Определение № 4166 от 20.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4279/2023 г.

Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК като е образувано по повод на частна касационна жалба с вх. № 55 084/31.08.2022 година, подадена от В. В. М., против определение № 7699/09.08.2022 година на Софийски градски съд, ЧЖ-ІІ-Г,постановено по ч. гр. д. № 1808/2022 година. Въззивното определение се обжалва в частта му, с която са потвърдени определение №20206622/02.11.2021 година на Софийския районен съд, гражданско отделение, 54-ти състав, постановено по гр. д. № 47 068/2019 година, с което е прекратено производството по делото и в частта по исковете с правно основание чл. 86, ал.1 от ЗЗД за сумата от 7675.64 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 01.10.2015 година до 13.08.2019 година, начислено върху неизплатено трудово възнаграждение в размер на 23 917.47 лева, дължимо за периода от 01.09.2015 година до 22.11.2017 година, както и за сумата от 43.86 лева, представляваща законна мораторна лихва за периода от 01.01.2018 година до 13.08.2019 година върху неплатената част от обезщетението по чл. 221, ал. 1 от КТ с размер на тази част, възлизащ на сумата от 268.10 лева и определение № 20 002 596/10.01.2022 година на Софийския районен съд, гражданско отделение, 54-ти състав, постановено по гр.д. № 47068/2019 година, с която е прекратено производството по делото досежно предявеното искане да се задължи „Екопроект Булкерн“ ЕООД гр. София да представи в НАП коригирани данни по чл. 5, ал. 4, т. 1 КСО за периода от 01.01.2013 година до 22.11.2017 година по отношение на М.. В частната си касационна жалба В. В. М. излага твърдения, че обжалваното определение е поставено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до необоснованост на същото. Поискано е същото и потвърдените с него определение №20206622/02.11.2021 година на Софийския районен съд, гражданско отделение, 54-ти състав, постановено по гр. д. № 47 068/2019 година и определение № 20 002 596/10.01.2022 година на Софийския районен съд, гражданско отделение, 54-ти състав, постановено по гр.д. № 47068/2019 година да бъдат отменени и делото да бъде върнато на първоинстанционния Софийски районен съд за продължаване на съдопроизводствените действия. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторката твърди, че са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 3, а също така и в ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускането на касационно обжалване на въззивното определение на Софийски градски съд. Ответникът по частната касационна жалба „Екопроект Булкерн“ ЕООД гр. София е подал отговор на същата с вх. № 82 091/12.09.2023 година, с който е изразил становище, че не са налице предвидените в закона предпоставки за допускане на касационно обжалване на определение № 7699/09.08.2022 година на Софийски градски съд, ЧЖ-ІІ-Г,постановено по ч. гр. д. № 1808/2022 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна с искане за оставянето й без уважение и потвърждаване на оспорваното с нея определение. В. В. М. е бил уведомен за обжалваното определение на 25.08.2022 година, а подадената от него частна касационна жалба срещу същото е с вх. № 55 084/31.08.2023 година. Затова частната касационна жалба е подадена в предвидения от чл. чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за упражняване на правото на обжалване като отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: За да постанови определението си съставът на Софийски градски съд е посочил, че с частна жалба с вх. № 25 170 003/29.11.2021 година В. В. М., с обжалвал определение №20206622/02.11.2021 година на Софийския районен съд, гражданско отделение, 54-ти състав, постановено по гр. д. № 47 068/2019 година, с което съдът бил прекратил производството и в частта по исковете с правно основание чл. 86, ал.1 от ЗЗД за сумата от 7675.64 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 01.10.2015 година до 13.08.2019 година, начислено върху неизплатено трудово възнаграждение в размер на 23 917.47 лева, дължимо за периода от 01.09.2015 година до 22.11.2017 година, както и за сумата от 43.86 лева, представляваща законна мораторна лихва за периода от 01.01.2018 година до 13.08.2019 година върху неплатената част от обезщетението по чл. 221, ал. 1 от КТ с размер на тази част, възлизащ на сумата от 268.10 лева: От материалите по ч. гр. дело № 66 701/2018 година по описа на Софийския районен съд, гражданско отделение, 170-ви състав било видно, че по заявление на В. В. М. срещу „Екопроект Булкерн“ ЕООД гр. София била издадена и влязла в сила заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417, т. 8 от ГПК за следните суми: сумата от 22 892.56 лева, представляваща сбор от неплатени нетни трудови възнаграждения за периода от 01.09.2015 година до 23.11.2017 година, заедно със законната лихва върху тази сума, считано от 17.10.2018 година до окончателно изплащане на задължението, сумата от 1991.60 лева, представляваща обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ, сумата от общо 2658.10 лева, представляваща обезщетение за забава върху главното вземане, начислено за периода от 01.10.2015 година до 16.10.2018 година, както и за сторените от заявителя разноски в заповедното производство. С исковата молба по настоящето производство В. В. М. се домогвал да установи, че за същия период, който бил обхванат от влязлата в сила заповед за изпълнение, работодателят всъщност му дължал по-голямо възнаграждение и обезщетение по чл. 221, ал.1 от КТ и съответно претендирал тези увеличени размери над вече присъдения със заповедта. Претендирала се законна лихва върху процесните увеличени размери. Исковете се основавали на обстоятелства, които били известни на М. както по време на действие на трудовото правоотношение, така и след неговото прекратяване, включително към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. В последното не било посочено, че се предявява частична претенция. Предвид наличието на влязла в сила заповед за изпълнение и факта, че исковете не се основават на възникнали впоследствие обстоятелства, съдът правилно бил прекратил производството по делото по предявените искове за главници с правно основание чл. 128 от КТ за сумите и периодите, които се припокривали с тези по заповедта за изпълнение. Пропуснал бил със същия съдебен акт да прекрати производството и по направените претенции за заплащане на законна лихва върху претендираните по-високи размери на трудово възнаграждение и обезщетение, като бил коригирал този пропуск с обжалваното определение от 02.11.2021 година. При така установеното въззивната инстанция намирала, че определението от 02.11.2021 година, в частта с която частично било прекратено производството по делото е правилно и следва да бъде потвърдено. В тази връзка въззивния съд споделял напълно изложените от първоинстанционния мотиви като приемал, че досежно размера на дължимото от работодателя трудово възнаграждение, обезщетение и законна лихва за забава била налице влязла в сила заповед за изпълнение. Същата преклудирала възможността въз основа на същите факти и обстоятелства да се преразглежда същия правен спор. Доколкото било недопустимо да се търси по-висок размер на главното вземане поради настъпила преклузия, то недопустима се явявала и претенция за присъждане на законна лихва върху същия този по-висок размер. С частна жалба с вх. № 25 003 796/20.01.2022 година В. В. М. бил обжалвал определение № 20 002 596/10.01.2022 година на Софийския районен съд, гражданско отделение, 54-ти състав, постановено по гр.д. № 47068/2019 година, в частта, с която съдът бил прекратил производството по делото досежно предявеното искане да се задължи „Екопроект Булкерн“ ЕООД гр. София да представи в НАП коригирани данни по чл. 5, ал. 4, т. 1 КСО за периода от 01.01.2013 година до 22.11.2017 година по отношение на ищеца. Въззивният съд намирал, че правоотношенията по предоставяне на информация на държавата и изплащане на суми във връзка с трудови правоотношения към държавното обществено осигуряване се развивали между работодателя и съответните компетентни органи. Нарушаването на възникналите в тази връзка задължения се разглеждали и санкционирали по реда на КСО и се осъществявали от контролните органи-НАП. Тези правоотношения не се развивали между работника и служителя и предвид това не съставлявали трудов спор по смисъла на чл. 357 от КТ, както правилно е приел първоинстанционния съд. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК В. В. М. е поискал обжалваното определение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване по въпроса за това нарушава ли се правото на ищеца в исковото производство на справедлив и публичен съдебен процес, определено в § 1 на чл. 6 от ЕКЗХЧОС, когато съдът в исковото производство не допуска разглеждането и решаването на правен спор по правилата на общия исков процес и провеждането на съдебно дирене, позовавайки се на факта, че във връзка с със същия правен спор е влязла в сила заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК по предходно заповедно производство, в което същият ищец е бил заявител и за което заповедно производство съдът по заповедното производство не притежава правомощия за съдебно дирене и разглеждане и решаване на правен спор?. По отношение на така поставения въпрос се твърди наличието на предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК допълнително основание за допускането на касационното обжалване. Последното обаче не е налице доколкото процесуалния закон е предоставил възможност на работника или служителя да избира реда, по който да реализира вземането си срещу работодателя-дали по реда на общия исков процес или по реда на чл. 417, ал. 1, т. 8 от ГПК. В случаите когато избере втория ред и въз основа на заявлението бъде издадена заповед за изпълнение, срещу която работодателят не подаде възражение по реда на чл. 414 от ГПК, поради което заповедта влиза в сила, работникът или служителят се снабдява с изпълнително основание срещу работодателя, без да е необходимо да бъде провеждан исков процес. Влязлата в сила заповед за изпълнение може да бъде оспорвана само в случаите по чл. 424 от ГПК или по чл. 439 от ГПК. От това следва, че заповедта за изпълнение се ползва със стабилитет и обвързва страните по отношение на размера на задължението и основанието, на което същото се дължи. Поради това нов исков процес за същото вземане и на същото основание е недопустим, освен ако в заявлението за издаване на заповед за изпълнение изрично не е посочено, че претенцията е частична и с иска се претендира незаявената разлика. Когато работникът или служителят се е снабдил с влязла в сила заповед за изпълнение за дължимите му се от работодателя суми той няма интерес от последващо исково производство, тъй като вече има изпълнително основание, въз основа на което може да се снабди с изпълнителен лист и да проведе принудително изпълнение. С оглед на това не може да се приеме, че е налице нарушение на правото на справедлив съдебен процес по смисъла на чл. 6, § 1 от ЕКПЧОЗ при последващ отвод за недопустимост на предявен след влизане в сила на заповедта за изпълнение иск. В този смисъл е трайно установената съдебна практика, поради което не е налице твърдяното от В. В. М. допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК и исканото касационно обжалване не може да бъде допуснато. Със същото изложение е поискано допускането на въззивното определение на Софийски градски съд и по въпроса за това дали спорът за точното изпълнение на основно задължение на работодател по трудово правоотношение по отношение на работник или служител по същото трудово правоотношение, което е установено от КТ, а именно в чл. 129 от КТ, от което точно изпълнение произтичат размерите на определени осигурителни права на работника или служителя и по-конкретно размерите на предоставените на работника или служителя парични обезщетения, помощи и пенсии по реда на КСО, представлява ли трудов спор по смисъла на чл. 357, ал. 1 от КТ?. За този въпрос се твърди, че е налице предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК допълнително основание за допускане на касационното обжалване. В. В. М. обаче не е изложил съображения, защо допускането на обжалването по този въпрос ще е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В случая както е посочил въззивният съд действително не се касае до спор за задължения на работодателя към работника или служителя, а до такива, които той има към трети лица във връзка с трудовия договор. Неизпълнението на тези задължения може да рефлектира върху осигурителните права на работника или служителя, но той разполага с възможността да защити тези си права в съответното производство по упражняването им. Последното обаче предполага друго производство, а не такова по трудов спор по смисъла на чл. 357, ал. 1 от ГПК. Предвид на това не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване по този въпрос. Освен това в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се прави искане въззивното определение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение, а това важи и за определението, представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното определение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от В. В. М. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на определението на Софийски градски съд. С оглед на горното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на определение № 7699/09.08.2022 година на Софийски градски съд, ЧЖ-ІІ-Г,постановено по ч. гр. д. № 1808/2022 година, по подадената против него от В. В. М., частна касационна жалба с вх. № 55084/31.08.2022 година и такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение