Определение № 746 от 13.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1105/2013 г.

Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. Постъпила е касационна жалба от Х. С. П. от [населено място], чрез пълномощника си адв. В. И. от АК-П., против въззивно решение № 7392 от 13.11.2012 г., постановено по в.гр.д. № 12647/2012 г. на Софийски градски съд, ГО, ІV-Г състав, с което е отменено решението от 03.07.2012 г. на Софийския районен съд, 64 с-в, постановено по гр.д. № 16705/2012 г. и са отхвърлени предявените от Х. С. П. срещу Първо помощно училище „Проф. дпн Г. А.” [населено място], искове за защита срещу незаконно уволнение, с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1-3 КТ. В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът поддържа, че с постановеното решение на въззивния съд, с което са отхвърлени исковете за защита срещу незаконно уволнение, съдът се е произнесъл по правни въпроси, от значение за изхода на делото, а именно – длъжен ли е работодателят на основание § 1 от ДР на Наредбата за трудоустрояване, преди да извърши уволнение на основание чл. 325, ал. 1, т. 6 КТ, да предложи на работника или служителя, друга работа, ако има свободна длъжност в предприятието, подходяща за неговата професионална квалификация, когато длъжността му впоследствие е била определена за трудоустроени лица, за който твърди, че е решен от въззивния съд в противоречие с приетото в решение № 2284 от 12.01.2006 г. на ВКС по гр.д. № 946/2004 г., ІІІ г.о., постановено по стария процесуален ред – основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. По поставените въпроси - съществува ли задължение за работодател с под 50 служители, извън хипотезата на чл. 315, ал. 1 КТ, който е определил работни места за трудоустроени лица, да определи същите не по-късно от края на м.януари, в съответствие с чл. 2, ал. 2, изр. 1 от Наредбата за трудоустрояване, или не съществува такова задължение, както и допустимо ли е в производство по реда на ГПК съдът по силата на чл. 15, ал. 3 ЗНА да приеме, че има противоречие на разпоредба от наредба, правилник или инструкция с разпоредба на нормативен акт от по-висока степен и съответно да приложи по-високия по степен акт, след като с влязло в сила съдебно решение друг съд, който единствено е компетентен да се произнася по законосъобразността на подзаконовите нормативни актове/по реда на АПК/ е постановил, че липсва противоречие между въпросната разпоредба на наредба, правилник или инструкция с разпоредбата на нормативния акт, стоящ по-високо по степен от нея, за които въпроси твърди, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По поставения процесуалноправен въпрос - допуснато ли е съществено процесуално нарушение, когато съдът се произнася по допълнително въведени от ищцовата страна доводи/извън посоченото в исковата молба/ и/или служебно се произнесе по въпроси, които не са повдигани от страните, когато същите касаят осъществяване на т.нар. „косвен съдебен контрол”, твърди, че е постановен в противоречие с практиката на ВКС и е решаван противоречиво от съдилищата и се позовава на ТР № 2 от 14.05.1991 г. по гр.д. № 2/1991 г. на ОСГК на ВС, решение № 78 от 12.07.1973 г. по гр.д. № 58/1973 г. и решение от 27.02.2004 г. по гр.д. № 6587/2003 г. на Пловдивския районен съд, ГО, VІІ гр. състав, за което липсват, данни, че е влязло в законна сила, поради което то не съставлява противоречива съдебна практика. Предвид даденото разрешение в т. 3 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК, по този въпрос основанието за допускане на касационното обжалване е по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Представените съдебни решения на ВАС, предвид приетото в ТР № 1/2010 г. не съставляват съдебна практика по см. на чл. 280, ал. 1 ГПК. Ответникът по касационната жалба Първо помощно училище „Проф. дпн Г. А.” [населено място], чрез пълномощника си адв. Д. Д. от АК-С. в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК изразява становище за нейната неоснователност, както и за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускането на касационното обжалване. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното: Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – неоценяеми искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 и обусловен от първия оценяем иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 във връзка с чл. 225, ал. 1 КТ, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК. За да отхвърли предявените искове за защита срещу незаконно уволнение, въззивният съд е приел, че в случая прекратяването на трудовото правоотношение с ищеца на основание чл. 325, ал. 1, т. 6 КТ е законосъобразно, тъй като са налице предпоставките затова – длъжността, заемана от ищеца е била трансформирана в такава, която да бъде заета от трудоустроен и при работодателя не е имало незаети работни места, за да бъде предложено на ищеца подходящо за неговата квалификация работно място. Във връзка с релевираните доводи и възражения от ищеца е приел, че не е нарушена разпоредбата на чл. 315, ал. 1 КТ, тъй като в случая работодателят, чиято численост на персонала е под 50 работници и служители, не е задължен, но може да определя работни места за трудоустрояване, както е сторил в конкретния случай, в която връзка е приел, че сроковете по чл. 2, ал. 2 от Наредбата за трудоустрояване/НТ/ не го обвързват, тъй като предназначението на срока е единствено да определи датата на изискуемостта на задължението, след което работодателят носи административно наказателна отговорност за неизпълнението му в хипотезата на чл. 315, ал. 1 КТ, когато е задължен да определя ежегодно работни места за трудоустрояване. В. съд е приел, че основанието по чл. 325, ал. 1, т. 6 КТ се отнася както за хипотезата, при която длъжността вече е била определена за трудоустроен още към момента на учредяване на трудовото правоотношение, така и за тази, когато това е станало през времетраене на съществуващо трудовото правоотношение. В тази връзка е приел, че изискването в § 1 от ДР на НТ това уволнително основание да възникне само когато работникът или служителят е възможно да бъде преместен на друга работа с негово съгласие, не следва да се прилага, тъй като е в противоречие с нормата на чл. 325, ал. 1, т. 6 КТ, предвид разпоредбата на чл. 15, ал. 3 ЗНА и чл. 5, ал. 1 АПК. Независимо от този извод, съдът се е произнесъл и по същество, като е приел, че нормата на § 1 от ДР на НТ не е нарушена в настоящия случай, тъй като от представените по делото две поименни длъжностни разписания от 07.02.2012 г. и 12.03.2012 г. всички щатни бройки в училището са били заети, т.е. не е имало незаети работни места и тъй като в този случай в тежест на ищеца е било да докаже твърдението си, че е имало други свободни и подходящи за квалификацията му работни места, той не го е направил. На касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и който е решен в противоречие с практиката на ВКС – т. 1, решаван е противоречиво от съдилищата – т. 2, или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – т. 3. В случая като основания за допускане на касационно обжалване са релевирани хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. В разглеждания случай не е налице нито една от релевираните хипотези на чл. 280, ал. 1 ГПК – разрешени правни въпроси от въззивния съд, обусловили изхода на спора, които са решени в противоречие с практиката на ВКС, решавани противоречиво от съдилищата и които да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Това е така, тъй като поставеният спорен въпрос - длъжен ли е работодателят на основание § 1 от ДР на Наредбата за трудоустрояване, преди да извърши уволнение на основание чл. 325, ал. 1, т. 6 КТ, да предложи на работника или служителя, друга работа, ако има свободна длъжност в предприятието, подходяща за неговата професионална квалификация, когато длъжността му впоследствие е била определена за трудоустроени лица, е въпрос на доказване на конкретни факти и касае преценка на конкретни обстоятелства с оглед спецификата на конкретния случай, поради което не е решен от въззивния съд в противоречие с приетото в решение № 2284 от 12.01.2006 г. на ВКС по гр.д. № 946/2004 г., ІІІ г.о., в което в производство по реда на чл. 218, ал. 1, б.”а” ГПК/отм./ съдът е приел, че в случая е налице хипотезата на §1 ДР на НТ, съгласно който при трансформиране на щатна бройка в такава за трудоустроено лице в хода на трудовото правоотношение, работодателят е длъжен да предложи на работника или служителя, заемащ тази длъжност друга работа, ако има свободна длъжност в предприятието, подходяща за неговата професионална квалификация и която той е съгласен да приеме. В настоящия случай от данните по делото въззивният съд е стигнал до извода, че тази хипотеза е неприложима, тъй като по делото е установено, че към момента на прекратяване на трудовото правоотношение с ищеца свободни длъжности в училището не са съществували. Поставените въпроси - съществува ли задължение за работодател с под 50 служители, извън хипотезата на чл. 315, ал. 1 КТ, който е определил работни места за трудоустроени лица, да определи същите не по-късно от края на м.януари, в съответствие с чл. 2, ал. 2, изр. 1 от Наредбата за трудоустрояване или не съществува такова задължение, както и допустимо ли е в производство по реда на ГПК съдът по силата на чл. 15, ал. 3 ЗНА да приеме, че има противоречие на разпоредба от наредба, правилник или инструкция с разпоредба на нормативен акт от по-висока степен и съответно да приложи по-високия по степен акт, след като с влязло в сила съдебно решение друг съд, който единствено е компетентен да се произнася по законосъобразността на подзаконовите нормативни актове/по реда на АПК/ е постановил, че липсва противоречие между въпросната разпоредба на наредба, правилник или инструкция с разпоредбата на нормативния акт, стоящ по-високо по степен от нея, са важни, но разрешаването им не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото по см. на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Това е така, тъй като доколкото точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, към необходимост от промяна на непротиворечива, но неправилна съдебна практика, а развитието на правото е предпоставено от обективната нужда чрез корективно тълкуване да бъде отстранена непълнота или неяснота на конкретна правна норма, или да бъде изоставено едно вече дадено тълкуване на закона, за да бъде възприето друго, то такива доводи не са изложени, а посочените от касатора правни норми са ясни и не се нуждаят от тълкуване. Поставеният процесуалноправен въпрос - допуснато ли е съществено процесуално нарушение, когато съдът се произнася по допълнително въведени от ищцовата страна доводи/извън посоченото в исковата молба/ и/или служебно се произнесе по въпроси, които не са повдигани от страните, когато същите касаят осъществяване на т.нар. „косвен съдебен контрол”, е решен от въззивния съд в съответствие с установената задължителна съдебна практика, обективирана в решение № 77 от 08.03.2011 г. по гр.д. № 127/2010 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 92 от 23.07.2010 г. по гр.д. № 92/2009 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 112 от 14.06.2011 г. по гр.д. № 372/2010 г. на ВКС, ІV г.о. и др., постановени по реда на чл. 290 ГПК. В тях е прието, че спорното материално субективно право е предмет на правния спор. То се въвежда в процеса като негов предмет чрез правното твърдение на ищеца, съдържащо се в исковата молба. Предметът на делото се определя именно от ищеца, като нито съдът, нито ответникът могат да внесат в него изменения. Единствено ищецът е властен да го измени чрез изменение на иска. Предметът на делото е твърдяно право, което се индивидуализира чрез правопораждащия факт, съдържанието на правото и носителите на правоотношението. Тези белези ищецът трябва да посочи чрез основанието и петитума на иска, по тях ответникът организира защитата си и съдът дължи разрешение на спора по предмета на делото, както той е заявен от ищеца. Настъпващата още с първоинстанционното производство поетапна преклузия за посочване на обстоятелства и представяне на доказателства, изключва възможността страната да поправи във въззивната инстанция собствената си небрежност. Именно в съответствие с тази задължителна съдебна практика въззивният съд е приел, че съдът разглежда и се произнася само по доводите, наведени в исковата молба и само те се включват в основанието на предявения иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, доколкото други доводи не са въведени чрез изменение на основанието на иска по реда и в сроковете по чл. 214 ГПК. Ето защо по допълнителните доводи, наведени едва в писмената защита на ищеца пред първоинстанционния съд, съдът не дължи произнасяне, поради което въззивният съд е приел, че след като първоинстанционният съд се е произнесъл по тях, а и служебно е приел за установени и други нарушения при процесното уволнение, той е нарушил принципа на диспозитивното начало, поради което този процесуален порок следва да бъде отстранен от въззивната инстанция, която се произнесе само по изтъкнатите в исковата молба доводи за незаконност на процесното уволнение. В заключение, след като този процесуалноправен въпрос е решен от въззивния съд в съответствие със задължителната съдебна практика, в случая основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не намира приложение. Следва да се отбележи, че твърдения, които касаят неправилност на решението, изразяващи се в необосноваността му, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, а не могат да аргументират приложното поле на допустимостта на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение. При този изход на делото пред настоящата инстанция, на ответника по жалбата следва да се присъдят направените разноски за касационното производство в размер на 600 лв. адвокатско възнаграждение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,