Определение № 1019 от 04.11.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4070/2015 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. К. Е., подадена чрез адв.Е. В., срещу решение №2149 на Софийски градски съд, постановено на 31.03.2015г. по в.гр.д.№7627/2014г. С това въззивно решение е потвърдено решение от 12.03.2014 г. по гр.д. № 21050/2013г. на СРС, 69-ти състав. С първоинстанционния съдебен акт е отхвърлен като неоснователен предявеният от Г. К. Е. против [фирма] иск с правно основание чл.225, ал.3 от КТ за осъждане на ответника да й заплати сумата от 9 861,60 лв., представляваща обезщетение за недопускане до работа за времето от 02.11.2012г. до 01.05.2013г., а Г. К. Е. е осъдена да заплати на ответника на основание чл.78, ал.3 от ГПК, сумата от 2000 лв. – деловодни разноски. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и уважаване на иска. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, искането на жалбоподателя за допускане на касационно обжалване е заявено на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 и т.3 ГПК. Касаторът преповтаря част от доводите си за необоснованост и неправилност на атакуваното решение, изложени в касационната жалба. Поддържа, че правно разрешени от въззивния съд и обуславящи изхода на спора са въпросите: „ 1.Допустимо ли е да не се изпълни от един работодател диспозитивът на влязло в сила съдебно решение за възстановяване на работа на незаконно уволнен служител?; 2.Наистина ли за изпълнението на такъв диспозитив се изисква служителят да не се намира в трудовоправни отношения с друг работодател, респективно трябва ли възстановеният служител да не е в трудовоправни отношения с трето лице, за да му се присъди обезщетение за недопускане до работа?; 3.Какво се случва с този диспозитив, при положение, че той и към настоящия момент си остава неизпълнен от работодателя, т. е. той не предприел нищо за обективиране на този диспозитив в правната и физическата действителност?; 4.Допустимо ли е да не се вземе предвид този неизпълнен диспозитив от долните инстанции при постановяване на техните актове, след като отмяната му е възможна само по реда на възобновяване на делото, каквото в случая нямаме?; 5.Възможно ли е едно трудово правоотношение да се възстанови въпреки противопоставянето на работодателя и ако това е така, не следва ли поведението на работодателя да се тълкува като недопускане до работа ?; 6.Възможно ли е изобщо друго законосъобразно поведение на работодателя, освен да изпълни този задължителен за него диспозитив чрез конкретни действия по допускането на възстановения служител до работа?; 7.Допустимо ли е преразглеждане от въззивната инстанция на установени с мотивите на влезли в сила решения факти, като например датата, на която страната се е явила на работа и не е била допусната /както в случая с решенията на 77-ми и 54-ти състави на СРС/?” За да обоснове наличието на поддържаните основания по чл.280 т.2 и т.3 ГПК касаторът сочи, че въззивното решение „влиза в противоречие с влезли в сила три съдебни решения между същите страни, които са в пряка връзка с предмета на настоящето дело”, както и, че „отмяната на атакуваното въззивно решение от ВКС би допринесло за развитието на правото и чрез предотвратяване на порочна съдебна практика, стимулираща некоректни работодатели да не изпълняват влезли в сила съдебни решения и да заобикалят закона”. Ответната страна [фирма] не взема становище. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: За да обоснове извод за неоснователност на заявената претенция, въззивният съд е приел, че ангажирането на отговорността на работодателя за заплащане на обезщетението по чл.225 ал.3 от КТ предпоставя да е налице трудово правоотношение, неправомерно недопускане до работата, след като работникът е бил възстановен на нея и се е явил в предприятието, за да я заеме, като пряка и непосредствена последица, от което работникът да е претърпял вреда – пропуснатото трудово възнаграждение. От фактическа страна съдът е приел за безспорно установено по делото, че ищцата е била уволнена от ответника със заповед № 1785/2008г на главния изп. директор на ответното дружество; че тази заповед е отменена с влязло в сила на 30.01.2012г. решение от 30.06.2009г. по на СРС, 53 състав, постановено по гр.д. № 33566/2008г. и ищцата е възстановена на длъжността, заемана преди уволнението - „акаунт мениджър ключови клиенти”; че ищцата е подала молба вх.№ 3318/02.04.2012г., в която е заявила желанието си да бъде възстановена на заеманата от нея длъжност в ответното дружество преди уволнението, отменено с посоченото по-горе съдебно решение, както и, че към този момент същата е била във валидно трудово правоотношение с [фирма]; че ищцата е била уволнена повторно със Заповед № 105/23.04.2012г. на Главния изпълнителен директор на ответното дружество, на основание чл.325 ал.1 т.2 от КТ – поради неявяването й да заеме в срока по чл.345 ал.1 от КТ предишната си работа, а с влязло в сила на 01.11.2012г. решение от 08.10.2012г. по гр.дело № 29577/2012г. на СРС, 77 състав, по предявен от ищцата иск с правно основание чл.344 ал.1 т.1 от КТ, съдът е отменил горната заповед. Съобразно тези факти съдът е обосновал извод, че от датата, на която ищцата е била повторно уволнена със Заповед № 105/23.04.2012г. на Главния изпълнителен директор на [фирма] до датата на влизане в сила на съдебното решение, с което е било отменено уволнението – 01.11.2012г., както и за процесния период, за ответника, не е съществувало задължение да допусне ищцата да заеме предишната си работа, тъй като с решението на СРС – 77 състав, ищцата не е била възстановена на заеманата от нея длъжност. Затова е приел, че не е съществувало трудово правоотношение между страните за периода, за който се претендира обезщетението. Посочил е и това, че и самата ищца не е твърдяла след влизане в сила на горепосоченото решение да се е явявала да заеме предишната си работа, а и по делото са налице доказателства, че е била в трудово правоотношение с друг работодател - [фирма], и не се твърди от нея да е претърпяла вреди в причинна връзка с недопускането. Поради горното е счел, че искът на ищцата за заплащане на обезщетение по чл.225 ал.3 от КТ се явява неоснователен. При тези мотиви на въззивния съд, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК. Съображенията за това са следните: Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същевременно касаторът следва да обоснове и наличието на поддържаната специфична предпоставка – дали правният въпрос е решен в противоречие със задължителната за съдилищата практика – чл.280 ал.1 т.1 ГПК,формирана по същия въпрос, като в този случай следва да се позове на конкретни съдебни актове от обхвата на тази практика / Постановления на Пленума или Тълкувателни решения на ВКС, решения по чл.290 ГПК, определения по чл.274 ал.3 ГПК/ и обоснове в какво се състои твърдяното противоречие; дали правният въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата – чл.280 ал.1 т.2 ГПК, в който случай следва да се позове на влезли в сила съдебни актове от обхвата на казуалната практика, даващи разрешение по същия въпрос, и обоснове твърдяното противоречие; дали разрешеният от съда правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото- чл.280 ал.1 т.3 ГПК, като в този случай касаторът следва да обоснове тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия. В настоящия случай касаторът не е формулирал материалноправен, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, който се дефинира като такъв, включен в предмета на спора и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело /т.1 на ТРОСГТК № 1/2009 г/. На първо място изложените в първата част на изложението доводи за необоснованост и неправилност на въззивното решение, за допуснати процесуални нарушения, за несъгласие с формираните от съда фактически и правни изводи, по естеството си са касационни основания по чл.281, т.3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. Не са общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК и посочените от касатора в останалата част от изложението въпроси. Такива въпроси не са правно разрешавани от въззивния съд, формулирани са общотематично, а не в контекста на решаващите изводи на въззивната инстанция, съгласно които за процесния период от време между страните не е съществувало трудово правоотношение, тъй като при атакуването на втората уволнителна заповед не е била предявена претенция по чл.344 ал.1 т.2 КТ, поради което и след отмяната на повторното уволнение за работодателя не е съществувало задължение да допусне ищцата до изпълняване на трудови функции. С оглед изложеното се обосновава извод, че касаторът не е установил наличието на общо основание за допускане на касационното обжалване. Недопустимо е съдът сам да извлича въпросите, които касаторът евентуално би имал предвид. Извличането на въпросите от съда би довело до нарушение на принципа за диспозитивното начало/чл.6 ГПК/. Липсата на яснота, точност и категоричност при формулиране на въпрос /материалноправен или процесуалноправен/ води до необсъждане на въпроса за наличие на хипотезите по точки 1-3 от чл.280 ал.1 ГПК. Въпреки това следва да се посочи, че касаторът не е установил и наличието на поддържаните допълни предпоставки. Във връзка с основанието по чл.280 т.2 ГПК същият не се позовава на конкретни актове от обхвата на казуалната практика, които дават различно разрешение на поставените от него в изложението въпроси, а твърди противоречие на въззивното решение с решенията, представляващи част от фактологията по процесното дело, които са постановени по други спорове между същите страни. Не обосновава с оглед изложеното по-горе в настоящото определение критерии и тезата си защо счита, че произнасянето на ВКС ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В обобщение не са налице основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение. Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват, а ответната страна не е претендирала присъждането на такива. С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,