Определение № 636 от 06.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3630/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. К. П., чрез адв. А. У., против решение № 1342/07.06.2022 г. по в.гр.д. № 14930/2021 г. на Софийски градски съд в частта, с която като е потвърдено решение № 20106416 от 27.04.2021 г., постановено по гр. д. № 36516 по описа за 2019 г. на СРС, II ГО, 170-ти състав, са отхвърлени предявените от касатора срещу „Рисорсиз Мениджмънт Сървисиз“ ООД исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т.3, вр. чл. 225, ал. 2, вр. ал. 1 КТ. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване. Касаторът поддържа, че в обжалваната част решението е неправилно поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани в хипотезата на чл.280, ал.1, т. 1 ГПК следните въпроси: 1/ Следва ли да се приеме, при приложението на чл. 67 КТ и чл. 68, ал. 1, т. 2 КТ, че е налице срочен трудов договор по смисъла на чл. 68, ал. 1, т. 2 КТ – до завършване на определена работа и че същият може да се прекрати на основание чл. 325, ал. 1, т. 4 КТ в случай, че изначално, при сключване на трудовия договор е допусната неяснота за времетраенето му и конкретно неяснота за работата, чието завършване се уговаря като основание за прекратяване на договора; 2/ Следва ли място на работа при приложение на материалноправната разпоредба на чл. 66, ал. 3 КТ да се определя само от уговореното в трудовия договор или следва да се вземе предвид и характера на работата; 3/ Следва ли, с оглед разпоредбите на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, по делото да се обсъдят всички доказателства по делото в цялост и конкретно да се обсъдят изцяло свидетелските показания, Заповед № ..../28.11.2018 г., разрешение за ползване № ....../12.08.2019 г. и разрешение за ползване № ....../12.08.20196 г и документ „Златно правило-проверка на алкохол в дружеството“, което обсъждане да послужи за основа на постановеното решение. По първия въпрос се твърди противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 24 от 30.01.2019 г. по гр.д. № 1339/2018 г. на ІV г.о., решение № 236 от 18.06.2015 г. по гр.д. № 440/2015 г. на ІV г.о., решение № 256 от 15.09.2011 г. по гр.д. № 1379/2009 г. на ІІІ г.о., решение № 46 от 29.01.2010 г. по гр.д. № 558/2009 г. на ІІІ г.о., решение № 44 от 29.01.2010 г. по гр.д. № 142/2009 г. на ІІІ г.о. и решение № 166 от 16.06.2017 г. по гр.д. № 4921/2016 г. на ІV г.о. По втория въпрос се твърди противоречие с практиката на ВКС, а именно – с решение № 230 от 16.03.2021 г. по гр.д. № 211/2020 г. на ІV г.о. По третия въпрос се твърди противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 470 от 16.01.2012 г. по гр.д. № 1318/2010 г. на ІV г.о. и решение № 60089 от 02.08.2021 г. по т.д. № 934/2020 г. на І т.о. В изложението се твърди, че е налице и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната му част. Насрещната страна – „Рисорсиз Мениджмънт Сървисиз“ ООД, чрез адв. Д. Л., поддържа становище за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение, а по същество излага съображения за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция. Въззивният съд е приел за установено следното: по делото не се спори, а и се установява от събраните писмени и устни доказателства, че между страните е сключен трудов договор № 14/12.02.2018 г. на основание чл. 68, ал. 1, т. 2 КТ, вр. чл. 70, ал. 1 КТ с 6 месечен изпитателен срок, по който ищецът е назначен на длъжност специалист "Безопасност и здраве при работа" на пълно работно време от 8 часа и при 5-дневна работна седмица; съгласно длъжностната характеристика, ищецът е част от отдел "Проекти и инвеститорски контрол"; съгласно разпоредбата на чл. 2 от трудовия договор мястото на работа на ищеца е в офисите на дружеството в [населено място] и в [населено място]; съгласно чл. 4 от договора същият е сключен като срочен – до завършване на строителството и пускане в експлоатация на проект Крумовград; със заповед № 28/25.04.2019 г. е прекратено трудовото правоотношение с ищеца на основание чл. 325, ал. 1, т. 4 КТ, считано от 01.05.2019 г., поради завършване на работа, като в заповедта е вписано изплащането на 10 % бонус за времето на работа по проект Крумовград и на основание чл. 224, ал. 1 КТ обезщетение за неизползван остатък от отпуск в размер на общо 25 дни за 2018 г. и 2019 г.; заповедта е връчена на ищеца на 25.04.2019 г.; на 01.05.2019 г. ищецът е започнал работа при нов работодател на 4-часов работен ден и месечно трудово възнаграждение в размер на 330,00 лева. За да отхвърли исковете по чл.344, ал.1, т.1 и т.3 КТ въззивният съд е анализирал и преценил събраните по делото писмени и гласни доказателства – показанията на свидетеля К. и е достигнал до извод, че срочното действие на трудовия договор на ищеца е обвързано със завършване на строителството и пускане в експлоатация на проект Крумовград, включващ в себе си строеж "Ремонт и преустройство на централно рудоуправление" – I етап" с подобект "Столова, Административна сграда, Главен корпус, Генерален план" и с местонахождение [улица], [населено място], [община], обл. Кърджали, но не и на участъка "Ада тепе". Строежът, свързан с проект Крумовград е започнал през 2017 г. и е приключил с констативен акт обр.15 за установяване годността за приемане – 14.12.2018 г., като е въведен в експлоатация с удостоверение от 26.03.3019 г. В договора изрично е уговорено място на работа на ищеца – офисите в [населено място] и [населено място]. Въззивният съд е приел, че от представените по делото писмени доказателства се доказва, че строежите в участъка "Ада тепе" се намират извън [населено място], както и че по нареждане на законния представител на „Дънди Прешъс Металс Крумовград“ ЕАД и „Рисорсиз Мениджмънт Сървисиз“ ООД – И. Г., ищецът при необходимост за тестване е ходил до контролно-пропусквателния пункт в участъка „Ада тепе“, но от този факт по никакъв начин не може да се приеме, че са изменени уговорените в трудовия му договор параметри на място на работа или срок на договора. Предвид изложеното, въззивният съд е счел, че трудовото правоотношение, сключено като срочно, законосъобразно е било прекратено с настъпване на условието за прекратяването му - завършване на строителството и пускане в експлоатация на проект Крумовград, без да се дължи в тази хипотеза предизвестие. При така изложените решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС приема, че поставените от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване по следните съображения: За да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение – т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2010 г. на ОСГТК и решението на въззивния съд да противоречи на задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и на практиката на ВКС. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. По повдигнатите в изложението материалноправни въпроси не е налице произнасяне на въззивната инстанция, поради което същите нямат характер на правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Следва да бъде отбелязано, че тези два въпроса се поставени във връзка с твърдения на касатора, наведени за първи път в касационната жалба. Касае се до нови фактически твърдения, а именно че трудовият договор между страните не е срочен, а има характер на безсрочен по смисъла на чл.67, ал.2 КТ, тъй като е налице неяснота при първоначалното определяне на вида и обема на работата, чрез което се определя и времетраенето на работата, каквито твърдения не са заявени в обстоятелствената част на исковата молба. Също така за първи път се навеждат и твърдения, че мястото на изпълнение на работата не са градовете София и Крумовград, а общините София и Крумовград. Видно от исковата молба, самият ищец е посочил, че е сключил срочен трудов договор по чл. 68, ал. 1, т. 2, вр. 70, ал. 1 КТ, като срокът на договора е до завършване строителство и пускане в експлоатация на Проект Крумовград, като мястото на работа са офисите на работодателя в [населено място] и [населено място], а незаконността на уволнението се изразява в това, че не е настъпило основанието за прекратяване на трудовия договор по чл.325, ал.1, т.4 КТ вр. чл.68, ал.1, т.2 КТ, а именно завършване на определената работа по договора – завършване на строителството и пускането в експлоатация на Проект Крумовград. Наведените от касатора едва пред настоящата инстанция твърдения са преклудирани и съответно правилно не са включени в предмета на спора и не са разгледани, нито от първоинстанционния, нито от въззивния съд. Третият /процесуалноправен/ въпрос е повдигнат във връзка с доводите на касатора за неправилна преценката на конкретно събрани по делото доказателства и съответно възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд, т.е. в контекста на собственото виждане на касатора за установените в процеса факти и правните изводи, които счита, че е следвало да бъдат направени от въззивния съд. Несъгласието на касатора с формираните от съда фактически и правни изводи, относими към правилността на решението, не могат обаче да обосноват достъп до касация. Същите подлежат на преценка от съда, само ако касационното обжалване бъде допуснато. За пълнота на изложението следва да бъде посочено, че дори и да се приеме, че този въпрос отговаря на общото основание за допускане на касационно обжалване, т.е. че въпросът е правен, а не фактически, то по отношение на него не е налице сочения допълнителен селективен критерий. Въззивният съд не е допуснал нарушение на нормите на чл.12 ГПК, чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК. Напротив – въззивният съд правилно е определил предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на установяване и е обсъдил всички събрани по делото доказателства, както и доводите и възраженията на страните. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че формулираните от касатора въпроси не обосновават допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Не е налице и основанието на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК - очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Съгласно трайната практика на ВКС „очевидната неправилност“ се разглежда като квалифицирана форма на неправилност, отнасяща се само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт и е обусловена от наличие на видимо тежко нарушение на материалния или процесуалния закон или явна необоснованост. Очевидната неправилност предполага обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните по делото доказателства и тяхното съдържание. Твърдените от касатора нарушения на материалния закон, на съдопроизводствените правила и необоснованост, се припокриват с наведените от него основания за неправилност на решението по чл.281 ГПК и не могат да обосноват извод за порок на въззивното решение, водещ до неговата очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, а именно законът да е приложен в неговия противоположен смисъл, да са нарушени основни правила на съдопроизводствения ред или да е налице грубо нарушение на правилата на формалната логика. При този изход на спора касаторът следва да бъде осъден да заплати на насрещната страна по жалбата – „Рисорсиз Мениджмънт Сървисиз“ ООД, сумата от 1 480 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение за настоящото производство. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,