Определение № 842 от 07.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2681/2020 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. Ф. Т. – П., чрез адв. В. против решение № 2148 от 13.04.2020 г. по гр. дело № 10402/2019 г. на Софийски градски съд (СГС), ГО, II – А състав. Ответникът Софийски районен съд (СРС), чрез Т. Д. – ръководител сектор „Правно обслужване“ е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното: Предмет на жалбата е цитираното въззивно решение, с което е потвърдено решението от 05.03.2019 г. по гр. д. 28997/2017 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), ГО, 64 състав в частта за отхвърляне на предявените от Т. Ф. Т. – П. против СРС искове с правно основание чл. 217, ал. 1 КТ за сумата от 15 600 лева – обезщетение при неизпълнение на предписание за трудоустрояване за периода 19.03.2015 г. – 29.08.2016 г. и с правно основание чл. 49 във вр. чл. 45 ЗЗД за обезщетение за неимуществени вреди ( психически страдания, болки, унижение и намалено самочувствие, накърнен авторитет като служител на съда) от деликт, извършен на 13.07.2016 г., изразяващ се в оказан от председателя на СРС – съдия М. Л. психически тормоз върху пострадалата, чрез отправяне на упреци и заплахи за дисциплинарно уволнение, за разликата над 1 000 лв. до претендираните 20 000 лв., като в полза на ответника са присъдени и разноски за юрисконсултско възнаграждение. Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че ищцата е заемала длъжността „съдебен архивар“ в служба „Архив“ при ответника, като с решение на ТЕЛК № 2496-124/07.07.2015 г. й е призната 80 % трайно намалена работоспособност за срок от 3 години, поради водеща диагноза астма, като са описани и други заболявания. Съобразил е констатацията на медицинските органи в решението, че лицето може да изпълнява длъжността съдебен архивар, при спазване на следните противопоказни условия – негодна за тежък физически труд и продължително ходене. Посочил е, че с допълнително споразумение от 31.07.2015 г., сключено на основание чл. 317 КТ и цитираното решение на ТЕЛК ищцата е трудоустроена на същото място при облекчени условия и спазване на противопоказните условия на труд, а именно - без тежък физически труд и продължително ходене – по време на работа теглото на пренасяния единичен товар да не надвишава 2 кг., а когато се налага да пренася по – тежък товар, да ползва количка и да спазва индивидуален режим за почивка по време на работа – на всеки два часа да почива 5 минути в седящо положение. Споделено е разбирането на първостепенния съд, че с така сключеното допълнително споразумение работодателят е изпълнил предписанието на здравните органи за трудоустрояване на ищцата. Именно в изпълнение на решението на ТЕЛК, с допълнителното споразумение е запазена длъжността на ищцата при изключване на противопоказните условия на труд от организацията на трудовия процес. Съгласно чл. 113, ал. 3 от Закона за здравето, влезлите в сила решения на органите на медицинската експертиза (в случая решението на ТЕЛК от 07.07.2015 г.) са задължителни за всички лица, органи и организации в страната. Прието е, че с оглед на това обвързващо правило работодателят и служителят/работникът нямат право на преценка дали дадена длъжност или условия на работа са подходящи за здравословното състояние на последния, има ли нужда от трудоустрояване или под каква форма, като това заключение се прави единствено от компетентния здравен орган – арг. чл. 317, ал. 1 КТ вр. чл. 61, ал. 1, т. 8 от вр. чл. 78, ал. 2 от Наредба за медицинската експертиза от 2010 г. (отм.), но приложима по спорното правоотношение. Развити са доводи, че при липса на предписание от медицинските органи за преместване на ищцата на друга длъжност в предприятието на ответника и изрично изразеното от тях становище за непротивопоказност при изпълнение на същата длъжност –„архивар“, но при посочените ограничения в полагането на наемния труд за работодателят не е възникнало задължение да предлага на ищцата друга длъжност или да бъде премествана в друга работна среда, а единствено да облекчи работата й. Изтъкнато е, че констатациите и изводите на органите на медицинската експертиза за липса на необходимост от трудоустрояване на друга длъжност не могат да бъдат преодоляни, включително и чрез заключение на съдебно - медицинска експертиза. В обжалваното решение са приети за неоснователни релевираните във въззивната жалба оплаквания за необоснованост на първоинстанционния съдебен акт, поради необсъждане на приета съдебно-счетоводна експертиза по аргументи, че първостепенният съд е приел предявеният иск по чл. 217, ал. 1 КТ за недоказан в своето основание и не е разгледал въпроса за неговия размер. По иска с правно основание чл. 49 ЗЗД втората инстанция е приела, че са налице предпоставките от фактическия състав на тази разпоредба за ангажиране на обективната отговорност на ответния районен съд за произтекли вреди от противоправните действия на председателя му, реализиращи непозволено увреждане. Установено е, че на 13.07.2016 г. председателят на СРС – съдия М. Л. е отправил към ищцата заплаха за дисциплинарно уволнение и е показал непочтително отношение към служител на този съд, което надхвърля пределите на служебните му правомощия на магистрат на ръководна длъжност, включително като орган на дисциплинарна власт, в резултат на което са настъпили претендираните за обезщетяване нематериални вреди от изживян психологически стрес. Изразено е разбирането, че липсва причинно-следствена връзка между поведението на председателя на СРС от 13.07.2016 г. и получения от ищцата инсулт и влошено здравословно състояние, като са споделени изводите на първоинстанционния съд, че инсултът е настъпил в резултат на предходни нейни заболявания. Отречен е приносът на пострадалата в реализирането на вредоносния резултат и респ. приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД в разглеждания случай. Посочено е, че репликата на ищцата не е била насочена въобще към председателя на СРС, нито е в причинно-следствена връзка с вредоносния резултат. Изложени са аргументи, че не е налице и уронване на престижа на съдебната власт от страна на ищцата с горецитираната реплика, което действие да е в обективна причинно-следствена връзка с поведението на председателя на СРС, довело до настъпване на вредоносния резултат. При съобразяване на всички релевантни обстоятелства по чл. 52 ЗЗД и там установения критерий за справедливост въззивният съд е приел, че справедлив, адекватен и достатъчен паричен еквивалент на засегнатите нематериални блага (изживян психологически стрес, причинена нервна криза от уронване на личното достойнство на служителката от поведението на председателя на съда) е сумата 1 000 лв. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя въпрос, който твърди да е обуславящ изхода на делото и е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, вкл. и със задължителната такава. Неговото съдържание, уточнено и конкретизирано от касационния съд съобразно указанията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК, се свежда до задължението на въззивния съд като инстанция по съществото на спора да се произнесе по всички доводи и възражения на страните по предмета на делото, да обсъди и подложи на самостоятелна преценка събраните доказателства относно релевантните факти и да направи обосновани собствени фактически и правни изводи, които да намерят израз в мотивите му. По въпроса се сочи отклонение от разрешенията на задължителната практика, изразена в ППВС №№ 1/1953 г., 7/1965 г. и 1/1985 г., както и с решение № 134/30.12.2013 г. по т.д. № 34/2013 г. на ВКС, II т. о. Касационното обжалване не следва да се допуска. Повдигнатият правен въпрос е обусловил процесуалната активност на въззивния съд по мотивиране на съображения – фактически и правни, при разрешаване на материалноправния спор, предмет на делото и удовлетворява общо основание за селекция на касационната жалба. Той обаче не удовлетворява допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като липсва твърдяното противоречие с практиката на Върховния касационен съд, вкл. задължителната такава, на която касаторът се позовава. Изискването за излагане на мотиви към съдебното решение е заложено в процесуалния закон - чл. 236, ал. 2 ГПК, аналогичен на чл. 189, ал. 2 ГПК (отм.), и неговото спазване е съблюдавано последователно в практиката на ВС и ВКС - с приетите при действието на ГПК от 1952 г. (отм.), ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г. (сочени от касационния жалбоподател) и ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. С т. 19 на ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС е изяснено, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата инстанция и поради това въззивният съд е длъжен да даде свое собствено разрешение по спорния предмет на делото, като извърши самостоятелна преценка на доказателствата, формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и ги изрази писмено в мотивите към решението си. Тези задължителни указания и разяснения не са изгубили значението си и след влизане в сила на новия ГПК (от 01.03.2008 г.) и кореспондират на постановките, възприети с ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Според там даденото обвързващо тълкуване непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Когато във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи (напр. неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства и др.), въззивният съд е длъжен да изложи мотиви, като обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и посочени своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. В случая въззивната инстанция е сторила точно това. Като съд по съществото на материалноправния спор е аргументирала подробно фактическите си и правни изводи по предмета на делото - относно претендираните вземания за обезщетение при трудоустрояване, по чл. 217, ал. 1 КТ и за обезщетение на неимуществени вреди от непозволено увреждане по иска по чл. 49 ЗЗД, подложила е на самостоятелна преценка събраната по делото доказателствена съвкупност и е дала отговор на направените оплаквания във въззивната жалба и защитните доводи на страните, което е намерило израз в мотивите на обжалваното въззивно решение. С него е отречено съществуването на първото от процесните вземания по съображения, че предписанието за трудоустрояване е изпълнено своевременно от работодателя, а второто е признато за доказано по своето основание и е уважено в посочения по - горе размер (с приложение на чл. 52 ЗЗД и там установения критерий за справедливост при определяне размера на обезвредата на засегнатите нематериални блага), като са мотивирани доводи за отсъствие (по първата претенция), респ. наличие (по втората такава) на предпоставките от очертаните по - горе фактически състави. Предвид изхода на делото в полза на представляваната от юрисконсулт страна ще следва да се присъдят своевременно поисканите разноски за настоящото производство, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК и чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ (НЗПП), в размер на 100 лв. Задължен за тях е касационният жалбоподател. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение