Определение № 4095 от 31.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4521/2025 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба от В. В. А., чрез адвокат З. Д., срещу въззивното решение на Софийски градски съд №4145/30.06.2025 г. В жалбата са изложени доводи за неправилност и незаконосъобразност на въззивното решение, постановено в нарушение на материалния закон и процесуалните правила. Насрещната страна „БДЖ – Товарни преводи“ ЕООД с писмен отговор, чрез старши юрисконсулт К. Д., оспорва жалбата. Твърди, че не са налице сочените от страната основания за допускане на касационното обжалване. В условие на евентуалност, изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд потвърдил решението на първостепенния Районен съд – София, с което са отхвърлени предявените от В. В. А. против ,,БДЖ - Товарни превози” ЕООД искове за признаване за незаконно и отмяна на уволнението извършено със Заповед № 269/26.07.2024 г. и за възстановяване на В. В. А. на заеманата преди уволнението длъжност „Главен експерт, условия и качество на превозите” в отдел „Организация на превозите”, дирекция „Управление на превозите” при Централно управление на ,,БДЖ - Товарни превози” ЕООД, на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ. За да постанови този резултат, съдът е приел от фактическа и правна страна следното: Страните са били в трудово правоотношение въз основа на безсрочен трудов договор от № 319/30.11.2023 г., като последната заемана от ищцата В. В. А. длъжност била „Главен експерт, условия и качество на превозите” в отдел „Организация на превозите”, дирекция „Управление на превозите“ при Централно управление на ,,БДЖ - Товарни превози” ЕООД. На 25.07.2024 г. комисия от служители в отдел „Здравословни и безопасни условия на труд и околна среда” и отдел „Администриране на персонала” извършила проверка с алкохоломер за употреба на алкохол на В. В. А., като двете последователни проби отчели резултат 1,85 промила и 2,01 промила. Съдът установил, че с покана до служителката от 26.07.2024 г. от същата били изискани обяснения за вменените ѝ нарушения. Приел, че поканата съдържала индивидуализация на нарушението по време, обективни признаци и до степен достатъчна за ищцата да разбере за какво нарушение са изискани обясненията. Констатирал, че в дадените от В. А. обяснения същата не отрекла обстоятелството, че в деня на извършване на нарушението била в нетрезво състояние, а посочила като причина за това вестта за смъртта на неин близък приятел. Въззивният съд установил, че с процесната Заповед № 269 от 26.07.2024 г. на В. В. А. било наложено дисциплинарно наказание „уволнение” за това, че на 25.07.2024 г., в рамките на работното време и на територията на работното си място дала положителна проба за алкохол с резултат 2, 01 промила. Приел, че същата била издадена от лице упражняващо работодателска власт, била мотивирана, съдържала описание на нарушението по време и място на извършването му, както и мотиви за налагане на най-тежкото наказание. Въз основа на изложеното, въззивният съд направил извод, че по делото е безспорно установен факта на извършено дисциплинарно нарушение, предмет на издадената от работодателя и оспорена заповед за прекратяване на трудовото правоотношение на ищцата. Посочил, че основният спорен въпрос между страните е дали тежестта на наложеното наказание съответства на извършеното нарушение. При преценка на съответствието между нарушението и наложеното за същото дисциплинарно наказание, съдът се позовал на трайно установената съдебна практика, според която критериите по чл.189, ал.1 КТ обхващат: 1/ значимостта на неизпълненото задължение за работодателя, дали неизпълнението е пълно или частично, обществената значимост на професията, характера на изпълняваните трудови функции, настъпилите или възможните неблагоприятни последици от нарушението за работодателя и за трети лица, за които би могла да бъде ангажирана отговорността на работодателя; 2/ обстоятелствата, при които е извършено нарушението и съществували ли са фактори, които са принудили работника или служителя да се отклони от установените му задължения; 3/ цялостното поведение на работника или служителя, свързано с изпълнението на трудовите му задължения преди и след нарушението, дали същото е извършено умишлено или при небрежност, дали работникът или служителят е предприел действия за ограничаване на последиците от нарушението и какво е отношението му към същото. Въз основа на тези принципни разрешения съдът отбелязал, че изпълняваните от ищцата трудови функции били пряко свързани с контрола, организацията и безопасността на железопътния превоз на пътници и товари, същите били отговорни и от естество да засегнат широк кръг от хора. Направил извод, че посочените обстоятелства налагат строго спазване на правилата за осъществяването им. Посочил, че установената от техническото средство (дрегер) концентрация на алкохол в кръвта на ищцата А. (над 2 промила) била изключително висока, сравнена с тази, за която ЗДвП е установил съставомерност – над 1,2 ‰. Приел, че в конкретния случай допуснатото от работника дисциплинарно нарушение е тежко, без оглед на обстоятелството за липса на настъпила злополука, доколкото същото предпоставило висок риск от настъпване на инциденти. Съдът приел, че изложените от ищцата причини за състоянието й на посочената дата и нейното емоционално състояние не я освобождава от задължението да спазва трудовата дисциплина, като същата е била длъжна да съобрази, че с поведението си нарушава закона, застрашава работните отношения и безопасните условия на труд. Направил извод, че с оглед трудовите функции на ищцата и вида на нарушението, липсата на предходни нарушения не препятства налагането на най-тежкото наказание. В заключение съдът приел, че наложеното от работодателя наказание съответства на извършеното нарушение на задължението на работника по чл. 126, т. 2 КТ (да се явява на работа в състояние, което му позволява да изпълнява възложените задачи и да не употребява през работното време алкохол). Намерил, че нарушението е тежко по смисъла на чл. 190 КТ, доколкото би могло да доведе до невъзможност за точно престиране на работната сила съобразно уговореното, съответно до нарушение и на други трудови задължения. Изложените съображения обосновали крайния извод на съда за законосъобразност на оспорената заповед за прекратяване на трудовото правоотношение на ищцата и неоснователност на предявените искове. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване по въпроси, които са съществени за този вид производства и липсва еднаква практика за приложението им, както следва: При постановяване на дисциплинарно наказание, свързано с употреба на алкохол при упражняване на трудовите задължения, по какъв начин се определя степента на извършеното нарушение и съответно степента на наложеното наказание от налична висока концентрация на алкохол и как работодателят може да бъде сигурен за реалното състояние на работника, след като този показател се формира от много фактори – физическо тегло, психическо състояние, и др.; Кой е определящият процент на концентрация на алкохол, който може да бъде предпоставка за най-тежко дисциплинарно наказание; Има ли обективна основа за задължителна релация между показания на дрегера и наложеното наказание; Означава ли, че е правилно работодателят да налага различни видове дисциплинарно наказание за едно и също нарушение – наличие на алкохол в организма, като съобразява това нарушение единствено и само с измерената концентрация на алкохол; Допустимо ли е субективната преценка да бъде изградена само и единствено върху степента на концентрация на алкохол в организма; При липса на други обективни находки, свързани с нарушаване на трудовата дисциплина през целия период на работа, при липса на предходни сигнали или наложени наказания по КТ, трябва ли дисциплинарното наказание да е формирано само върху едно нарушение и не следва ли при преценката за неговото налагане да има разглеждане в съвкупност на цялостното трудово поведение на служителя; Редно ли е да се прави аналогия между прилаганите санкции и връзката им с наличната концентрация на алкохол в наказателното производство и тези в гражданското право (в случая в прилагане на трудовото законодателство); Задължителни ли са тези норми при определяне на степента на извършеното нарушение и респективно в налагане на наказанието по КТ. Настоящият състав на съда намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване по поставените въпроси. Въпросът „Означава ли, че е правилно работодателят да налага различни видове дисциплинарно наказание за едно и също нарушение – наличие на алкохол в организма, като съобразява това нарушение единствено и само с измерената концентрация на алкохол“ не е бил разглеждан от въззивния съд, доколкото доводи за наложени от работодателя различни наказания при сходни нарушения на трудовата дисциплина не са били въведени в производството при оспорване на издадената заповед. Същият е неотносим към решаващите мотиви на съда и по отношение на него не е налице общата предпоставка за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Останалите формулирани въпроси, макар и некоректно зададени, са относими към произнасянето на въззивния съд и решаващите му мотиви по същество на спора: При постановяване на дисциплинарно наказание, свързано с употреба на алкохол при упражняване на трудовите задължения, по какъв начин се определя степента на извършеното нарушение и съответно степента на наложеното наказание от налична висока концентрация на алкохол и как работодателят може да бъде сигурен за реалното състояние на работника, след като този показател се формира от много фактори – физическо тегло, психическо състояние, и др.; Кой е определящият процент на концентрация на алкохол, който може да бъде предпоставка за най-тежко дисциплинарно наказание; Има ли обективна основа за задължителна релация между показания на дрегера и наложеното наказание; Допустимо ли е субективната преценка да бъде изградена само и единствено върху степента на концентрация на алкохол в организма; При липса на други обективни находки, свързани с нарушаване на трудовата дисциплина през целия период на работа, при липса на предходни сигнали или наложени