Определение № 1547 от 27.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3337/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от М. И. П., чрез адв. Д. К., против въззивно решение № 202 от 16.05.2024 г., постановено по в. гр. д. № 171/2024 г. по описа на Окръжен съд - Русе, с което е потвърдено решение № 1778 от 14.12.2023 г., постановено по гр. д. № 4406/2023 г. по описа на Районен съд - Русе, с което са отхвърлени, като неоснователни, предявените от М. И. П. искове срещу „Водоснабдяване и канализация“ ООД за заплащане на сумата от 185 361,00 лева, представляваща неизплатено обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за всяка година трудов стаж към датата на прекратяване на трудовото правоотношение, дължимо на основание т. 8 от допълнително споразумение № 580, сключено на 23.06.2022 г. към трудов договор № 63/13.06.1988 г. и сумата от 7049,59 лева – мораторна лихва за периода 03.05.2023 г. до 22.08.2023 г, ведно със законната лихва върху главницата считано от 22.08.2023 г. до окончателното изплащане. С решението са присъдени съдебно-деловодни разноски. Касаторът счита, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна по касация „Водоснабдяване и канализация“ ООД, подаден чрез процесуален представител адв. П. И.. Поддържа, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на решението, излага и становище по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ВКС, след преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, намира: Между страните не се спори, че страните по делото са били обвързани от трудово правоотношение, основано на договор 63/13.06.1988 г., изменен с допълнителни споразумения, по силата на който М. И. П. заемала длъжността „Ръководител отдел продажби“ във „Водоснабдяване и канализация“ ООД – Русе, с основно месечно трудово възнаграждение в размер на 3100,00 лева, считано от 23.06.2022 г. Според т. 8 на допълнително споразумение, сключено на 23.06.2022 г., работодателят се задължил да заплати обезщетение при прекратяване трудовия договор по негова инициатива, в размер на брутното трудово възнаграждение на служителя за всяка година общ трудов стаж към датата на прекратяване на трудовото правоотношение. Със заповед № 008/29.03.2023 г. трудовият договор е прекратен на основание чл. 328, ал. 2 КТ. В акта са посочени дължимите на ищцата суми: обезщетение по чл. 224, ал.1 КТ в размер на 5463,75 лева и обезщетение по чл. 220, ал. 1 КТ в размер на 4371,00 лева. С нотариална покана, връчена на „Водоснабдяване и канализация“ ООД – Русе на 24.04.2023 г. П. поканила работодателя да й бъде изплатено процесното обезщетение, съгласно т. 8 от допълнително споразумение, сключено на 23.06.2022 г. Въведената в т. 8 от споразумението уговорка е идентична с нормата на чл. 331 КТ /действаща към 31.08.2012 г./, предвиждаща заплащане обезщетение при прекратяване трудовото правоотношение по инициатива на работодателя, от което районният съд е направил извод, че страните са постигнали съгласие относно размера на обезщетението при прекратяване трудовото правоотношение по инициатива на работодателя в хипотезата на чл. 331 КТ. Разпоредбата на чл. 331 КТ визира самостоятелно основание за прекратяване на трудовия договор, различно от прекратяването с предизвестие по чл. 328 КТ. Характерна негова черта е предложението отправено само от страна на работодателя, което съдържа два основни реквизита: дата на прекратяване и предложеното обезщетение. За да се счита прието предложението, трябва да бъде постигнато взаимно съгласие и по двата реквизита. В съдебно заседание пред въззивния съд исканият свидетел е допуснат /св. В./, която заявява, че по възприето от нея изявление на управителя на „Водоснабдяване и канализация“ ООД цитираната т. 8 от допълнително споразумение сключено на 23.06.2022 г. „за да се защити определена категория персонал в случай на смяна на управителя“. Въззивният съд е изложил, че възпроизведените от св. В. намерения на управителя С. противоречат както на закона, така и на морала. Недопустимо е управител на дружество, още повече на публично предприятие, да предприема действия, с които да създава пречки за следващия управител да упражнява ефективно управленските си функции. Недопустимо е управител на дружество, още повече на публично предприятие, да натрапва на следващия управител собствената си преценка за това кой от служителите е „доказан специалист“ и кой не трябва да бъде уволняван. Процесната т. 8 е сключена в нарушение на чл. 40 ЗЗД – във вреда на представлявания, тъй като цели да уреди последици за времето след като представителят /управителят/ престане да бъде такъв и цели ограничаване правата на представлявания /дружеството/, което ограничаване на правата очевидно уврежда „Водоснабдяване и канализация“ ООД. Негласното предположение на управителя С., че той е по-компетентен и по-добросъвестен от последващия управител на дружеството не може да намери правна защита. С разглежданата т. 8 е нарушено и изискването съгласно § 1, т. 3 от Закона за финансовото управление и контрол в публичния сектор публичните средства да се разходват и управляват икономично, ефективно и ефикасно. Натоварването на дружеството с изключително високи разходи, като условие за упражняване на дадени от закона безусловни права нарушава и трите цитирани изисквания за икономичност, ефективност и ефикасност при управлението на публичните средства. От това следва, че предявените главен и акцесорен /по чл. 86, ал. 1 ЗЗД/ искове са неоснователни. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Настоящият състав намира, че в случая не следва да се допуска касационно обжалване на решението. Касаторът сочи основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Формулирал е следните правни въпроси: 1. „Допуснал ли е въззивният съд процесуално нарушение, произнасяйки се служебно за недействителност на клауза в допълнително споразумение без да е бил сезиран за това?“; 2. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички основания и фактически твърдения, възражения и доводи на страните?“; 3. „Императивна ли е нормата на чл. 328, ал. 2 от КТ?“; 4. „Клаузата на т. 8 от допълнително споразумение № 580/23.06.2022 г. към трудов договор № 63/13.06.1988 г., противоречи ли на императивната (императивна според ОС Русе) правна норма даваща право на работодателя да прекрати ТПО при условията на чл. 328, ал. 2 от КТ?“; 5. „Безусловно ли е правото на работодателя да прекрати ТПО на основание чл. 328, ал. 2 от КТ?“; 6. „Клаузата на т. 8 от допълнително споразумение № 580/23.06.2022 г. към трудов договор № 63/13.06.1988 г. намира ли приложение при прекратяване на ТПО на посоченото в заповедта основание – чл. 328, ал. 2 от КТ?“; 7. „Въведената в т. 8 от допълнително споразумение № 580/23.06.2022 г. към трудов договор № 63/13.06.1988 г. клауза, идентична ли е с нормата на чл. 331 от КТ и само при прекратяване по чл. 331 от КТ ли би било дължимо обезщетението?“; 8. „Противоречи ли на закона и добрите нрави клаузата на т. 8 от допълнително споразумение № 580/23.06.2022 г. към трудов договор № 63/13.06.1988 г. за изплащане на обезщетение при прекратяване на трудовия договор?“; 9. „Допустимо ли е въззивния съд да се произнася за незаконосъобразност, съответно недействителност на клаузата по т. 8 от допълнително споразумение № 580/23.06.2022 г. към трудов договор № 63/13.06.1988 г. без страната да е въвела такова възражение?“; 10. „Клаузата на т. 8 от допълнително споразумение № 580/23.06.2022 г. към трудов договор № 63/13.06.1988 г., сключена ли е в нарушение на чл. 40 от ЗЗД?“; 11. „Следва ли ла се счита, че прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 328, ал. 2 от КТ е такова по инициатива на работодателя?“; 12. „Клаузата по т. 8 от допълнително споразумение № 580/23.06.2022 г. към трудов договор № 63/13.06.1988 г., свързана ли е с правни изводи или е свързана и с обективни факти?“; 13. „Необходимо ли е ищеца да доказва каква е била действителната воля на страните сключили допълнително споразумение № 580/23.06.2022 г. към трудов договор № 63/13.06.1988 г.?“; 14. „Нарушено ли е изискването на § 1, т. 3 от ЗФУКПС в т. 8 допълнително споразумение № 580/23.06.2022 г. към трудов договор № 63/13.06.1988 г., при условие, че „ВиК“ ООД - [населено място] е било със статут на търговско дружество по смисъла на чл. 61 от ТЗ и Закона за публичните предприятия не е бил приет?“ и 15. „Следва ли ла се нарушава договорната свобода на страните при тълкуване на волята им?“. Сочи, че въпросите са решени в противоречие с практиката – първият въпрос с в ТР № 1 от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ВКС, ОСГТК, вторият с решение № 20 от 09.02.2017 г. по гр. д. № 2885/2016 г. на ВКС, IV г. о., решение № 176 от 31.10.2017 г. по т. д. № 2299/2016 г. на ВКС, II т. о., решение № 72 от 13.04.2016 г. по гр. д. № 3582/2015 г., на ВКС, III г. о., решение № 131 от 14.08.2023 г. по гр. д. № 769/2020 г. на ВКС, IV г. о. и други решения на ВКС, посочени в цитираната практика, както и с ППВС № 1/13.07.1953 г., ППВС № 7/27.12.1965 г. и ППВС № 1/10.11.1985 г., третият, осмият и деветият въпроси с решение № 28 от 23.03.2022 г. по гр. д. № 2376/2021 г. на ВКС, III г. о., решение № 81 от 06.03.2013 г. по гр. д. № 700/2012 г. на ВКС, IV г. о., решение № 75 от 23.06.2022 г. по гр. д. № 2712/2021 г. на ВКС, III г. о., решение № 30 от 24.06.2022 г. по гр. д. № 1883/2021 г. на ВКС, IV г. о., решение № 56 от 04.04.2022 г. по гр. д. № 2700/2021 г. на ВКС, III г. о., решение № 44 от 11.03.2022 г. по гр. д. № 2721/2021 г. на ВКС, IV г. о., решение № 84 от 29.06.2018 г. по гр. д. № 2624/2017 г. на ВКС, IV г. о. и др., единадесетият въпрос с ТР № 6 от 25.06.2015 г. по тълк. д. № 6/2014 г. на ВКС, ОСГК, както и, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Атакуваното решение е валидно и допустимо. Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси не могат да послужат за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Първият и деветият въпроси не отговарят на изискването за общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като въззивният съд не се е произнесъл служебно, без да е бил сезиран по нищожността на клаузата. Възражение в тази насока е било направено с още с отговора на исковата молба, в който е посочено, че т. 8 от допълнително споразумение № 580/23.06.2022 г. противоречи на добросъвестността и добрите нрави. По втория въпрос: решението е съобразено с константната практика на ВКС, включително залегналата в посочените в изложението актове, намерила израз и в разясненията, дадени в мотивите към т. 2 на ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, където е прието, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено /непълно/ въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Видно от изложеното по-горе, с приетото в мотивите към обжалваното въззивно решение окръжният съд по никакъв начин не се е отклонил от това разрешение, дадено в практиката на ВКС. Въззивният съд е извършил своя самостоятелна преценка на всички писмени и гласни доказателства, относими към релевантните за спора факти, като е изложил и подробни съображения, кои от тях кредитира /цени/ и кои не, и по какви причини; въз основа на тази преценка е посочил кои от спорните по делото обстоятелства приема за установени и кои не; а въз основа на това е изложил и своите правни изводи по спора, като по този начин е отговорил на всички доводи и възражения на страните, които имат значение за решението по делото. Наведените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК оплаквания, по съществото си се отнасят до правилността на изводите на съда, които не подлежат на преценка в рамките на производството по чл. 288 ГПК, а само ако касационното обжалване на решението бъде допуснато. Третият, четвъртият, петият, шестият, седмият, единадесетият и петнадесетият въпроси са неотносими, защото са твърде общо поставени, но и въззивният съд не се е произнасял по тях в решението. Осмият, десетият, тринадесетият и четиринадесетият въпроси са по правилността, по която Върховният касационен съд не се произнася във фазата по допускането на касационното обжалване. Липсата на обща предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат подробно сочените от касатора по въпросите допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 ГПК. В обобщение, не следва да се допусне касационно обжалване на решението. С оглед изхода на делото и на основание чл. 81 ГПК на ответната страна по касация следва да се присъдят направените разноски за касационното производство за адвокатско възнаграждение в размер на 4800,00 лева. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение