона. Счита за решаващо приложено правило създадено от Съда на ЕС, вместо от задължителен за съда закон, което е и в нарушение на съществени процесуални правила. Счита за нарушени редица правни принципи ,поради което моли за отмяна на решението в обжалваната част, по присъдения допълнително от въззивната инстнация размер на обезщетението. В приложеното към жалбата изложение са формулирани два въпроса:1) Дължи ли се обезщетение на работника или служителя за неползван платен годишен отпуск за периода от време от датата на уволнението му до възстановяването му на работа с влязло в сила съдебно решение; 2) При липса на транспониране на правилата на Директива 2003/88 ЕО на Европейския парламент и на Съвета в Българското законодателство ,наличието на изрични ограничителни разпоредби относно времевия ефект на обезщетението за незаконно уволнение по чл.225 КТ и при приложение на общите правила на справедливостта ,съдът задължен ли е да прилага безкритично тълкуването ,съдържащо се в решение от 25.06.2020 г. на СЕС по съединени дела C-762/18 и C-37/19 като тълкува разширително приложението на законова фикция ,създадена с чл.354,ал.1 КТ ,без да тълкува чл.225 КТ ,поставяща ограничения в размера на обезщетението при незаконно уволнение ,без да отчита принципите на справедливостта и недопускане на неоснователно обогатяване. Като основание за допускане на касационно обжалване по първия въпрос се сочи чл. 280 ал.1 т.1 ГПК с довод за противоречие на въззивното решение с практика на ВКС, формирана преди 25.06.2020 г.. Основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК се сочи по втория въпрос В отговор ответникът по жалбата оспорва основанията за допускане до касационно обжалване чрез пълномощника си адв Р. Д. от САК. Неоснователни са позоваванията на двете специални основание в чл. 280, ал.1 ГПК.Ако изобщо има празнота в закона, запълва я тълкуването на СЕС,правото на ЕС има примат. Претендира разноски ,за адвокат. Върховен касационен съд ,ІІІг.о счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Формулираните въпроси в изложението са два,първият от които има претендираното от касатора значение да е обуславящ за правните изводи на съда,постановил въззивното решение.Не е налице поддържаното основание на чл. 280, ал.1 т.1 ГПК.По въпроса дължи ли се обзщетение за неползван платен годишен отпуск за периода от датата на уволнение на работника или служителя,до възстановяването му на работа с влязло в сила решение /зачитан за трудов стаж- „чл.345, ал.1 КТ/ в практиката на ВКС по прилагането на Кодекса на труда принципно е отчитано,че правото на работника/служителя на отпуск има своята позитивноправна регламентация на международно, наднационално и национално ниво - чл. 24 от Всеобщата декларация за правата на човека и в чл.7 б. „d“ на Международния пакт за икономически, социални и културни права; Конвенция № 52 относно платените годишни отпуски от 1936 г. на Международната организация на труда; Конвенция № 101 относно платените отпуски в земеделието от 1952г. и др. Първичното право на Европейския съюз регламентира правото на отпуск в чл.31, т.2 от Хартата на основните права на Европейския съюз /ХОПЕС/ и във вторичното право на ЕС, предимно в Директива 2003/88/ЕО относно някои аспекти на организацията на работното време. Във вътрешното право правният режим на отпуска е закрепен на конституционно ниво в чл.48, ал.5 Конституция РБ, уреден е кодифицирано в в глава VIII от Кодекса на труда, както и в други специални закони,с които правото на редовен платен годишен отпуск е гарантирано. Преди постановяването на решението на СЕС по съединени дела C-762/18 и C-37/19 от 25 юни 2020 г. в практиката на ВКС действително се застъпваше виждането, че не се дължи обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода от датата на уволнението до датата на влизане в сила на съдебното решение, с което уволнението е отменено като незаконосъобразно и/или работникът е възстановен на работа (Решение № 167 от 15.05.2011 г. по гр. д. № 1308/2010 г. на ВКС, III г.о.; Решение № 572 от 25.10.2010 г. по гр. д. № 458/2009 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 948 от 21.12.2009 г. по гр.д. № 3128/2008 г. на ВКС, III г.о. и др, цитирани от касатора).Тази формирана при решаване на трудови спорове съдебна практика водещо е отчитала,че след като работникът не е полагал труд,обезщетяване не би съответствало на целта на платения годишен отпуск – отдих и почивка с цел възстановяване на силите за полагане труд занапред след периода на отпуска.Формираната понастоящем практика на Съда на ЕС, съобразена от въззивния съд приема,че правото на годишен отпуск има двойна цел–от една страна, да позволи на служителя да си почине от изпълнението на трудовите си задължения и от друга страна, да предостави на служителя период на отдих и свободно време ,затова и правото на платен годишен отпуск по принцип трябва да се определя в зависимост от периодите на действително полагане на труд, съгласно трудовия договор ( в каквато насока е и формираната практика на ВКС по прилагането на чл. 224 КТ, цитирана от касатора) Тълкуването на Съда на ЕС обаче подчертава значението на изключенията от правилото платеният годишен отпуск да се съотнася формално към периодите на действително полагане на труд ,при възникнало право на обезщетение. Съдът на Европейския съюз се позовава на своята практика, мотивирала изключение (трайно възприето и в националното законодателство и съдебна практика на ВКС ) при настъпването на нетрудоспособност поради болест, което е непредвидимо и не зависи от волята на служителите и поради това, подобно на настъпването на нетрудоспособност поради болест ,лишаването на служителя от възможност да работи заради уволнение, обявено впоследствие за незаконно, също е непредвидимо и не зависи от волята на този служител .Това, че в периода от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяването на работа, съответният служител не е полагал действително труд за работодателя си,се дължи на действията на последния, довели до незаконното уволнение. Поради тази причина, периодът от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяването на служителя на работа трябва да се приравни на период на действително полагане на труд за целите на определянето на правото на платен годишен отпуск.Тълкувайки член 7, параграф 1 и параграф 2 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година относно някои аспекти на организацията на работното време Съдът на ЕС не допуска национална съдебна практика,по силата на която работник, който е уволнен незаконно, а по-късно е възстановен на работа в съответствие с националното право вследствие на отмяната на уволнението му със съдебно решение,да няма право на платен годишен отпуск за периода от датата на уволнението до датата на възстановяването му на работа, поради това, че през този период не е полагал действително труд за работодателя, както и не допуска национална съдебна практика, по силата на която при последващо прекратяване на трудовото правоотношение, след като работникът е бил уволнен незаконно, а по-късно възстановен на работа в съответствие с националното право вследствие на отмяната на уволнението му със съдебно решение, този работник да няма право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск за периода от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяването му на работа. Член 7 от сочената директива, озаглавен „Годишен отпуск” изисква държавите членки да предприемат необходимите мерки за да гарантират,че всеки работник има право на платен годишен отпуск от най-малко четири седмици в съответствие с условията за придобиване на право и предоставяне на такъв отпуск,предвидени от националното законодателство и/или практика,като минималният период за платен годишен отпуск не може да се замества с финансово обезщетение, освен при прекратяване на трудовото правоотношение. Отговорът на поставените въпроси в насоката, която е от значение за решаващите правни изводи на съда и изхода на делото, е даден в решение № 50255/ 17.01. 2023 г по гр.д.№ 649 по описа за 2023г. на ІІІ г.о., която актуална практика на ВКС се споделя и от настощия състав на Трето г.о на ВКС. След постановяване на решението по съединени дела С-762/18 и С-37/19 по преюдициално запитване,с което СЕС обяви за приложима към случая на Директива 2003/88/ЕО на ЕП и Съвета от 4.11.2003г., не може да се говори нито за празнота в закодателната уредба, нито за възможност за корективно тълкуване. Работник, който е уволнен незаконно, а по-късно е възстановен на работа, в съответствие с националното право вследствие на отмяна на уволнението му със съдебно решение, има право да иска платен годишен отпуск в целия полагаем се размер за периода от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяването му на работа, вследствие на тази отмяна“ /вж.§78 и §86/. Както в цитираното решение, така и в решението си по дело С-57/22 /§30/, а и в други,Съда на ЕС изрично посочва,че правото на платен годишен отпуск не може да се тълкува ограничително, а дерогиране на това право може да се допусне само в рамките, изрично посочени в самата Директива. Следва да се добави ,че дейстащото национално законодателство в областта на платения годишен отпуск не съдържа норма, която противоречи на даденото от Съда на ЕС правно разрешение. Също така, националният съд на държава членка не следва да прилага национална правна норма,която пречи пълно да се приложат нормите на правото на Европейския съюз с оглед принципа на примата и да се достигнат целите,предвидени в нормите на правото на Европейския съюз,както е съобразил и въззивния съд. Предвид изложеното, настоящият състав на ВКС намира за неприемлива като съдържание и обосновка на втория правен въпрос застъпената теза на касатора, че Съдът на ЕС на практика извеждал фикция, която национален съд няма право да прилага в спор за обезщетение,включващо неползвания платен годишен отпуск(чл.224 КТ) тъй като единствено законодателят може да въвежда фикции с правна норма.Характерно за трудовото и осигурителното право е използването на фикции като правнотехническо средство за реализиране на определени права и ВКС в практиката си отчита, че съгласно чл. 354, ал.1, т.1 КТ периодът между уволнението и неговата отмяна с влязло в сила съдебно решение, респективно възстановяването на служителя на работа, се зачита за трудов стаж,въпреки липсата на трудово правоотношение.По същите съображения чл.9, ал.3, т.2 КСО признава този период от време и за осигурителен стаж.По този начин законът не изключва тълкуване,съответстващо както на законодателната уредба в Кодекса на труда,така и на правото на ЕС,като не се прилага несъвместима с правото на Съюза национална съдебна практика относно правните последици от отмяната на първото уволнение и възстановяването на работник /служител на предишната работа, в случай на последващо уволнение от същия работодател. Не може да бъде приета като обосновка на правен въпрос и едностранната оценка на касатора,че съобразено с тълкуването на Съда на ЕС правно разрешение на въззивния съд не зачита принципите на справедливостта и недопускане на неоснователно обогатяване. Когато съответният служител е уволнен, след като е бил възстановен на работа вследствие на отмяна на незаконното уволнение,той може да иска обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск при новото уволнение,включително за периода от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяването му на работа. Следва са присъдят разноски на ответника в касационното производство,установени в размер на 1200 лева за адвокатска защита. Предвид гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.