Определение № 4167 от 18.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4756/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 3484/27.05.2024 година, уточнена с втора такава с вх. № 3916/13.06.2004 година, подадена от „Пластхим-Т“ АД [населено място], срещу решение № 103/16.04.2024 година на Окръжен съд Добрич, постановено по гр. д. № 53/2024 година.

С касационната жалба въззивното решение на състава на Окръжен съд Добрич се оспорва в частта му, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение № 59/31.05.2023 година, поправено с решение № 114/05.12.2023 година, двете на Районен съд Тервел, постановени по гр. д. № 271/2022 година, „Пластхим-Т“ АД [населено място] е осъдено на основание чл. 200, ал. 1 от КТ да заплати на В. В. Г. сумата от още 10 000.00 лева (разликата между приетото се за дължимо обезщетение от 24 634.00 лева и присъденото от първата инстанция такова от 14 634.00 лева), представляваща обезщетение за претърпени от Г., вследствие на трудова злополука, реализирана на 17.03.2021 година на местоработата й в цех „К.“, намиращ се в [населено място], [улица], неимуществени вреди, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на злополуката 17.03.2021 година до окончателното плащане.

В подадената от „Пластхим-Т“ АД [населено място] касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение в обжалваната му част е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено в тази му част и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният срещу „Пластхим-Т“ АД [населено място] от В. В. Г. иск, с правно основание чл. 200, ал. 1 от КТ да бъде отхвърлен в тази му част.

В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Добрич по чл. 280, ал. 1, т. 3 и по ал. 2, пр. 3 от ГПК.

Ответницата по подадената касационна жалба В. В. Г. е подала отговор с вх. № 7650/02.12.2024 година, с който е изразила становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 103/16.04.2024 година на Окръжен съд Добрич, постановено по гр. д. № 53/2024 година в обжалваната му част и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено в обжалваната част.

„Пластхим-Т“ АД [населено място] е било уведомено за обжалваното решение на 26.04.2024 година, а подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 3484/27.05.2024 година, като 26.05.2024 година е неприсъствен ден. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 6 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

При постановяване на решението си съставът на Окръжен съд Добрич е приел, че съгласно трудов договор № Т 085/27.02.2020 година, сключен между В. В. Г. и „Пластхим-Т“ АД [населено място], Г. била заета по трудово правоотношение с дружеството, считано от 27.02.2020 година, като заемала длъжността „машинен оператор, производство на пластмасови изделия“ с място на работа в цех „К.“, намиращ се в [населено място], [улица].Договорът бил сключен като такъв с 6-месечен срок за изпитване в полза на работодателя, като бил уговорен окончателен договор за неопределено време.

Не било спорно, че след изтичане на срока за изпитване договорът бил трансформиран в безсрочен трудов договор, който бил прекратен със заповед № Т 95/31.08.2021 година. на изпълнителния директор на „Пластхим-Т“ АД [населено място] на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ (по взаимно съгласие на страните), считано от 31.08.2021 година. Затова към датата на злополуката 17.03.2021 година страните са били обвързани от валидно трудово правоотношение.

Не било спорно по делото, че на 17.03.2021 година около 09. 57 часа при навеждане за вземане от палет на нови бройки и отнасянето им до работната маса, намираща се на 2 метра от палета, пренасяйки взетите от нея бройки продукция, В. В. Г. била настъпила едно малко парче отпадък от продукцията, вследствие на което се подхлъзнала с левия си крак напред и паднала на земята в полуседнала поза върху десния си крак.

При падането била получила множествени счупвания на подбедрицата на десния крак. Злополуката била декларирана от работодателя пред ТП на НОИ [населено място] с декларация № 1/24.03.2021 година по описа на осигурителя, като била призната за трудова с разпореждане на длъжностно лице при ТП на НОИ [населено място] под № 51042414/07.04.2021 година, което било влязло в сила на 24.04.2021 година.

С разпореждането е констатирано настъпило на 17.03.2021 година внезапно увреждане на здравето на пострадалата през време на извършваната работа и в пряка връзка с действията, чрез които тя била изпълнява, като било посочено, че трудовата злополука се изразявала в множествени счупвания на подбедрицата на десния й крак. Характерът на инцидента от 17.03.2021 година като трудова злополука не бил спорен между страните, като не било спорно и, че злополуката била станала по време на изпълнение от В. В. Г. на трудовите й задължения по трудово правоотношение между нея и работодателя й.

Процедурата по признаване на злополуката за трудова била приключила окончателно преди предявяване на иска по чл. 200 от КТ. Константната съдебна практика била категорична, че трудовата злополука и характерът на увреждането от същата се установявали в рамките на специално предвиденото административно производство за това; като актовете на административния орган били задължителни за гражданския съд, който не можел да преразглежда и пререшава въпроса налице ли е трудова злополука и от какъв характер.

Безспорно било налице един от елементите на фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя по чл. 200, ал. 1 от КТ, а именно влязъл в сила индивидуален административен акт по чл. 60, ал. 1 от КСО, с който процесната злополука била призната за трудова по специално установения за това административен ред-единствено възможен и задължителен по българското законодателство. Ако трудовата злополука не била установена по този специален административен ред, било недопустимо констатирането, разследването и квалифицирането й в рамките на исковото производство по обезщетяване на вредите от нея.

Неимуществените вреди от процесната трудова злополука подлежали на обезщетяване от работодателя на пострадалата, чиято отговорност била обективна и безвиновна и се носела независимо дали орган или работник/служител на работодателя имал вина за настъпването на вредите. От представената по делото медицинска документация се установявало, че на 17.03.2021 година. веднага след инцидента Г. била отведена в „МБАЛ Д.“ АД [населено място], където са й били извършени необходимите изследвания, като и била поставена гипсова имобилизация (шина) на десния крак заради констатирани множество счупвания на подбедрицата.

В амбулаторен лист № 422/01.04.2021 година било посочено, че В. В. Г. била за оперативно лечение, което отказала. Същата била с гипсова имобилизация за периода от 17.03.2021 година до 31.05.2021 година. Според амбулаторен лист № 701/31.05.2021 година гипсовата имобилизация била свалена на 31.05.2021 година (два месеца и половина след злополуката), като са били констатирани оток и болка, болезнени движения в крайните фази. Съгласно амбулаторен лист № 555/01.03.2022 година, т. е. почти една година след инцидента, било констатирано, че пострадалата все още се придвижвала с помощни средства-бастун, като била налице леко изразена деформация на дясна глезенна става с ограничени движения при плантарна и дорзална флексия. С ЕР № 91 619/08.04.2022 година на ТЕЛК при „МБАЛ Д.“ АД [населено място] на Г. били определени 20 % трайно намалена работоспособност за период от три години-до 01.04.2025 година с противопоказания-тежък физически труд и натоварване на долните крайници.

Тази медицинска документация сочела на продължителен период на възстановяване на В. В. Г. от процесната трудова злополука. В неоспореното заключение на вещото лице В. Д. от допуснатата от първоинстанционния съд съдебномедицинска експертиза се съдържали констатации, че при инцидента на 17.03.2021 година Г. била получила фрактура на дясна подбедрица-бималеоларна фрактура; поради отказ от оперативно лечение била приложена гипсова имобилизация за около три месеца; непосредствено след травмата са се били развили оток ,болка и кръвонасядане в областта на глезена, като невъзможността за стъпване на десния крак била продължила до срастване на счупените кости за период от около 3-4 месеца.

Според вещото лице било налице трайно затруднение на движението на десния крак за период от 3-4 месеца. Към настоящия момент възможността за стъпване на десен крак е възстановена, но поради настъпило усложнение в хода на оздравителния процес-непълно правилно срастване на фрагментите-дясната глезенна става била леко деформирана. Налице били и понастоящем ограничени движения при плантарна и дорзална флексия (движения в посока нагоре и надолу на стъпалото), уморяемост при продължително натоварване на крака и периодично настъпващи болки при движение, като това състояние можело да продължи с години. Степента на възстановяване зависела от провеждане на физиотерапевтични процедури.

От разпита на свидетеля И. В. Г., съпруг на Г., който безспорно бил заинтересован от изхода на спора, но бил и пряк очевидец на процеса по лечение и възстановяване на пострадалата, се установявало, че същата през трите месеца, докато била с гипсиран крак, непрекъснато била на легло и не можела да стане, като през това време била обслужвана от съпруга си относно всички ежедневни битови и физиологични нужди.

След сваляне на гипса В. В. Г. започнала лека-полека да се движи из дома си с патерици, но при поддържане от свидетеля. Около 4-5 месеца се придвижвала с патерици и бастун. Към днешна дата не била напълно възстановена. Не можела да стои права дълго време, не можела да носи обувки, тъй като кракът й бил подут. Показанията съвпадали с данните в медицинската документация и констатациите в заключението на съдебномедицинската експертиза, поради което следвало да бъдат преценени като достоверни.

През период от около 3 месеца, докато била обездвижена на легло и с гипсиран крак, В. В. Г. наред с болките и физическите страдания била изпитвала обичайните за такива увреждания чувства на безпомощност, малоценност заради невъзможността самостоятелно да се обслужва и заради зависимостта си от грижите на своя съпруг, напрегнатост, стрес и душевен дискомфорт заради принудителното й обездвижване и невъзможността да излиза от дома си, да общува свободно с други хора и да води нормален живот. След свалянето на гипса тези й негативни чувства и състояния не били отшумели веднага, защото бил настъпил дълъг период на постепенно раздвижване с патерици, бастун, затруднено движение и ограничена възможност за пълноценно самообслужване и нормален социален живот.

Пълно възстановяване на В. В. Г. не било настъпило и до настоящия момент, доколкото същата продължава да изпитва периодични болки в десния долен крайник, подуване на същия, като до 01.04.2025 година същата била с определени 20 % трайно намалена работоспособност.

Тежестта на посочените болки и страдания била завишена и поради факта, че увреждането и последвалият продължителен възстановителен период се осъществявали в напреднала възраст на пострадалата, която към датата на инцидента била на 59 години, като възрастта й предопределяла по-труден и продължителен възстановителен период. При определяне размера на дължимото за установените физически и душевни болки и страдания обезщетение въззивният съд следвало да се ръководи от принципа за справедливост, от конкретните обстоятелства на трудовата злополука-вида на увреждането, възраст на пострадалата, продължителност на лечението и тежест на възстановителния период, както и от икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. Като обсъждал в съвкупност посочените фактори и като вземал предвид, че към март 2021 година в страната вече били започнали инфлационни процеси вследствие последиците от ковид пандемията, въззивният съд намирал за справедливо обезщетение в размер на 25 000.00 лева.

Възприетият от първоинстанционния съд размер от 30 000.00 лева не бил съобразен с факта, че Г. не била положила цялата необходима грижа за постигане на по-бързо възстановяване. Същата била отказала при лечението си прилагане на оперативна интервенция, която според посоченото от вещото лице В.Д. в съдебното заседание на 22.02.2023 година пред Районен съд Тервел щяла да гарантира по-добро наместване на костите „до милиметър“. При Г. имало добро срастване, но имало леко разместване, от което се били получили последващите усложнения.

При трудова злополука работодателят отговарял за преките и непосредствени вреди, които били в причинно-следствена връзка със злополуката. В случая той отговарял за претърпените от счупването на дясната подбедрица физически болки и страдания на Г. и душевни и емоционални негативни преживявания по време и след инцидента, като отговорността му обхващала и неимуществените вреди в хода на процеса на възстановяване. Когато в хода на лечението и възстановяването обаче В. В. Г. не била съдействала напълно за осъществяване на по-добро лечение, отговорността на работодателя не следвало да обхваща и вредите вследствие поведението на пострадалата-в случая вследствие отказа й от оперативно лечение, които не били в пряка причинно-следствена връзка със злополуката, а били следствие от поведението на пострадалата в хода на лечението.

Математически не можело да се изчисли с точност какъв принос имала Г. за настъпилото усложнение по време на възстановителния период заради отказа й да се подложи на операция за наместване на костите, но въззивният съд следвало да съобрази този факт при определяне размера на глобалното обезщетение за неимуществени вреди.

Поради изложеното въззивният съд приемал за справедливо обезщетение в размер на 25 000.00 лева. При прилагане разпоредбата на чл. 200, ал. 4 от КТ обезщетението следвало да бъде намалено със сумата от 366.00 лева, изплатена на Г. като застрахователно обезщетение от „ЗЕАД Булстрад Виена Иншурънс груп“ ЕАД [населено място] по сключен между застрахователя и „Пластхим-Т“ АД [населено място] договор за задължителна застраховка „Трудова злополука“. Затова предявеният иск бил основателен и доказан до размер от 24 634.00 лева, като до този размер следвало да се уважи. Доводите на „Пластхим-Т“ АД [населено място] за намаляване на отговорността му поради допусната от Г. груба небрежност при изпълнение на трудовите й задължения били неоснователни, доколкото не били подкрепени с убедителни доказателства.

Следвало да се посочи, че по правилото на чл. 201, ал. 2, от КТ за намаляване отговорността на работодателя имало значение само съпричиняването от страна на пострадалия работник под формата на груба небрежност. Съпричиняването при проявена груба небрежност от страна на пострадалия обуславяло само намаляването, но не и пълно изключване на отговорността на работодателя. Пълно освобождаване на работодателя от отговорност било възможно само при хипотезата на чл. 201, ал. 1 от КТ, когато пострадалият бил причинил умишлено увреждането, каквато хипотеза в случая безспорно не била налице и не се навеждало да била налице. Под груба небрежност се разбирало такава, при която не била положена грижа, каквато и най-небрежният би положил в дадена обстановка.

Следвало да била налице липса на елементарно старание и внимание и драстично пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност. Пострадалият при трудовата злополука трябвало да осъзнавал реалната възможност в резултат на неговите действия да настъпи неблагоприятният резултат, но независимо от това да бил предприел съответните действия със самонадеяната увереност, че този резултат нямало да настъпи или че той щял да бъде в състояние да го предотврати. В тежест на работодателя било да докаже, че В. В. Г. била действала при форма на вината „груба небрежност“, а именно, че същата била съзнавала опасността от подхлъзване при наличие на отпадъци върху пода, но въпреки това самонадеяно и лекомислено да била допуснала наличието на такива отпадъци и не била обула подходящи обувки, които да предотвратят такова подхлъзване и падане.

Такова вътрешно субективно отношение у Г. към ситуацията не било доказано, за да се приемело, че същата била действала при груба небрежност. По-скоро се касаело за проява на недостатъчно внимание и обикновена небрежност при изпълнение на трудовите задължения. Грубата небрежност била проява на съзнавана самонадеяност, при която предполагаш или знаеш за евентуалния неблагоприятен резултат от поведението си на нарушаване на правила за безопасност и на технологичните правила, но въпреки това съзнание считаш, че можеш да го избегнеш.

В случая ставало въпрос за обикновена несъзнавана небрежност и липса на съобразителност. Действително според съдържанието на длъжностната характеристика за заеманата от Г. длъжност, а именно според р. І, т. 2, същата била длъжна да следи и поддържа работното си място в добър ред и чистота, което да давало възможност за точно и качествено извършване на работата, а според р. І, т. 3 след приключване на работната смяна следвало да извършва почистване на работната площадка и машините от прах, масло, отрязъци от ленти, конци, парчета от тъкан.

Тези задължения обаче не били включени в съдържанието на длъжностната характеристика като предпоставка изрично за постигане безопасни условия на труд, като не се съдържало и намек, че инструкцията била именно във връзка с безопасността на труда ,а единственото пояснение за тези изисквания била целта да се осигури „точно и качествено извършване на работата“. Работодателят имал предвид, че принципно подреденото и чисто работно място щяло да осигури по-бързо и качествено изпълнение на трудовите задължения. Тези така формулирани задължения не заостряли вниманието на работника върху рисковете от наличие на отпадъци по пода на работното помещение. В. В. Г. се била подписала в книгата за инструктаж по безопасност и здраве при работа, включително за периода 01.01.-31.03.2021 година, но какво е съдържал този инструктаж не било доказано от работодателя.

Дали инструктажът бил включвал и предупреждение именно за поддържане чистота на работното място и за опасност от подхлъзване и падане поради наличие на отпадъци по пода на работното помещение, съответно за задължително носене на подходящи работни обувки и то на работните обувки, предоставени от работодателя, не било доказано, съответно и такова съдържание на инструктажа не се твърдяло от работодателя. Ако същият бил провел такъв конкретен инструктаж и Г. въпреки предупрежденията била пренебрегнала задълженията си да почисти работното място и да не допуска отпадъци по пода, съответно била носила неподходящи чехли, то тогава щяло да е налице твърдяната груба небрежност. Такъв конкретен инструктаж от страна на работодателя не бил доказан по делото. Не било доказано и В. В. Г. да била с неподходящи обувки. В протокол № 1/23.03.2021 година за резултатите от извършеното разследване на злополуката, изготвен от комисия при работодателя, било посочено, че след преглед на запис от видеокамери в цеха било установено, че Г. била обута с чехли с малки токчета, че при пренасяне на бройки изделия за работа избутвала с крак лентички за подпъхване, които били на пода до палета, невнимателно настъпвала малко парче отпадък и се подхлъзва. Разпитаните свидетели, посочени от „Пластхим-Т“ АД [населено място], давали противоречиви показания относно факта с какви обувки била обута Г. по време на инцидента.

Свидетелят Е. Х. Гюджен, ръководител отдел ТРЗ в дружеството, споделя, че не бил присъствал по време на злополуката, но бил участвал в комисията, извършила разследването й. От наличния видеозапис видял, че Г. била обута с високи чехли-бели с висок ток отзад. Свидетелката А. Х. Ю., шивачка в дружеството, пряк очевидец на злополуката, твърдяла, че Г. била с високи бели чехли, но не била категорична дали чехлите са били с ток или не. И двамата свидетели не знаели каква е била подметката, с каква дебелина и с какъв грайфер.

Показанията им съвпадали обаче в твърдението, че се касаело за тип медицински чехли, носени в болничните заведения. Известно било, че този тип чехли нямали ток, а били с цяла подметка и принципно били създадени като ортопедични с цел предотвратяване умората на крака. При тези непълни и противоречиви показания не можело да се приеме за доказана тезата на работодателя, че Г. била неподходящо обута и че именно носените от нея чехли са били довели до злополуката. Но дори и да е била с неподходящи чехли, при липса на доказателства за проведен в тази насока от работодателя инструктаж за безопасност на труда, не можело да се приеме, че В. В. Г. била съзнавала риска от носенето на медицински чехли и евентуалните последици от това, за да се зачетяло нейно самонадеяно субективно отношение към този риск, съответно проява на груба небрежност. Затова отговорността на работодателя не следвало да бъде намалявана вследствие съпричиняване поради груба небрежност от страна на Г. на вредоносния резултат. Както вече било посочено, обезщетение в размер на 24 634.00 лева за причинените на Г. неимуществени вреди било оправдано предвид вида и тежестта на претърпените от трудовата злополука неимуществени вреди.

На основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД във връзка с чл.84, ал. 3 от ЗЗД законната лихва върху главницата се дължала от датата на увреждането-17.03.2021 година.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „Пластхим-Т“ АД [населено място] е поискало въззивното решение на Окръжен съд Добрич да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси, а именно:

1. за това възможно ли е субективният елемент на грубата небрежност да бъде извлечен от поведението на пострадалата или за него е необходимо провеждане на пълно и главно доказване с всички допустими доказателствени средства?;

2. за това необходимо ли е инструктажът да включва и инструкции относно житейски и лесно предвидими опасности като подхлъзване при наличие на прах, масло, отрязъци от ленти, конци и парченца тъкан? и

3. за това поведение като процесното на пострадалата (неносене на подходящо работно облекло и неспазване на основни правила за безопасност) представлява ли груба небрежност и основание за намаляване на отговорността на работодателя на основание чл. 201, ал. 2 от КТ или е само обикновена, несъзнавана небрежност?.

В изложението се твърди, че по отношение на всички поставени в него въпроси е налице допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като по-конкретно за първия се твърди липсата на установена съдебна практика. Такава обаче е налице и е обективирана в решение № 719/10.11.2009 година, постановено по гр. д. № 2898/2008 година по описа на ВКС, ГК, І г. о., решение № 633/25.10.2024 година, постановено по гр. д. № 3491/2023 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 60/05.03.2014 година, постановено по гр. д. № 5074/2013 година, решение № 62/24.02.2015 година, постановено по гр. д. № 2798/2014 година и решение № 51/08.05.2018 година, постановено по гр. д. № 2302/2017 година, трите по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Съгласно същата работодателят носи доказателствената тежест за установяването на всички елементи на грубата небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 от КТ, включително и за субективните елементи на същата, като може да ги установява с всички допустими от закона доказателства.

Във връзка с това поведението на работника или служителя може да е едно от обстоятелствата, въз основа на което да се преценява дали е налице груба небрежност, но не и единствения критерии за това. При постановяването на решението си съставът на Окръжен съд Добрич не се е отклонил от тази практика, а наличието на същата е пречка за допускането на касационното обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Касационното обжалване на това допълнително основание може да бъде допуснато ако се установи, че формираната съдебна практика е неправилна и трябва да бъде изоставена или пък следва да бъде осъвременена с оглед промяна на обществено-икономическите или обществено-социални условия. Такива твърдения обаче не са наведени в изложението на „Пластхим-Т“ АД [населено място] по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, нито пък са изложени обстоятелства, които биха обосновали твърденията. Предвид на това не са налице предпоставките за допускане на исканото касационно обжалване по първия от поставените в изложението въпроси.

Такива предпоставки не са налице и по отношение на останалите два въпроса доколкото е видно, че същите са пряко свързани с решаващите изводи на въззивния съд при постановяването на обжалваното решение. Съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС за да послужат като общо основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК формулираните от касатора правни въпроси не трябва да се отнасят до конкретните действия на съда по събиране и оценка на доказателствата, установяване на фактите и подвеждането на същите под приложимата за тях правна норма.

Въпросите какво трябва да включва инструктажа и дали поведението на работника или служителя представлява груба небрежност или не се разрешават с оглед конкретните условия за всеки отделен случай. Затова отговорът на втория и третия от поставените от „Пластхим-Т“ АД [населено място] в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси изисква от касационния съд да провери изводите на въззивната инстанция по съществото на спора, което е недопустимо на този етап от производството. С оглед на това тези въпроси не могат да послужат като основание за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Добрич.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „Пластхим-Т“ АД [населено място] е поискало въззивното решение на Окръжен съд Добрич да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК.

Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора.

Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК.

Изложените от „Пластхим-Т“ АД [населено място] твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това.

Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Окръжен съд Добрич.

Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал.2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 103/16.04.2024 година на Окръжен съд Добрич, постановено по гр. д. № 53/2024 година, по подадената срещу него от „Пластхим-Т“ АД [населено място], касационна жалба с вх. № 3484/27.05.2024 година, уточнена с втора такава с вх. № 3916/13.06.2004 година, и такова не трябва да се допуска.

С оглед изхода на делото „Пластхим-Т“ АД [населено място] ще трябва да заплати на В. В. Г. сумата от 3500.00 лева, представляваща направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение