Определение № 3949 от 20.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1300/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от П. И. П., чрез процесуален представител адв. Н. И., против решение № 9 от 11.02.2026 г., постановено по в. гр. д. № 311/2025 г. по описа на Окръжен съд - Търговище, с което е отменено изцяло решение № 155 от 15.04.2025 г., постановено по гр. д. № 1195/2024 г. по описа на Районен съд - Търговище, с което е отхвърлен предявеният от касатора против „ЕФО ЛИНИЯ“ ЕООД иск за заплащане на сумата 125 082,51 лв. /63 953,68 евро/, представляваща разлика между получено и дължимо трудово възнаграждение при командироване в рамките на предоставянето на услуги за периода от 01.09.2021 г. до 01.09.2024 г. с правно основание чл. 121а, ал. 4 КТ, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 02.09.2024 г., до окончателното плащане на задължението, както и евентуален иск за заплащане на сума от 125 082,51 лв. /63 953,68 евро/, представляваща сумата, с която ответникът „ЕФО ЛИНИЯ“ ЕООД се е обогатил за сметка на ищеца П. И. П., спестявайки си разходи за трудово възнаграждение с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, като неоснователни. С решението касаторът е осъден за съдебно-деловодни разноски. Касаторът счита, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна по касация „ЕФО ЛИНИЯ“ ЕООД, подаден чрез процесуалния представител адв. К. К., в който поддържа, че не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението, а по същество същото е правилно и законосъобразно. Претендира разноски. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ВКС, след преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира: Въззивният съд е приел за установено от събраните писмени и гласни доказателства, че ищецът е работил по трудово правоотношение при ответника, въз основа на трудов договор № 208/25.06.2020 г. Заемал е длъжността „шофьор, товарен автомобил /международни превози/“, с основно трудово възнаграждение в размер на 610 лв., изменено с допълнително споразумение на 933 лв., считано от 01.01.2024 г. Трудовото му правоотношение е прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ – по взаимно съгласие на страните, считано от 05.09.2024 г. Ищецът изпълнявал длъжността „шофьор, тежкотоварен автомобил – 12 и повече тона“, като превозвал товари от и до страни от ЕС. В периода м. 09.2021 г. - м. 04.2022 г., м. 01.2024 г. - м. 07.2024 г., ищецът е осигуряван от ответника. Осигуряван е и от друг работодател „САШО ШПЕД“ за периода м. юни - м. 10.2022 г., а за периода м. 11.2022 г. - м. 12.2023 г. е осигуряван и от „ЕФО ЛИНИЯ“, и от „САШО ШПЕД. Видно от заповедите за командироване, относими към исковия ищецът е бил командирован в Германия, Белгия, Нидерландия, Франция, Люксенбург, Испания, Италия, Австрия, като е осъществявал международен транспорт /превоз на товари/. Транспортните курсове, извършвани от ищеца, са ставали с превозни средства, осигурявани от дружеството ответник. Товарите не са на работодателя. Товарите са превозвани по силата на сключени от ответника договори с ползватели на тази услуга. За изпълнение на транспортните курсове, ищецът е бил командирован от ответника, пътувал е до Белгия, където от паркинг в [населено място] се качвал на камиона. Извършвал е превози в много държави членки. Съгласно изготвената и възприета по делото икономическа експертиза, разликата между паричната равностойност на престираният от ищеца труд, изчислена по минималните ставки на Кралство Белгия от една страна и платеното му от ответника трудово възнаграждение от друга страна за процесния период се в размер на брутна сума 125 082,51 лв. Тази разлика е формирана от следните пера: възнаграждение за работно време в размер на 12,2105 евро/час общо в размер на 67 364,22 лв., като формирането на сумата представлява разликата между възнаграждение, изчислено съобразно приложен колективен трудов договор 84 636,58 лв., изчислени по мин. ставка за Белгия и облагаемия доход, т. е. платеното възнаграждение от България 17 272,36 лв. – бонус в края на годината пропорционално изчислен на положения от ищеца труд за съответната година и съобразно глава IV от колективния трудов договор – 7482,39 лв. За това, че дневната и междуседмична почивка не са се осъществявали там, където живее, пребивава или работи, му се дължи обезщетение от 45,9485 евро на денонощие – по заповеди за командировка 559 дни в командировка /559 x 45,9485 евро = 26 098,74 евро/, с левова равностойност 50 235,90 лв. За процесния период на ищеца са платени трудови възнаграждения в нетен размер са 17 272,91 лв. Общият дължим размер на командировъчните пари съгласно издадените заповеди за командировки е 88 819,99 лв. Спорът по делото е по правото и се концентрира в това коя е приложимата правна норма в отношенията между страните – чл. 121 КТ или чл. 121а, ал. 4 КТ, като последната задължава работодателя при командироване на работници в чужбина да осигурява най-малко същите минимални условия на работа, каквито са установени за работниците и служителите, изпълняващи същата или сходна работа в приемащата държава. При приложението на чл. 121а, ал. 4 КТ, плащанията към работника се претендират по законодателството в Кралство Белгия. Спорът е и в това дали, работната „база“ на ответника е установена в Кралство Белгия и превозваческата му дейност е най-тясно свързана с тази държава-членка, за да бъде приложено белгийското законодателство, в отношенията между страните. Въззивният съд е приел, че за прилагането на белгийското законодателство, така както претендира ищеца, следва да се установи, че за съответния ограничен период от време /периода на командироване/, изпълнението на работата му има достатъчна връзка с тази територия. Обосновал се е, че тълкуване на този въпрос е изложено в решение на СЕС /голям състав/ от 01 декември 2020 г. по дело С-815/18, в т. 42 и сл. В него съдът е приел, с оглед директива 96/71 работник може да се счита командирован на територията на държава-членка, само ако изпълнението на работата му има достатъчна връзка с тази територия, след обща преценка на фактори, като естеството на работа, която работникът извършва на територията на съответната държава, силата на връзката на работата на този работник с територията на всяка държава членка, в която той работи, както и дела на тази работа в цялата транспортна услуга. Единствено и само факта, че изпълнението или приключването на изпълнението на задачите от командирования работник в седалището на второто предприятие, сам по себе си не е достатъчен да се приеме, че този шофьор е бил „командирован“ на територията на тази друга държава членка /т. 43 - 52/. В случая доказателствата по делото са, че ищецът се е качвал на превозното средство от паркинг в [населено място] и от там е започвал превоза на товари. Но това не е достатъчно да се приеме, че е установена връзка с тази държава, за да се приложи белгийското законодателства – белгийският КТД в областта на транспорта. Други доказателства по делото, които да установяват такава връзка с тази територия по делото не са събрани. Очевидно е и, че не ставна въпрос за „каботажни превози“ в Белгия, определени в регламент /ЕО/ 1072 и регламент /ЕО/ № 1073/2009 г., при които превозът се извършва само в една приемаща държава-членка. В случая отношенията между страните с оглед доказателствата по делото следва да се регулират от българското законодателство и по-точно чл. 121 КТ и Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина /НСКСЧ/. А, съгласно приетата по делото експертиза, работодателят е изплатил на ищеца дължимото трудово възнаграждение и средства за командироване. Ето защо, предявеният иск е неоснователен. Неоснователен е и предявеният в евентуалност иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ГПК, тъй като отношенията между страните съществуват по силата на трудов договор, поради което няма как в правната сфера на ищеца да е възникнало вземане, произтичащо от неоснователно обогатяване. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. За допускане на касационно обжалване касаторът е формулирал следните правни въпроси: 1. „Възможно ли е и как следва да процедира съда, ако не намери „достатъчна“ връзка с нито една държава от ЕС при командироване в рамките на предоставяне на услуги по чл. 121а КТ в няколко държави от ЕС?“; 2. „Възможно ли е връзката да не е „достатъчна“ с нито една от няколко свързани с командироването държави или във всички случаи следва да се установи най-тясната връзка с поне една от тях?“; 3. „Обикновено командироване по чл. 121 КТ, или командироване в рамките на предоставяне на услуги по чл. 121а КТ ли е командироването от български работодател за своя сметка и под свое ръководство въз основа на договор, сключен между работодателя и ползвателя на услугите, на шофьор на тежкотоварен камион за периоди от по няколко месеца, който извършва транспортни услуги в няколко държави от ЕС?“ и 4. „Как следва да се определи приемащата държава по см. на чл. 121а, ал. 4 КТ, чиито минимални условия на работа са релевантни при иск по чл. 121а, ал. 4 във вр. с ал. 1, т. 1, б. „а“ КТ при командироване в рамките на предоставяне на услуги на международни шофьори на тежкотоварни камиони, преминаващи през повече от една държава-членка на ЕС?“. Сочи, че въпросите са решени в противоречие с практиката – решение № 298 от 09.01.2019 г. по гр. д. № 2180/2018 г. по описа на ВКС, IV г. о. и решение № 173 от 06.03.2018 г. по гр. д. № 4431/2016 г. на ВКС, III г. о., евентуално са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Поддържа и, че решението е очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Настоящият касационен състав намира, че не е налице основание за допускане на касационна проверка на решението. Същото е валидно и допустимо. Поставените от касатора първи, трети и четвърти правни въпроси се отнасят до конкуренцията на чл. 121 КТ и чл. 121а КТ и са обуславящи за изхода на делото. В цитираната от касатора практика е прието, че националната правна уредба на командироването на работници преди декември 2016 г. е в разпоредбата на чл. 121, ал. 3 КТ /нова ДВ, бр. 15 от 2010 г., в сила от 28.08.2010 г.; отм. ДВ, бр. 105 от 2016 г./ и се прилага в случаи на командироване в рамките на предоставяне на услуги, която хипотеза е уредена в директива 96/71/ЕО за командироването на работници в рамките на предоставянето на услуги. Изрично от приложното поле на директивата са изключени само предприятия от търговския флот по отношение на моряшкия състав /чл. 1, § 2/. В нейното приложно поле остават останалите видове транспорт. При действието на чл. 121, ал. 3 КТ /отм./; международните превози не са изключени, нито е ограничено приложението на Директива 96/71/ЕО по отношение на тях. Следователно при наличие на останалите предпоставки на чл. 121, ал. 3 КТ ще намери приложение за командироване на шофьори за повече от 30 календарни дни в държави от Европейския съюз, в държави – страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или в Конфедерация Швейцария. Да се приеме обратното означава да се отрече, че от обхвата на директива 96/71/ЕО е изключен международния транспорт, което не е така, видно и от предложение на ЕК за Директива на Европейския парламент и на Съвета за изменение на директива 96/71/ЕО и от предложение за директива на Европейския парламент и на Съвета за изменение на директива 2006/22/ЕО по отношение на изискванията за изпълнение и за определяне на специфични правила за командироването на водачи в сектора на автомобилния транспорт във връзка с директива 96/71/ЕО и Директива 2014/67/ЕС. В последното ясно е посочено, че директива 96/71/ЕО намира приложение за международните превози, а не само за каботажни превози, определени в регламент /ЕО/ № 1072/2009 г. и регламент /ЕО/ № 1073/2009 г., при които превозът се извършва изцяло в една приемаща държава-членка. Въпросите не са решени в противоречие с цитираната практика и не могат да послужат за допускане на касационно обжалване, тъй като мотивите на съда са, че ищецът се е качвал на превозното средство от паркинг в [населено място] и от там е започвал превоза на товари. Но това не е достатъчно да се приеме, че е установена връзка с тази държава, за да се приложи белгийското законодателства – белгийският КТД в областта на транспорта. В случая не е установено ответникът да има база на този паркинг, да има свои служители, офис или др. подобни, поради което и не са налице основанията на чл. 121а, ал. 4 КТ. Затова, отношенията между страните с оглед доказателствата по делото следва да се регулират от българското законодателство – чл. 121 КТ и Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина. В решението е съобразено релевантното решение на СЕС /голям състав/ от 01 декември 2020 г. по дело С-815/18, в което е прието, че директива 96/71/ЕО се прилага за международните превози. Ирелевантен за изхода на спора е вторият поставен от касатора въпрос, тъй като е свързан с възможността въззивният съд да се позове на факт, който не е надлежно релевиран от страната. За пълнота на мотивите, следва да се посочи, че касаторът не е аргументирал поддържаното от него допълнително специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а именно не е обосновал защо поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и са от значение за развитието на правото. Съгласно прието в т. 4 на ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторът не е посочил съдебната практика по повдигнатите въпроси, нуждаеща се от осъвременяване. Съгласно същото тълкувателно решение, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая, липсва обосновка в тази насока в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване. Решението не е очевидно неправилно. Касационната инстанция извършва самостоятелна преценка на правилността на въззивното решение и в случай, че са нарушени правни норми и принципи, които нарушения го опорочат до такава значителна степен, че неправилността му произтича без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост, служебно или по искане на жалбоподателя го допуска до касационно обжалване. В случая, описаните пороци липсват. В обобщение, не следва да се допусне касационно обжалване на решението. С оглед изхода на делото, касаторът П. И. П. следва да заплати ответната страна по касация направените разноски в касационното производство за адвокатски хонорар – сумата 520 евро. Възражението за прекомерност на разноските по чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно, с оглед високия материален интерес, обстоятелството, че в предмета на делото са включени предявените от ищеца два иска и извършената от адвоката работа по подаване на отговор на касационна жалба с изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение