Определение № 723 от 13.08.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1137/2018 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК и е образувано по касационна жалба вх. № 36241/29.11.2017 г., подадена от [фирма], [населено място], представлявано от управителя Ж. К., чрез адв. Х. М. от АК-П., и по касационна жалба вх. № 38900/28.12.2017 г., подадена от „Е.А. Д. Ю. Л. (клон България)“ К., представлявано от управителя К. Л., чрез адв. М. К. от САК, против въззивно решение № 1393/14.11.2017 г., постановено от Пловдивския окръжен съд по въззивно гр.д. № 2041/2017 г., в частта, с която исковете по чл. 200 КТ са уважени. А. Н. Г. предявил против [фирма], [населено място] обективно кумулативно съединени искове по чл. 200 КТ за причинени му от трудова злополука вреди, както следва: 6 694 лв. – пропуснати ползи, явяващи се разликата между трудовите възнаграждения, които би получил преди злополуката и пенсията за инвалидност за периода 23.02.2014 г. – 01.04.2016 г.; 1 296,46 лв. разходи, свързани с лечението и възстановяването, както и 20 000 лв. – неимуществени вреди. Претендира законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното издължаване, както и съдебноделоводни разноски. Въззивният съд, като изменил частично решението на първостепенния Пловдивски районен съд, осъдил работодателя да заплати на ищеца 592,68 лв. обезщетение за причинени имуществени вреди от разликата между трудовите възнаграждения, които би получил Г. преди злополуката и пенсията за инвалидност за периода 23.02.2014 г. – 16.04.2015 г.; 1 296,46 лв. разходи, свързани с лечението и възстановяването, както и 19 19 650 лв. – обезщетение за причинени му неимуществени вреди от трудовата злополука. Отхвърлил е исковете за разликата над присъдените суми до пълния предявен размер. [фирма], [населено място] и „Е.А. Д. Ю. Л. (клон България)“ К. – трето лице – помагач на работодателя – ответник, обжалват въззивното решение в частта, с която са уважени исковете. Касационните жалби са недопустими в частта срещу въззивното решение, постановено по иска с цена 1 296,46 лева - обезщетение за претърпени имуществени вреди, представляващи извършени разходи за лечение и възстановяване, вследствие на трудова злополука (арг. чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК). В тази част тя подлежи на връщане, а образуваното по нея производство следва да бъде прекратено. Касационните жалба в останалите им части са допустими. Подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговарят на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложени са изложения по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Касаторът [фирма], [населено място] излага доводи за неправилност на въззивното решение поради допуснати нарушения на съдопроизводствените правила – непълна оценка на всички факти и обстоятелства по делото, както и противоречие с материалния закон, изразяващо се в неправилното му тълкуване. Счита, че размерът на присъденото обезщетения за причинени неимуществени вреди е завишено. Насрещната страна А. Г. не отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. „Е.А. Д. Ю. Л. (клон България)“ К. е трето лице – помагач на ответника [фирма], [населено място] и не е насрещна страна по касационната жалба на работодателя, така че неправилно администриращият съд е връчил копие от касационната жалба на ответника за отговор на неговото трето лице – помагач. Тук спорът не е между тях относно обвързващата ги сила на мотивите. В касационната жалба, подадена от третото лице помагач на ответника по иска - „Е.А. Д. Ю. Л. (клон България)“ К., се излагат съображения за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и противоречие с материалния закон. Насрещната страна А. Г. не отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд, за да постанови своето решение по чл. 200 КТ установил, че 23.02.2014г. около 03,00 ч. ищецът А. Н. Г., работещ като сортировач в [фирма], докато работел на машината за сортиране, чул шум. Отишъл да види какво се случва и видял, че един от шестте задвижващи ремъка е излязъл от леглото и е паднал; спрял машината. След това повикал оператора на линията, който свалил предпазителя на машината и при огледа установили, че останалите 5 ремъка са хлабави. Операторът казал на Г. да запусне машината и да я спре, като при тази проба му се сторило, че останалите ремъци са