Определение № 343 от 28.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 511/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК и е образувано по касационна жалба на „Ти-ви-би”ООД срещу решение № 260047/20г. на Хасковски окръжен съд, с което касаторът е осъден на основание чл. 128, ал.1 КТ да плати на Б. Р. К. сумата от 6992,29лв. неплатено трудово възнаграждение за периоода от м.1.2017г. до м.12.2019г.. Основният спор между страните е дали работодателят дължи плащане на трудово възнаграждение по допълнителния трудов договор за длъжност „специалист качество“, сключен между страните, тъй като по твърдения на работодателя, работникът не е извършил никаква работа по правоотношението, защото не са му били възлагани задачи. Още в срока за отговор работодателят е признал за сключения допълнителен трудов договор с ищцата, но е възразил, че тя не е работила по него. Въззивният съд е приел, че ищцата е полагала труд както по основния, така и по допълнителния трудов договор. За този извод се е позовал на сертификат, посочен от ищцата и цитиран от свидетелите на ответника, длъжностна характеристика за длъжността „специалист качество“, списък на персонала, извършващ поддържане, ремонт и преустройство и подписани от ищцата протоколи от проведени хидравлични изпитвания на Парогенератор/серпентина през м.06.2019г.. В касационната жалба касаторът изразява становище, че ищцата не е доказала да е полагала труд по доъпълнителния трудов договор, а нейна била доказателствената тежест. В изложението към жалбата се иска допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 КТ по следните въпроси: „Необходимо ли е работникът реално да е положил труд, за да се плати трудово възнаграждение? Длъжен ли е съдът да се произнесе по всички доводи и възражения и да обсъди доказателствата в тяхната съвкупност? Може ли да се приеме доказателство след приемане на доклада по чл. 146 ГПК?”. Твърди се и очевидна неправилност на въззивното решение. Настоящият състав на ВКС счита, че липсва основание за допускане на касационно обжалване. По формулираните въпроси липсва спор между страните, а и въззивният съд е отговорил съобразно становището на касатора и в съответствие с практиката на ВКС. Липсва допълнителната предпоставка от хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК- въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС. Напротив, с решение по гр.д. №110/19г. на ВКС ІІІ ГО е прието, че трудовият договор има за предмет престиране на работна сила, и работникът или служителят трябва да докаже, че е предоставил работната си сила, а работодателят е длъжен да докаже неизпълнението- че работникът не се явил, че е напуснал преждевременно, не е изпълнил точно и в срок, и т.н.. Тъй като трудовият договор е с продължително изпълнение, за да се установи, че е предоставил работната си сила, работникът или служителят е достатъчно да докаже, че е постъпил на работа. Този извод се извежда и по аргумент от чл. 63, ал.3 КТ, където непостъпването на работа е уредено като прекратително условие за договора. Постоянното, системното или продължителното неизпълнение на трудовите задължения, включително неявяване на работа, преждевременно напускане или отказ да се изпълняват поставените задачи са факти на неизпълнение и те се доказват от работодателя. Същият извод следва от правилото на чл.193, ал.1 КТ, което задължава работодателят да събере доказателства за неизпълнението. Невъзлагането на задачи, не освобождава работодателя от задължението за плащане на трудово възнаграждение. Този извод следва и по аргумент на по- силното основание от правилото на чл. 267, ал.1 КТ, според което трудовото възнаграждение се дължи и при престой. В случая въззивният съд е постановил решението в съответствие с цитираното решение. Липсва и предпоставката „очевидна неправилност“ на въззивното решение, доколкото в мотивите му не се установява неправилност по отношение на обсъдените доказателства, установените факти и тяхната квалификация, както и приложимия закон. По основния проблем между страните дали работникът носи доказателствена тежест да докаже за всеки ден и час изпълнение на работата, или работодателят е длъжен да докаже неизпълнението, както и че непоставянето на задачи от работодателя не погасява задължението по чл. 128 КТ, липсва очевидна неправилност на въззивното решение, предвид изложените съображения по- горе. При този изход на спора в полза на ищцата Б. Р. К. следва да се присъдят разноски в размер на 750лв., представляващи платен адвокатски хонорар. Воден от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО