Определение № 374 от 21.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 251/2012 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по искане на Л. Й. И. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд от 23.11.2011 г. по гр.д.№ 12138/ 2011 г. С него частично е отменено и частично е потвърдено решение на Софийски районен съд по гр.д.№ 39509/ 2010 г. и по този начин са отхвърлени предявените от жалбоподателката против [фирма] искове, квалифицирани по чл.128 от КТ, за заплащане на сумата 6 424,60 лв, по чл.86 ал.1 от ЗЗД за заплащане на сумата 567,04 лв и по чл.224 ал.1 от КТ за заплащане на сумата 190,24 лв, като погасени чрез съдебно прихващане с вземания на [фирма] срещу Л. Й. Ф. за сумите 2 180 лв по чл.55 ал.1 от ЗЗД и 23 000 лв по чл.203 ал.2 от КТ. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят повдига материалноправните въпроси допустимо ли е прихващане срещу вземане за трудово възнаграждение, върху което не се допуска предварително изпълнение и допустимо ли е такова прихващане без съгласие на работника, както и процесуалноправният въпрос за задължението на съда да обсъди в цялост доказателствата по делото и доводите на страните. Счита, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и че са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Моли за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Ответната страна [фирма] оспорва жалбата и моли обжалването да не се допуска, тъй като не е налице нито една от предпоставките по чл.280 ал.1 от ГПК. Съдът намира жалбата за допустима, а искането за допускане на касационно обжалване на решението – за основателно. За да уважи предявените искове, въззивният съд е приел, че ищцата и ответника са били в правоотношение, възникнало от трудов договор и прекратено едностранно от работодателя. За исковия период няма данни ищцата да е получавала уговореното с договора трудово възнаграждение и да е ползвала целият полагаем й се платен годишен отпуск, поради което работодателят дължи плащането на тези суми, включително лихви за забава. От друга страна ищцата е получила без основание от дружеството – работодател сума в размер 2 180 лв, а в качеството си на главен счетоводител е получила с цел изплащане на заплати на други служители сумата 23 000 лв. Доколкото получаването на първата сума е без основание, дължи връщането й, а втората сума не се установява да е достигнала предназначението си, поради което на работодателя са причинени вреди, поведението на ищцата е умишлено и тя трябва да ги възмезди в пълен размер на основание чл.203 ал.2 от КТ. Изведено е, че няма пречка да се извърши съдебно прихващане на сумите дължими от ищцата с тези, които има да взема от ответника, съответно поради погасяване на по-малките вземания (тези на ищцата) претенциите й са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени. При тези мотиви на въззивния съд поставеният от жалбоподателката процесуалноправен въпрос не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Съобразена е задължителната практика, според която всички доказателства и доводи на страните трябва да бъдат обсъдени и анализирани. Друг е въпросът дали крайните фактически изводи са правилни, но той е без значение за производството по чл.288 от ГПК, тъй като в него не се проверява обосноваността на въззивното решение. Поставените от жалбоподателката материалноправни въпроси обаче обуславят въззивното решение и имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Съдът е извършил прихващане с вземания на ищцата за трудово възнаграждение, макар и дължими за минало време, които са секвестриуеми само частично и върху които удръжки могат да се правят само в изрично предвидените в КТ хипотези. Няма данни за установена практика по въпроса дали с такива вземания може да се извърши съдебно прихващане, поради което обжалването следва да се допусне на основание чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Жалбоподателката, като служител - ищец по трудов спор, е освободена от задължението за внасяне на държавна такса (чл.83 ал.1 т.1 от ГПК). По изложените съображения Върховният касационен съд