Определение № 3690 от 22.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1086/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. И. И., чрез адв.И. Р., срещу въззивно решение № 1488/25.11.2022 г., постановено по възз. гр. д. № 2067/2022 г. на Окръжен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 2160/13.06.2022 г. по гр. д. № 12002/2021 г. на Районен съд – Пловдив. С обжалваното решение е отхвърлен предявеният от касатора иск по чл. 79, ал. 1, вр. чл. 82 ЗЗД, вр. чл. 85, ал. 1, т. 1 от Закона за пощенските услуги (ЗПУ) за осъждане на ответното дружество „Ин Тайм“ ООД да му заплати сумата 7 320,45 лв., представляваща стойността на изгубена от ответника пратка № 1ZA848086863424948 – термомасажно легло, предадено за транспорт с товарителница № DEW 586 1-00 на 17.11.2020 г. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си касаторът поддържа, че на основание чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК касационният контрол следва да се допусне по въпросите: 1) представлява ли по смисъла на чл. 155 ГПК съдържанието на интернет-страница общоизвестен факт, който не подлежи на доказване, и съответно следва ли това обстоятелство да бъде обявено от съда на страните; необходимо ли е съдът в решението си да посочи уеб-адреса на интернет страницата, съдържанието на която е обявена като публично известна в решението; 2) представлява ли по смисъла на чл. 155 ГПК съдържанието на интернет-страница служебно известен на съда факт, който не подлежи на доказване, когато една от страните е посочила адреса на тази страница в писмена молба до съда, но допълнителни доказателства за този адрес и за съдържанието на самата страница не са събрани по делото; 3) посочването на уеб-адрес на интернет-страница от една от страните достатъчно процесуално действие ли е по смисъла на чл. 156, вр. чл. 100 ГПК, за да обвърже съдът да приеме, че същата съществува, и да приеме за доказано съдържанието й; в тази връзка, необходимо ли е назначаването на съдебно-техническа експертиза, която да установи съдържанието на интернет страницата, и по чий почин - служебно на съда, или съответно по почин на страната, върху която лежи доказателствената тежест съгласно указанията на съда за разпределянето й; 4) необходимо и допустимо ли е събирането на допълнителни доказателства за съдържанието на интернет-страница; чрез какъв процесуален способ се осъществява събирането като доказателство, на съдържанието на интернет-страница и необходимо ли е установяване на същото чрез съдебно-техническа експертиза; 5) считат ли се за публично известни документи, публикувани като съдържание на или препратка от интернет-страница, във формат: сканиран документ на хартиен носител с или без електронен подпис; текст без електронен подпис; текст без подпис; 6) счита ли се за публично известен като документ, посочения от съда в обжалваното решение като обявен на интернет страницата на ответника като такъв: Общи условия за взаимоотношенията с потребители на „Ин Таим“ ООД с Удостоверение за регистрация № 18/14.06.2001 г., издадено от МТС за предоставяне на куриерски услуги; необходимо ли е съдът да конкретизира момента, към който счита за установено съдържанието на интернет-страницата и съответно - съдържанието на документа; 7) при сключването на индивидуален договор за пощенска услуга по електронен път без посещение на офис на пощенския оператор от страна на изпращача, необходимо ли е пощенският оператор да доказва и установява, публикуването на Общите условия на договора по смисъла на чл. 21 ал. 8 ЗПУ едновременно и в своите офиси, и на страницата си в интернет. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради противоречие на обжалваното решение с т. 19 от ТР 1/2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК, ВКС, но конкретен правен въпрос не е формулиран. Сочи се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответната страна по жалбата - „Ин Тайм“ ООД, чрез адв. С. Иванов, в писмен отговор изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационно обжалване намира следното: Въззивният съд е посочил, че между страните е водена електронна кореспонденция, като на 17.11.2020 г. ищецът К. И. е отправил запитване до ответника „Ин Тайм“ ООД за оферта с цена и срок на доставка на пратка от [населено място] до Германия. След размяна на ел.писма е възложил на ответното дружество да извърши пощенска/куриерска услуга – доставка на пратка, съдържаща 1 бр. термомасажно легло. Ответното дружество е издало товарителница № А84808LWWH7, с номер за проследяване 1ZА848086863424948/17.11.2020 г., с изпращач К. И. и получател – И. Р., за доставка на пратка от [населено място], България до Аuf de Gabel 11E, 58802, Balve, Германия. Пощенската услуга е заплатена от действащото като представител на ищеца дружество „Биохерба Р“ ООД, на чието име е издадена фактура № [ЕГН]/17.11.2020 г. за сумата 260,40 лв. Не е спорно, че пратката е с необявена стойност. Пратката е изгубена от ответника, като дружеството е изплатило на изпращача обезщетение от 207,11 евро, съгласно предвиденото за такива случаи в ОУ. Претенцията на ищеца е за заплащане равностойността на изгубената вещ в размер на сумата 3 950 евро. Обсъждайки събраните по делото доказателства, въззивният съд е приел, че възникналото между страните облигационно правоотношение е свързано с предоставяне на пощенска услуга и съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПУ подписване на индивидуален договор с потребителя не е необходимо, а отношенията се уреждат според обявените общи условия на оператора, които следва да са със съдържанието по чл. 21, ал. 2 ЗПУ относно всички параметри на извършваната услуга. Общите условия се довеждат до знанието на потребителя от пощенския оператор чрез поставянето им на видни места в пощенските станции и публикуването им на страницата му в интернет (чл. 21, ал. 8 ЗПУ). Прието е, че в изпълнение на задълженията си, предвидени в ЗПУ, ответникът „Ин Тайм“ ООД има изготвени Общи условия за взаимоотношенията си с потребители, съгласувани с КРС (Удостоверение за регистрация № 18/14.06.2001 г., издадено от МТС за предоставяне на куриерски услуги), като същите са общодостъпни и обявени на страницата му в интернет. По този начин те са доведени до знанието на всички потребители, вкл. и на ищеца. Доколкото в случая договорът за международна куриерска услуга е сключен след електронна кореспонденция между страните, съдът е посочил, че преди предаването на пратката и заплащането на цената за доставката й на адресата и при полагане на дължимата грижа ищецът е могъл да се запознае с ОУ на ответника, публикувани на сайта му. Според чл. 85, ал.1, т. 1 ЗПУ, пощенските оператори дължат обезщетение на потребителите в случаите на загубени, ограбени или повредени, изцяло или частично, вътрешни и международни пощенски колети, препоръчани пощенски пратки, пощенски пратки с обявена стойност и с наложен платеж, както и пощенски пратки по смисъла на § 1, т.18 от ДР на ЗПУ. Съгласно чл. 85, ал. 3 ЗПУ, обезщетенията, дължими от пощенския оператор със задължение за извършване на универсалната пощенска услуга за международни пощенски пратки, се определят в съответствие с актовете на Всемирния пощенски съюз, а ал. 4 на същата разпоредба предвижда, че конкретните размери на обезщетенията по ал. 1 се включват в общите условия на договорите с потребителите. Според посоченото в чл. 39 от ОУ, ищецът би могъл да получи пълно обезщетяване на вредата, ако в товарителницата е декларирана по-високата стойност на съдържанието на пратката и е заплатена съответната такса. В случая не е спорно, че пратката е без обявена стойност, поради което съгласно т. 38 от ОУ имуществената отговорност на оператора е ограничена до равностойността в лева на 100 щ. долара, призната по рекламацията и изплатена като обезщетение за имуществени вреди от загубата на пратката. В заключение е направен извод, че не са налице основания за присъждане на обезщетение над тази сума и покриващо пълния размер на вредите, поради което искът е отхвърлен. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице предпоставки за селектиране на жалбата. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, поставени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Посоченият от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби (вж. - т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата, освен в изключенията по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 ГПК. Непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание касационният контрол да не бъде допуснат. В случая, формулираните в изложението въпроси са ирелевантни и не отговарят на изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Същите са фактически, касаят анализа и оценката на доказателствата по делото, а изложената от страната аргументация е за евентуално допуснати процесуални нарушения и необоснованост на изводите на съда, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Извън това следва да се посочи, че според изричната разпоредба на чл. 21, ал. 8 ЗПУ операторът на пощенски услуги няма задължение чрез служителите си да връчва или разяснява правата и задълженията на всеки клиент по общите условия, както и възможността да се поиска допълнителна услуга – застраховка на пратката, обявяване на стойността й и др. Условието за оповестяване на ОУ се счита спазено, когато те са поставени на видно и общодостъпно място във всички стационарни пощенски станции и са публикувани в интернет. Договорът за пощенска услуга се смята за сключен с приемането на пощенската пратка или пощенския паричен превод от оператора в точките за достъп и заплащане цената на услугата, като подписване на индивидуален договор с потребителя не е необходимо – чл. 21, ал. 1 и ал. 4 ЗПУ. В този смисъл е и произнасянето на въззивния съд. След анализ и оценка на всички събрани по делото доказателства, на доводите и възраженията на страните, при правилно разпределена доказателствена тежест, съдът е счел, че ответникът е доказал обстоятелствата, касаещи оповестяването на ОУ, като е посочил, че при полагане на дължимата грижа ищецът е могъл да се запознае със съдържанието им. Съдът не е приемал, че ОУ на оператора са общоизвестен факт по смисъла на чл. 155 ГПК, а съобразявайки правилото по чл. 154 ГПК е направил извода си, че в случая при изгубването на пратка с необявена стойност и не застрахована за този риск, на ищеца не се дължи обезщетение за пълния размер на вредата. Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение също не е налице. Във фазата по селектиране на жалбите, Върховният касационен съд, без да проверява действително съществуващите пороци на обжалвания въззивен съдебен акт, може да направи извод за възможната му очевидна неправилност пряко от съдържанието му и въз основа на достатъчна аргументираност на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В случая, изложените от жалбоподателя аргументи не сочат за наличие на такъв тежък порок на решението, който да може да се установи пряко от самото него. Страната не формулира в изложението си твърдения, различни от доводите в касационната й жалба, които предполагат проверка на доказателствения анализ, осъществен от въззивния съд и на фактическите констатации, до които е достигнал в резултат на този анализ. Осъществяването на такъв контрол в производството по чл. 288 ГПК е недопустимо. Доколкото неправилността не може да се изведе от съдържанието на самия акт, без подлагането му на допълнителен контрол, тя не е „очевидна“ по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК и не осъществява фактическия състав на посоченото основание. Предвид всичко изложено не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол на атакуваното въззивно решение. При този изход на делото, основателно е искането на ответното дружество по касационната жалба за присъждане на разноските за тази инстанция, които възлизат на сумата 1 100 лв. - заплатено адвокатско възнаграждение. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение