Определение № 4097 от 31.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 699/2026 г.

Производството е образувано по касационна жалба от И. Д. Х., чрез адвокат Д. П. Д., срещу въззивното решение на Софийски градски съд № 6340/23.10.2025 г. по в. гр. д. № 11250/2024 г. В жалбата са изложени доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна Национална служба за охрана (НСО), чрез главен юрисконсулт Е. Д., оспорва жалбата. Изразява становище за липса на предвидените в закона предпоставки за допускане на въззивното решение до касационен контрол, тъй като поставените въпроси не са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, а в изложението не са посочени обстоятелства във връзка с искането. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд, след частична отмяна на решението на Районен съд – София, отхвърлил предявените от И. Д. Х. против НСО искове с правно основание чл. 178, ал. 1, т. 3 ЗМВР и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за присъждане на сумата 10 409, 27 лева – дължимо възнаграждение за положен извънреден труд в периода от 29.05.2020 г. до 29.05.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 30.06.2023 г. до окончателното плащане, както и на сумата 1 455,26 лева, представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата в размер на законната лихва за периода от 01.08.2020 г. до 30.06.2023 г. За да постанови този резултат, съдът установил, че с договор за военна служба №ВС-686/28.04.2015 г., на основание чл.134а от ЗОВСРБ, И. Д. Х. бил назначен на длъжност сътрудник по охрана със звание старшина. Впоследствие, със заповед на началника на Националната служба за охрана №2338/23.11.2015 г., считано от 01.11.2015 г. договорът на ищеца за военна служба бил прекратен и считано от 01.11.2015 г. правоотношението му било преобразувано в такова по Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България. Същият бил назначен на длъжност „Сътрудник по охраната“ в 03 сектор „Постова охрана и пропускателен режим“ при 04 отдел „Масови мероприятия“, като било запазено притежаваното от него звание „Старшина III степен“. Въззивният съд установил, че със заповед на началника на Националната служба за охрана №1799/31.10.2019 г., считано от 01.11.2019 г. И. Д. Х. бил освободен от заеманата от него длъжност и назначен на длъжност „Старши сътрудник по охраната“ в 02 сектор „Постова охрана и пропускателен режим“ на отдел 05. Считано от 01.10.2020 г. ищецът бил повишен в звание „главен старшина – I-ви клас“ на длъжност „Старши сътрудник по охраната“ в сектор 02 „Постова охрана и пропускателен режим“ на отдел 05, въз основа на заповед на началника на Националната служба за охрана №1437/08.09.2020 г. С нова заповед на началника на Националната служба за охрана №800/28.01.2021 г., считано от 28.01.2021 г., ищецът бил освободен от заеманата длъжност и назначен на длъжност „Главен технически сътрудник“ – охранител в група 02 на сектор 05 на отдел 02. Правоотношението на И. Х. било прекратено на основание чл. 116, ал. 1, т. 1 вр. чл. 118, ал. 1 от ЗНСО и рапорт № В-3251/10.05.2023 г., считано от 29.05.2023 г., със Заповед на началника на Национална служба за охрана №650 от 16.05.2023 г. Със същата било разпоредено на служителя да бъдат заплатени дължимите по ЗНСО обезщетения по реда на чл. 121, ал. 1 ЗНСО, чл. 121, ал. 5 ЗНСО и чл. 78, ал. 2 и ал. 3 ЗНСО. Въззивният съд кредитирал показанията на разпитаните по делото свидетели В. Д. С. и Г. К. Р., от които приел за установено, че свидетелите работили заедно с ищеца Х., в различни периоди на обект в Кричим и в НСО София. Изпълнявали задълженията си на 24 часови смени, като отговаряли за пропускателния режим в обектите. Започвали работа в 7, 30 часа; до 8,00 часа имали развод – строявали се, минавал преглед на униформите, служебните карти и оръжията, и се поставяли задачите за деня – кой коя смяна е. След развода този, който бил първа смяна застъпвал на пост и стоял четири часа на будката, след което отивал в стаята за отдих. В 8 часа се правел обход на обекта, около 40 мин, след което се прибирали в стаята за отдих. Смените се редували на 4 часа. По време на почивката не им били възлагани служебни задачи, но не можели да напускат обекта и трябвало да бъдат на разположение. Свидетелите посочват още, че смените на 24 часа били около 10 пъти на месец. Въззивният съд кредитирал заключението по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза като обективно и компетентно дадено, от което приел за установено, че в процесния период ищецът положил 248 броя 24-часови смени, 6 смени по 8 часа и 83 командировки по 8 часа. Общо