Определение № 2154 от 13.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2669/2023 г.

Производството е образувано по частна касационна жалба от П. С. С., чрез адвокат Д. Й., срещу определение №1140/27.04.2023г. по ч.г.д.№977/2023г. на Софийски апелативен съд, в частите, с които: след частична отмяна на определение №2427/24.02.2023г. по г.д.№13503/2022г. на Софийски градски съд, е допуснато обезпечение на предявените по делото искове от П. С. С. срещу „Роял Текстил Дивелъпмънт – България“ ЕООД в общ размер от 152 321,04лв. при условията на парична гаранция от 15 000лв.; е потвърдено определение №2427/24.02.2023г. по г.д.№13503/2022г. на Софийски градски съд в частта, с която е оставено без уважение искането за допускане на обезпечение на предявените по делото искове чрез налагане на запор на банковата сметка при банка в Кралство Белгия на дружество майка UNIDAD, регистрирано в Белгия на същите собственици и на запор на цялото офис обзавеждане на „Роял Текстил Дивелъпмънт – България“ ЕООД, намиращо се в [населено място], район С. 1517,[жк], [улица]. В жалбата се твърди се, че определението е недопустимо, в условие на евентуалност неправилно и необосновано. Твърди се, че съдът не е посочил как е определил размера на гаранцията и същият е прекомерен спрямо минималната работна заплата и осигурителния праг за страната. Този размер на гаранцията препятства надлежното упражняване на правото на обезпечение на предявените искове. По същество претендира обезсилване на обжалваното определение, алтернативно отмяна на същото в оспорените му части и постановяване на друго, с което размерът на гаранцията да бъде определен между минималната и средната работна заплата за страната и да бъдат допуснати всички поискани от молителката обезпечителни мерки – запор на цялото офис оборудване на ответника, намиращо се на посочения адрес и запор на банковата сметка на дружество майка UNIDAD, регистрирано в Белгия на същите собственици. Ответникът „Роял Текстил Дивелъпмънт – България“ ЕООД с писмен отговор, чрез адвокат З. Ф., оспорва жалбата като недопустима, а в условие на евентуалност като неоснователна. Излага, че обжалваното определение не подлежи на касационен контрол и е влязло в законна сила. Твърди, че определенията постановени в обезпечителното производство подлежат на двуинстанционен контрол, който по отношение на ищцата е изчерпан, включително за условията, при които е допуснато обезпечението. В условие на евентуалност твърди, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като в изложението на касационните основания не са формулирани въпроси, които са включени в предмета на спора и са обусловили произнасянето на въззивната инстанция. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата, тъй като определеният от съда размер на паричната гаранция е 10% от предявените осъдителни искове и същият не би покрил вредите, които дружеството ще претърпи от налагането на поисканите обезпечителни мерки. По същество моли съда да прекрати производството по делото, в условие на евентуалност да не допусне касационното обжалване и в условие на евентуалност да потвърди обжалваното определение. Претендира и присъждане на направените разноски. Съставът на Върховен касационен съд намира, че частната касационна жалба е допустима, подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За жалбоподателката е налице правен интерес от обжалване на определението, с което въззивният съд е допуснал исканото обезпечение, а процесуалните норми за касационното му обжалване не съдържат ограничение за вида на актовете на въззивната инстанция, които подлежат на касационна проверка. Представено е и изложение на основанията за допускане на касационно обжалване. Касаторът П. С. С. обосновава допускане на касационното обжалване в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК. Твърди, че определението в обжалваните му части противоречи на задължителната практика на ВКС и ВС – ТР №1/10.07.2018г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д.№1/2015г. на ОСГТК на ВКС и т.2 и т.3 от ТР №6/23.10.2015г. по тълк.д. №6/2014г. на ОСГТК на ВКС. Сочи, че решението е постановено и в противоречие с решение на Конституционния съд №14/23.11.2000г. по конст.д.№12/2000г. /ДВ., бр.98/2000г. относно невнасяне на осигурителните вноски в големи размери/, както и на акт на ЕС/ЕО относимо към решение №94/1/ЕО за споразумението за европейското икономическо пространство, обвързващо императивно спазването на чл.121а от КТ и нормите на КСО. За да се произнесе, съставът на върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, взе предвид следното: Производството по делото е образувано по предявени искове от П. С. С. срещу „Роял Текстил Дивелъпмънт – България“ ЕООД за заплащане на сумите, както следва: 1/ 81 558,61лв – дължими задгранични средства за периода от 19.08.2019г. – 01.11.2022г. в размер на 2 122,08лв. месечно, ведно със законната лихва върху главницата от предявяване на исковата молба до окончателното ѝ изплащане; 12 719,93лв. – мораторна лихва за всяка закъсняла вноска; 2/ 3362,14лв. – дължима лихва за забавено изплащане на трудови възнаграждения за периода от 18.09.2019г. до 18.11.2022г.; 3/ 5 146,48лв. – дължимо трудово възнаграждение за месец октомври 2022г., ведно със законната лихва върху главницата от подаване на исковата молба до окончателното ѝ изплащане и сумата от 87,90лв. – мораторна лихва; 4/ 1 955,83лв. – дължими суми за квартира за месец октомври 2022г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното плащане; 5/ 15 439,44лв. – дължимо обезщетение по чл.221 от КТ, ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното плащане, както и сумата от 192,99лв. – мораторна лихва; 6/ 5 812,07лв. – обезщетение по чл.224 от КТ, ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното плащане и сумата от 72,65лв. – мораторна лихва; 7/ 25 973 лв. – обезщетение за претърпените неимуществени вреди за периода от 39 месеца от 19.08.2019г. до 01.11.2022г., ведно със законната лихва върху нея от предявяване на иска до окончателното ѝ изплащане. С молба от 22.12.2022г. ищцата П. С. направила искане за допускане на обезпечение на предявените искове, както и на разноските по делото до размер от 189 500лв., ЧРЕЗ НАЛАГАНЕ НА СЛЕДНИТЕ ОБЕЗПЕЧИТЕЛНИ МЕРКИ: 1/ запор на всички движими вещи на ответника – офис обзавеждане, находящо се в [населено място], район С. 1517,[жк], [улица]; 2/ запор на посочени банкови сметки на ответното дружество в Обединена Българска Банка – клон София, както и запор на банкова сметка при банка в Кралство Белгия на дружество майка UNIDAD, регистрирано в Белгия на същите собственици. Въззивният съд, след частична отмяна на определението на първостепенния Софийски градски съд, постановил друго, с което е допуснал обезпечение на предявените искове до общия им размер от 152 321,04лв., чрез налагане на запор на банковите сметки на ответника в Обединена Българска Банка АД, след представяне на доказателства за заплатена парична гаранция в размер на 15 000лв. В останалата част /за разликата до 185 500лв., както и за останалите обезпечителни мерки/ определението на първостепенния съд било потвърдено. В обжалвания съдебен акт съдът приел, че за целите на обезпечителното производство е достатъчно твърдението на ищцата за дължимост на процесните суми, представляващи неизплатени дневни за задгранични пътувания, квартирни, трудови възнаграждения, обезщетения по КТ и обезщетение за неимуществени вреди, на основание съществувалото между страните трудово правоотношение. Посочил, че за молителя е налице интерес от обезпечаване на предявените искове, без което ще се затрудни изпълнението на евентуалното осъдително решение. Приел, че към настоящата фаза на развитие на производството не може да бъде направена преценка за вероятната основателност на предявените искове, поради което обезпечението следва да бъде допуснато при условията на чл.391, ал.1, т.2 и ал.3 от ГПК. Съдът намерил, че подходяща и адекватна обезпечителна мярка е поискания запор върху банковите сметки на ответника в ОББ АД. По отношение на останалите мерки – запор на движими вещи и запор на банковата сметка на дружество майка в Кралство белгия на същите собственици, съдът приел, че са неподходящи. С оглед на посоченото въззивният съд обосновал извод за наличие на предпоставките за допускане на обезпечение на предявените искове до общия размер на претенциите от 152 321,04лв. /без разноските/, като определил паричната гаранция в размер на 15 000лв., съобразно преките и непосредствени вреди, които ответникът би могъл да претърпи при евентуална неоснователност на предявените искове. Съставът на Върховен касационен съд намира, че обжалваното въззивно определение е валидно и допустимо – постановено е от компетентен съд, в предметните предели на сезирането. Съобразно разпоредбата на чл.274, ал.3 от ГПК допускането до разглеждане на касационната жалба е обвързано от наличието на предпоставките по чл.280, ал.1 от ГПК, а именно: точно и ясно посочване на правния въпрос от касационния жалбоподател, който е включен в предмета на спора и е обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело. Върховният касационен съд не е длъжен да извежда въпроса от изложението към касационната жалба, а може само да го уточни и конкретизира. Проверката за законосъобразност на обжалвания акт се извършва след като той бъде допуснат до касационно обжалване. В конкретния случай, в приложеното към жалбата изложение липсва формулиран въпрос, отговарящ на посочените по-горе изисквания, което води до извод за липса на основание за допускане на касационно обжалване ( т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС). Посочената в изложението задължителна съдебна практика на ВКС /ТР №1/10.07.2018г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д.№1/2015г. на ОСГТК на ВКС и т.2 и т.3 от ТР №6/23.10.2015г. по тълк.д. №6/2014г. на ОСГТК на ВКС/, решение на Конституционния съд №14/23.11.2000г. по конст.д.№12/2000г., както и решение №94/1/ ЕО са неотносими към предмета на настоящото производство и произнасянето на въззивния съд. Последното е свързано с преценка наличието на предпоставките за допускане на обезпечение на предявените искове: допустимост и редовност на исковете; вероятната им основателност; обезпечителна нужда и адекватност на исканите обезпечителни мерки. Касационната инстанция може само да конкретизира, преформулира или уточни поставения от страната въпрос, но не и да го определи въз основа на касационните оплаквания или от посочените съдебни актове. В заключение, касационното обжалване на въззивното определение в оспорената му част не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателката основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.2 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. Съобразно разрешението дадено в т.5 от ТР №6/2012г. на ОСГТК на ВКС разноски в настоящото производство не се следват на страните, като същите се присъждат с окончателното съдебно решение по същество на спора, с оглед крайния му изход. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,