наказания по КТ, трябва ли дисциплинарното наказание да е формирано само върху едно нарушение и не следва ли при преценката за неговото налагане да има разглеждане в съвкупност на цялостното трудово поведение на служителя; Редно ли е да се прави аналогия между прилаганите санкции и връзката им с наличната концентрация на алкохол в наказателното производство и тези в гражданското право (в случая в прилагане на трудовото законодателство); Задължителни ли са тези норми при определяне на степента на извършеното нарушение и респективно в налагане на наказанието по КТ. Същите се свеждат до един обобщен въпрос свързан с преценката за съответствие на тежестта на наложеното наказание с вида на извършеното нарушение, по който е налице трайно установена практика на ВКС. Според възприетото в нея разрешение, преценката за съразмерност на наложеното наказание с допуснатото дисциплинарно нарушение следва да се извърши при отчитане на всички обстоятелства, при които е допуснато нарушението: тежестта на нарушението и обстоятелствата, при които е извършено; характера на дейността и статута на работодателя; отражението му върху работата в предприятието на работодателя; настъпили ли са вредни последици – не само икономически, но и върху микроклимата в съответното звено на работа; поведението на работника и отношението му към допуснатото нарушение; дисциплинарното му минало, както и доколко с действията си е отговорил на очакванията за съответстващото за длъжността поведение. Наличието на други нарушения на трудовата дисциплина е само едно от обстоятелствата, част от преценката за съответствие. Липсата на такива не изключва възможността за налагане на най-тежкото наказание „уволнение“, доколкото същото е пряко обусловено от вида и тежестта на нарушението. Обжалваното решение е постановено в съответствие с посочените разяснения. В същото въззивният съд е направил цялостна и пълна преценка на всички относими към процесното дисциплинарно нарушение обстоятелства: осъществяваната от работодателя дейност по железопътен превоз на пътници; заеманата от ищцата длъжност и нейните ръководни функции и повече отговорности свързани с качеството на превозите, от естество да засегнат широк кръг от хора; обстоятелствата, при които е извършено нарушението (резултат от нейното лично емоционално състояние) в рамките на работното време; отчел е тежестта на нарушението, доколкото поведението на работника е несъвместимо с добросъвестното изпълнение на възложените му задължения по трудово правоотношение, застрашило е работните отношения и безопасните условия на труд, довело е до висок риск за настъпване на инциденти, както и за неблагоприятни последици за работодателя; предходното поведение на работника и служителя и липсата на други нарушения на трудовата дисциплина. Мотивите на въззивния съд за сравнение на концентрацията на алкохол установена у ищцата и тази инкриминирана в ЗДвП е с оглед нормативно установените правила и кога същата е с висока степен на обществена опасност. Следва да бъде отбелязано, че фактът на извършване на нарушението и степента на установената концентрация на алкохол не е била оспорена от ищцата както в депозираните писмени обяснения, така и с исковата молба. При обосноваване на извода за съответствие на наложеното дисциплинарно наказание с тежестта на нарушението съдът е съобразил всички установени и относими обстоятелства, като не се е отклонил от съдебната практика по приложение на разпоредбите на чл.189 и чл.190, ал.1, т.7 от КТ. Искането за допускане на обжалването е мотивирано с несъгласието на страната с правните изводи на въззивния съд и с довод за несъответствието им с установените по делото обстоятелства, което представлява оплакване за неговата необоснованост, подлежащо на разглеждане след допускане на касационното обжалване. Касаторът не е обосновал искането си по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, а наличието на трайно установена практика, която не се нуждае от изменение или осъвременяване изключва приложимостта на посоченото основание за допускане на обжалването. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не е налице соченото от жалбоподателя основание за това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 от ГПК. На основание чл. 78, ал. 8 от ГПК и направеното искане касаторът В. В. А. следва да бъде осъден да заплати на „БДЖ – Товарни превози“ ЕООД, [населено място] разноски за юрисконсултско възнаграждение за осъщественото пред касационната инстанция процесуално представителство. При определянето му съдът съобразява следните обстоятелства: разпоредбата на чл. 37 от ЗПрП, ниската на фактическа и правна сложност на делото, обема на извършените процесуални действия (депозиран писмен отговор, в който е изразено становище по допустимостта на касационното обжалване и по същество на спора), начина на протичане на касационното производство и тежестта на закритото заседание по допускане на обжалването. С оглед на така установеното, определя същото в размер на 50 евро по реда на чл.25а, ал.3 от Наредба за правната помощ. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,