отработените часове труд от ищеца били 6 688 часа, без да се отчитат почивките. След изключване времето за почивка по време на 24 часовата смяна (2 536,5 часа), положеният от ищеца ефективен труд се равнявал на 4 151,5 часа, от които 2 974,5 часа били дневен труд и 1 177 часа – нощен. Съдът посочил, че според вещото лице, за процесния период на ищеца били заплатени 4 776 часа работно време, след приспадане на годишния отпуск и болничните. Съпоставени с реално отработените от него часове (4 151,5), било установено, че той не бил заработил 624,5 часа нормативно служебно време, но получил възнаграждение за тях. Вещото лице посочило, че на ищеца, независимо дали бил отработил норматива служебно време, била начислявана брутна работна заплата формирана от основно месечно възнаграждение и допълнителни възнаграждения с постоянен характер – 40% за продължителна служба, 20% за специфични условия на труд в НСО и порцион. Съдът кредитирал извода на вещото лице, че за 2021 г. и 2022 г. ищецът имал отработено време над установения норматив само за второто тримесечие на 2022 г. в размер на 4,5 часа. През останалото време той имал незаработено служебно време, за което му било изплатено възнаграждение в пълен размер. Съдът установил, че според втория вариант на изчисление на работното време от вещото лице (съобразно Заповед на Началника на НСО при Президента на РБ №1691/05.11.2013 г. относно реда за разпределение и отчитане на служебното време на военнослужещите от НСО, според която 24 часовото дежурство се зачитало за 16 часа отработено време и 8 часа почивка), положеният от Х. труд над нормативно установеното служебно време за процесния период бил 56 часа. Същите били разпределени във времето, както следва: 8 часа през месец май 2020 г.; 24 часа за третото тримесечие на 2021 г. и 24 часа за второто тримесечие на 2022 г., за които служителят получил на тримесечна база допълнително възнаграждение за специфични условия на труд (% към основното месечно възнаграждение), регламентирано в ЗНСО. Въззивният съд кредитирал заключението по допуснатата експертиза и в частта, в която изчислението на отработеното време от ищеца било извършено по правилата на ЗМВР. В този случай, според експерта при общо отработени часове 6688 и норматив 4 776 часа, извънредно отработените от ищеца часове били в размер на 1 912. Дължимото за същите допълнително възнаграждение, при спазване на нормата на чл.187, ал.6 ЗМВР, възлизало в размер на 20 075, 77лв. Вещото лице изготвило и втори вариант на изчисленията, при спазване на чл.2, т.2 от Наредбите за реда организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата извън редовното работно време, режима на дежурство, времето за отдих и почивките на държавните служители по чл.142, ал.1, т.1 и ал.3 от ЗМВР, действали през процесния период. Според същия, положеният от ищеца извънреден труд бил в размер на 904 часа, като дължимото за него допълнително възнаграждение възлизало на 10 409, 27лв. Въззивният съд приел, че за да бъдат определени приложимите спрямо процесното правоотношение правни норми, следвало да бъдат съобразени вида на правоотношението и специфичната дейност на Националната служба за охрана, представляваща специализирана военизирана служба към президента на Република България, осъществяваща дейността си въз основа на принципа на непрекъсваемост на охраната (чл. 3, т. 5 ЗНСО). Следвало да отчете и обстоятелството, че тази дейност била елемент от дейността по защитата на националната сигурност, насочена към осигуряване безопасността на определените в закона лица, обекти и мероприятия. Посочил, че съгласно разпоредбата на чл. 60, ал. 1 ЗНСО, нормалната продължителност на работното време на служителите от Националната служба за охрана било 8 часа, работната седмица била 5 дневна с нормална продължителност на седмичното работно време от 40 часа. Според правилото на чл. 60, ал. 4 ЗНСО, времето за почивка на служителите, когато им е осигурена такава, не се включвало в продължителността на работното време, а според ал 5 на същия текст, трудът положен над установеното работно време по ал. 2, се компенсирал с допълнително възнаграждение за специфични условия при изпълнение на службата в НСО. Редът за разпределение и отчитане на работното време и за компенсиране на работата над установеното работно време се определял от началника на НСО. Въззивният съд посочил още, че съгласно чл. 60, ал. 1 от Правилника за прилагане на ЗНСО, офицерите и сержантите от НСО били длъжни по всяко време на денонощието да бъдат на разположение за изпълнение на служебните си задължения. Според ал. 2 на посочената разпоредба, времето на разположение било времето, през което служителят е на разположение на ръководителя си извън работното си място и установеното работно време с готовност, при необходимост, да изпълнява служебните си задължения. Съгласно чл. 60, ал. 5 от ППЗНСО за офицерите и сержантите, които работят на смени, времето на разположение започвало 12 часа след приключване на смяната. В чл. 60, ал. 6 от ППЗНСО било предвидено, че при изпълнение на службата на смени, времето на разположение можело да се организира в седмични или месечни графици, които се утвърждавали от началниците на съответните структурни звена, при спазване на изискванията за непрекъсната междуседмична почивка. Съдът констатирал, че съгласно Заповед на началника на Национална служба за охрана при президента на Република България № 1691 от 05.11.2013г. (чл. 7.3), на военнослужещите, изпълняващи задълженията си на 24 часови смени се зачитало 16 часа сумарно служебно време и 8 часа за храна и почивка. Предвидено било (чл. 9) трудът, положен над установеното служебно време, да се отчита от прекия ръководител и да се компенсира с допълнителен брой почивни дни. Броят им се определял от прекия ръководител, утвърждавал се от ресорен началник, а ползването им се осъществявало в рамките на следващите 90 календарни дни. Въззивният съд отбелязал още, че съгласно чл. 3 от сключения между страните договор за военна служба, по време на изпълнение на службата военнослужещият следвало да получава основно месечно възнаграждение в съответствие с присвоеното военно звание и степента в обхвата на военното звание в размер на 845 лева и допълнително възнаграждение за специфични условия при изпълнение на военната служба в НСО в размер на 20%. С оглед на изложеното, по основния спорен между страните въпрос относно отчитането на времето за почивка, включено в общата продължителност на работните смени, съдът приел, че същото следва да се счита за част от работното време, предвид установения в чл. 3, т. 5 ЗНСО принцип на непрекъсваемост на охраната. Посочил, че с оглед естеството на работата, работодателят разполагал с възможността да организира непрекъсваем работен процес на смени (дежурства), в който случай служителят бил длъжен да присъства физически на място определено от работодателя (ТР 3/2013г. на ОСГК на ВКС). Посочил е, че този извод се извеждал от разпоредбите на Директива 2003/88/ЕО и съответствал на практиката на СЕС по приложението й (решения по дела С-749/2019 и C-344/19), доколкото по делото е установено, че в рамките на дежурството си ищецът следвало да бъде на разположение на работодателя и не следвало да напуска обекта преди отвода в края на смяната, освен при изключителни случаи. В заключение съдът приел, че часовете за почивка не представлявали по своята правна характеристика извънреден труд, доколкото не бил положен такъв извън работното време и след възлагането от работодателя, а били част от установеното за служителя работно време. Развил съображения, че съгласно посочените решения на СЕС, правилото на чл. 2 от Директива 2003/88 следвало да се тълкува в смисъл, че допуска за период на дежурство, през който военнослужещият е длъжен да остане в казармата по назначението си, но не извършва реална трудова дейност, да се определи различно възнаграждение от това за период на дежурство, през който той действително полага труд. С оглед на изложеното и при тълкуване разпоредбата на правилото на чл. 63 ЗНСО, според което брутното възнаграждение на служителите на НСО се състояло от основно месечно възнаграждение и допълнителни възнаграждения, както и Правилника за прилагането му, въззивният съд направил извод, че специфичните условия на труд на служителите на НСО били отчетени и компенсирани от законодателя със сума с постоянен характер (допълнителни материални средства, различни от възнагражденията за периода на дежурство, през който се полага труд). Същите се начислявали и изплащали на офицерите и сержантите в НСО съгласно процент спрямо основната им работна заплата. В този смисъл било и заключението на вещото лице, според което на ищецът Х. било заплатено допълнително месечно възнаграждение за специфични условия на труд, с постоянен характер, което компенсирано отработените от ищеца часове, съставляващи 8 часа почивка в рамките на 24-часовото дежурство и положените такива над нормативно установеното служебно време. В допълнение към изложеното съдът направил извод за неприложимост на правилата на ЗМВР към процесните правоотношения. Развил съображения, че правоотношението с Х. възникнало въз основа на договор за военна служба, сключен на основание чл. 134а от ЗОВСРБ, към което били приложими разпоредбите на ЗОВСРБ, предвид неговите специфики. Изложил, че съгласно чл. 195, ал. 1 ЗОВСРБ военнослужещите можело да бъдат назначавани за носене на дежурства при условията и по ред, определени с уставите на въоръжените сили и с други нормативни и административни актове, издадени от министъра на отбраната, като максималната продължителност на дежурство не можела да превишава 24 часа, а общо за един месец – 168 часа. Отбелязал още, че съгласно чл. 195, ал. 5 ЗОВСРБ при дежурства, като процесните, са неприложими разпоредбите на чл.194, ал. 3 и 4 предвиждащи заплащане на допълнително възнаграждение по чл. 214, ал. 1, т. 3. При тези съображения на въззивният съд направил извод за неоснователност на предявения иск по чл. 178, ал. 1, т. 3 ЗМВР ведно със законната лихва върху нея, считано от подаване на исковата молба до окончателното плащане, както и за заплащане на обезщетението за забава в плащането на главницата в размер на законната лихва за процесния период. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване по следните съображения: В хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса „Явява ли се част от работното време (при сумираното му отчитане) времето от 4 часа, през което служител, даващ 24-часово дежурство, има право да почива“. Твърди противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС в решение № 237/19.06.2014 г. по гр. д. № 781/2014 г., IV г. о. и ТР № 8/2013 г. на ОСГК на ВКС. Въпросът е обуславящ решаващите изводи на въззивния съд в обжалваното решение, но по отношение на същия не е налице соченото от страната допълнително основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. При постановяване на обжалваното решение и извършване преценка дали времето за почивка, част от даваните от ищеца 24 часови дежурства като служител на НСО, е включено в общата продължителност на работните смени, въззивният съд взел предвид спецификата на изпълняваната от служителя дейност, нейната цел и предназначение, правната уредба на същата (ЗНСО, правилника за приложението му) и, начинът на изчисление на служебното време и времето за почивка по време на 24 часовите дежурства (съгласно Заповед на началника на НСО № 1691/5.11.2013 г.), както и начинът на отчитане на положения труд над установеното служебно време и реда за неговото компенсиране. Същото не е постановено в противоречие с практиката на ВКС. Посоченото от касатора решение по гр. д. № 781/2014 г. на ВКС, IV г.о. е неотносимо към предмета разгледан в настоящото производство, тъй като поставеният за разглеждане в посоченото производство въпрос е относим към надзорно-охранителния състав осъществяващ надзора, охраната и конвойната дейност в местата за лишаване от свобода по чл. 290 от ППЗИНЗС. Налице е различен правен режим и статут на посочените служители, за които правилото на чл. 19, ал. 2 от ЗИНЗС предвижда субсидирано приложение на ЗМВР. Статутът на служителите в системата на НСО е уреден в специалния закон, в който не е предвидено препращане към правилата на ЗМВР. Не е налице и противоречие с Тълкувателно решение № 8 от 14.11.2014 г. по тълк. д. № 8/2013 г. на ОСГК на ВКС, с което е дадено задължително тълкуване на поставения за тълкуване въпрос свързан с приложението на чл.151, ал.3 от КТ. По отношение служебното правоотношение на ищеца, като служител на НСО е налице специална правна уредба чл.60 от ЗНСО, според която времето за почивка на служителите, когато им е осигурена такава, не се включва в продължителността на работното време (ал.4), трудът положен над установеното работно време по ал. 2, се компенсира с допълнително възнаграждение за специфични условия при изпълнение на службата в НСО (ал.5), като началникът на НСО определя реда за разпределение и отчитане на работното време и за компенсиране на работата над установеното работно време (ал.6). Ето защо, по отношение на този въпрос не е налице соченото от страната допълнително основание за допускане на обжалването. Касаторът прави искане за допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.1, т.2 ГПК по следните въпроси: 1/ Дали при дежурства или други случаи, когато работникът или служителят е на разположение на работодателя, без да полага фактически труд през цялото време, трябва да се считат изцяло за работно време; и 2/ Налице ли са условия за изключване на дейността на служителите на НСО от приложното поле на Директива 89/391 и Директива 2003/99. Твърди противоречие на въззивното решение с практиката на СЕС в решение от 03.10.2000 г. по дело С-303/98 и решение от 09.09.2003 г. по дело С-151/02; решение от 22.06.1989 г. по дело Constanzo, 103/88, Recueil, стр. 1839, т. 33; решение от 11.01.2007 г. по дело ITC, С-208/05; решение по дело С-429/09 от 25.11.2010 г.; решение от 03.10.2000 г. по дело С-303/98; решение от 09.09.2003 г. по дело С-151/02; решение от 11.01.2007 г. по дело C – 437/05; решение от 25.11.2010 г. по дело С-429/09; решение по дело С-518/15; решение по дело С-749/2019 и решение по дело С-344/2019. Въпросите са обуславящи решаващите мотиви на въззивния съд по същество на спора, но същите са разрешени в съответствие с относимата към тях практика на СЕС по приложение на Директива 2003/88/ЕО (решения по дела С-749/2019 и C-344/19). Според решението на СЕС по Дело C-742/19, директивата не се прилага по отношение на дейностите на военнослужещи, и по-специално на дейностите им по носене на дежурство, когато се изпълняват в рамките на първоначалното им обучение, на оперативно обучение или пък в рамките на операции, включващи военна намеса на въоръжените сили, независимо дали операцията има постоянен характер, или се провежда еднократно, в рамките на границите на съответната държава членка или извън тях. Посочено е, че Директива 2003/88 не се прилага и по отношение на военни дейности, които са толкова специфични, че не се поддават на схема за ротация на персонала, позволяваща да се осигури спазването на изискванията на тази директива. Същото важи и когато е видно, че военната дейност се извършва в рамките на изключителни събития, които поради своята тежест и мащаб изискват приемането на мерки, абсолютно необходими за защитата на живота, на здравето и на безопасността на обществото, чието надлежно изпълнение би било застрашено, ако трябва да се спазват всички изисквания, установени в посочената директива, или когато прилагането на тази директива към такава дейност, чрез задължаване на съответните органи да въведат схема за ротация или за планиране на работното време, би могло да се осъществи само в ущърб на същинските военни операции. Съдът приел още, че ако се приеме, че Директива 2003/88 е приложима, наложеният на военнослужещ период на дежурство, който предполага постоянното му присъствие на работното му място, трябва да се счита за работно време, когато това работно място не съвпада с местоживеенето му. Доколкото начинът на заплащане на периодите на дежурство на работниците се урежда от националното право, а не от Директива 2003/88, последната допуска за период на дежурство, през който военнослужещият е длъжен да остане в казармата по назначението си, без да извършва реална трудова дейност, да се определи различно възнаграждение от това за период на дежурство, през който той действително полага труд. В конкретния случай, при постановяване на обжалваното решение, въззивният съд направил преценка за вида и характера на изпълняваната от ищеца дейност, като служител на НСО въз основа на която приел, че същата е изключена от приложното поле на директивата, поради специфичното й естество. Развил съображения, че НСО е специализирана военизирана държавна служба към Президента на републиката; елемент е от дейността по защитата на националната сигурност, насочена към осигуряване безопасността на определените в този закон лица, обекти и мероприятия; основана е на принципа на непрекъснатост на охраната. В допълнение приел, че дори да се приеме, че времето за почивка при 24-часови дежурства се включва в продължителността на работното време на тези служители, то положеният по време на тези почивки труд не е извънреден и е компенсиран с полученото от служителя допълнително възнаграждение за специфични условия на труд с постоянен характер, съгласно правилото на чл. 64, ал. 5, т. 2 от ЗНСО. С оглед на това, въззивното решение е постановено в съответствие с принципните разрешения възприети в цитираната от касатора и относима практика на СЕС. Несъгласието на страната с правните изводи на съда не могат да обосноват извод за произнасяне в противоречие с установените принципни разрешения, поради което по поставените въпроси не е налице соченото от страната основание за допускане на обжалването (чл.280, ал.1, т.2 ГПК). За пълнота, следва да се посочи, че част от изброената от касатора практика на СЕС е неотносима към предмета на производството, тъй като в същата са разгледани въпроси различни от тези предмет на настоящото производство (Решение по дело С-303/98 на СЕС е свързано с приложение на Директива 89/391/ЕИО на Съвета от 12 юни 1989 г. относно въвеждането на мерки за насърчаване подобряването на безопасността и здравето на работниците и служителите при работа и на Директива 93/104/ЕО на Съвета от 23 ноември 1993 г. относно някои аспекти на организацията на работното време, по отношение на дейност като тази на лекарите в екипите за първична медицинска помощ; Решението по дело С-151/02 е постановено по приложение на Директива 93/104/ЕО на Съвета от 23 ноември 1993 г. относно някои аспекти на организацията на работното време относно дежурството на разположение („Bereitschaftsdienst“), изпълнявано от лекар, при което той е длъжен да присъства физически в болницата; начина на компенсирането му, допустимостта на съкращаване на периода на дневна почивка, съответно за надвишаване на максималната продължителност на седмичното работно време, установена в член 6 от директивата; Решение по дело С-103/08 е постановено по преюдициален въпрос относно начина на тълкуване на член 12 EО и допуска ли същия национална правна уредба, като тази в главното производство, която ограничава безплатното предоставяне на годишна пътна винетка само за хората с увреждания с местожителство или с обичайно местопребиваване в съответната държава членка; Решение по дело С-208/05 е постановено по отправено преюдициалното запитване за тълкуване на членове 18 ЕО, 39 ЕО, 49 ЕО и 87 ЕО, последният във връзка c членове 81 ЕО, 85 ЕО и 86 ЕО, както и членове 3 и 7 от Регламент (ЕИО) № 1612/68 на Съвета от 15 октомври 1968 г. относно свободното движение на работници в Общността). В останалата част от посочените в изложението решения на СЕС, постановени по приложение на Директива 2003/88/ЕО, са възприети същите принципни разрешения, но са приложени по отношение на различна категория служители и в зависимост от естеството на изпълняваната от тях дейност (решение по дело С-437/05; решение по дело С-429/09; решение по дело C‑518/15). Последният поставен от касатора въпрос е: С оглед спецификата на правоотношението при наличие на непълнота в сегашната уредба в ЗНСО, досежно как следва да се компенсира положен и незаплатен труд извън нормативното установеното работно време (периодите от редуващите се по 4 часа време определено за почивка в рамките на непрекъснатата 24-часова смяна) от служители на НСО, кой нормативен акт следва да се приложи по аналогия ЗОВСРБ или ЗМВР. Наведен е довод за съществено значение на формулирания въпрос за решаване на правния спор, защото ако съдът беше съобразил, че приложимия по аналогия акт е ЗМВР – би постановил потвърдително решение, представляващо основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Този въпрос е свързан с допълнителните мотиви на въззивния съд обусловили крайния му извод за неоснователност на предявения иск. Както беше посочено по-горе, при постановяване на обжалваното решение съдът приел, че практиката на СЕС по чл. 2 от Директива 2003/88 допуска за период на дежурство, през който военнослужещият е длъжен да остане в казармата по назначението си, но не извършва реална трудова дейност, да се определи различно възнаграждение от това за период на дежурство, през който той действително полага труд. Приел е, че такъв ред е определен в чл. 60, ал.5 ЗНСО, като служителят е компенсиран за времето през 24-часовото дежурство, през което не извършвал реална трудова дейност, но оставал на разположение на работодателя, с начисления и изплатен процент постоянно допълнително възнаграждение за труд при специфични условия. С оглед на тези мотиви, допускането и разглеждането на поставения въпрос няма доведе до промяна на крайния резултат по спора, поради което по този въпрос не е налице общата предпоставка за допускане на обжалването по чл.280, ал.1 ГПК. За пълнота на изложението, следва да бъде отбелязано, че искането за допускане на обжалването по този въпрос е обосновано с несъгласието на страната с правните изводи на въззивния съд, което не попада в приложното поле на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Трайно установена е практиката на касационната инстанция, че словното позоваване на хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК не е достатъчно да обоснове допускането на касационното обжалване. В този смисъл са и разясненията дадени в ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не се констатират сочените от жалбоподателя основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 ГПК. На основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 8 ГПК и направеното искане от ответната по жалбата Национална служба за охрана, следва да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение, чиито размер настоящият съдебен състав определя на сумата 80 евро, определено по реда на чл. 25а, ал. 3 от Наредба за правната помощ. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,