хлабави и превъртат. След това сам отишъл да пусне машината, без да върне предпазната решетка и без да предупреди останалите работници, с което преди това са извършвали оглед на машината. Именно това несъгласувано поведение е станало причина за възникване на инцидента. В момента на пускане на машината ищецът премахвал прокъсано парче от единия ремък и дясната му ръка била захваната от движещите се ремъци и притисната между шайбата. При опита си да я освободи със сила, загубил равновесие и паднал на пода върху лявата си ръка. Оказана му е била помощ в медицинско заведение, където е претърпял две операции, като са констатирани следните увреждания: разкъсно-контузна рана 0,5/4см., умерено кървяща дясна ръка, лезия на екстензорното сухожилие на 2,3,4 пръст на дясната ръка, лява предмишница с рентгенови данни за диафизарна фрактура на радиуса, оток и деформация на същата област. При анализ на писмените и гласни доказателства, както и заключения на две съдебномедицински експертизи, съдът установил, че са извършени две операции на лицето - едната непосредствено след инцидента, а втората два месеца по-късно. И след втората операция се наложило повторно поставяне на пластика в областта на фрактурата, поставяне на заключваща плака с осем винта, като Г. е носил гипсова имобилизация и ортеза близо една година. Оздравителния период продължил 13-14 месеца. И понастоящем се установява намалена хватателна способност на двете ръце, по-силно в дясната ръка. На тази ръка е налице срастване на оперираните сухожилия с меките тъкани около тях, предстои извършването на оперативно премахване на металната плака от лявата ръка и оперативно отстраняване на срастванията на дясната ръка. По време на оперативното лечение и след това Г. е приемал обезболяващи - до два месеца преди декември 2016 г. Изпаднал в депресивно състояние, не искал да вижда никого изпитвал силни болки и тревога, че не може да си намери работа; когато започвал да прави нещо с ръцете си, те отичали и болките ставали по-силни. Съдът, също така, установил, че сортировачите, според длъжностна характеристика не работят с машините, но фактически били задължени да помагат и извършвали всяка работа, която им била наредена при протичане на производствения процес. Всички работници били предупредени, че следва да помагат и при аварии на машините, т.к. не бива да спира работата. И друг път са ставали повреди по машините и те са помагали при ремонта им. Съдът намерил, че не е налице хипотезата на чл.201, ал.2 КТ. Изяснил, че в гражданското право небрежността е налице тогава, когато лицето не е положило обичайната, нормалната грижа за изпълнение на дадена работа с оглед нейното естество. Грубата небрежност е налице тогова, когато лицето не полага грижата, която би положил и най-небрежния човек при изпълнение на дадена работа. При трудова злополука, за да е налице груба небрежност работникът следва да е извършвал работата без елементарно старание, внимание и при неспазване на основни правила за безопасност /Р № 1044/04.11.2008, гр.д.№ 938/2006, ІVг.о., ВКС, Р № 1176/14.11.2008г., гр.д.№ 5228/2007, ІІг.о., ВКС, Р № 510/30.11.2011 г., гр.д. № 1923/2009 IVг.о., Р № 291/2012 г., гр. д. № 951/2011 г. IV г.о. и др../. В случая, при проверка на ремъците от Г. при спряна машина, той нито е съзнавал, нито е предполагал, че същата може да бъде пусната. Извършеното не може да се квалифицира като извършване на работата без елементарно старание или внимание. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, съдът съобразил здравословното състояние на работника с оглед характера и вида на увреждането, доколко трайно е нарушението на здравословното състояние - към настоящия момент здравето на Г. не е възстановено и няма сигурност, че това ще се случи в бъдеще.; прогнозата за развитие на установения дискомфорт, затруднения, болки и бъдещи необходими медицински интервенции; какво лечение е проведено до момента, как се е отразило върху трудоспособността на лицето. По отношение на претенцията за заплащане на вреди, съставляващи разликата между получаваното трудово възнаграждение и получаваното обезщетение за временна неработоспособност и пенсия за инвалидност, съдът намерил, че тя е основателна за периода 23.02.2014г. – датата на настъпване на трудовата злополука до 16.04.2015 г., когато трудовото правоотношение между работодателя и работника е прекратено на осн. чл.325, т.1 от КТ, поради подадена молба от Г.. Съдът е посочил, че оставането без работа след тази дата, респ. получаването на по-ниски доходи, не се намира в причинно-следствена връзка с трудовата злополука и настъпилата намалена работоспособност, а е резултат на волята на страната за прекратяване на трудовото правоотношение. Съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Касаторът – ответник по иска - [фирма], обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: субективното отношение на пострадалия към увреждането от трудова злополука от значение ли е за определянето на неговото поведение като груба небрежност и следва ли при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди съдът да се съобразява с принципа за справедливост, установен в чл. 52 ЗЗД. Въпросите са относими към постановеното от съда, но не се установява поддържаното противоречие – по първия въпрос с решение № 135/08.05.2014 г. на ВКС по гр.д. № 4075/2013 г. на Четвърто ГО, решение № 348/11.10.2011 г. на ВКС по гр.д. № 387/2010 г. на Четвърто ГО и решение № 291/11.07.2012 г. на ВКС по гр.д. № 951/2011 г. на Четвърто ГО и по втория въпрос – с решение № 135/08.05.2014 г. на ВКС по гр.д. № 4075/2013 г. на Четвърто ГО, решение № 141/29.04.2009 г. на ВКС по гр.д. № 347/2008 г. на Второ ГО, решение № 227/25.10.2016 г. на ВКС по гр.д. № 1405/2016 г. на Четвърто ГО, решение № 125/30.06.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1028/2010 г. на Трето ГО, решение № 217/25.07.2013 г. на ВКС по гр.д. № 1038/2012 г. на Четвърто ГО, ППВС № 4/1968 г., решение № 136/01.03.2012 г. на ВКС по гр.д. № 414/2010 г. на Трето ГО, решение № 407/26.05.2010 г. на ВКС по гр.д. № 1237/2009 г. на Трето ГО. Вината, във всичките си форми, съставлява субективно отношение на дееца към извършеното от него деяние и последиците му. Съдът е направил изводи относно субективното отношение на Г. към извършеното от него и последиците му - при проверката на ремъците, въз основа на дадено му разпореждане и създадена от работодателя практика, при спряна машина, той нито е съзнавал, нито е предполагал, че същата може да бъде пусната. В случая при това е от значение единствено проявлението на вината под формата на груба небрежност, разбирана в хипотезата на чл. 201, ал. 2 КТ. Размерът на обезщетението е определен от въззивната инстанция при установяване и преценка на онези обективни факти и обстоятелства, носещи в конкретния случай информация за това какви морални вреди реално са причинени на увреденото лице, в каква степен и колко продължително са засегнати чувствата на конкретния индивид. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Поддържа се (декларативно) и очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. От съдържанието на касационната жалба с касационните доводи не може да се направи подобен извод, нито съдът при служебната проверка на решението намира, че посоченото основание е налице. Касаторът „Е.А.Д. Ю. Л. (клон България)“ К. – трето лице помагач на ответника по иска, се обосновава с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с въпросите: налице ли е груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ при нарушаване от страна на работника на основни и задължителни технологични правила и правила за безопасност в предприятието; субективното отношение от страна на работника към увреждането и към вероятността от неговото настъпване, следва ли да бъде взето предвид при преценката за наличие на груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ; спазен ли е от съда принципът за справедливост, установен в чл. 52 ЗЗД, съобразно посоченото в ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 4/1968 г. при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от трудова злополука. Първият от поставените материалнопавни въпроси - налице ли е груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ при нарушаване от страна на работника на основни и задължителни технологични правила и правила за безопасност в предприятието, е неотносим в случая. Съдът е установил нарушение от страна на друг работник, но не и от ищеца А. Г.. Нещо повече, сам по себе си фактът за допуснатото нарушение на безопасните условия на труд и технологични правила, не сочи на груба небрежност. По това разбиране също няма никакво противоречие в съдебната практика, вкл. друго не е прието и в цитираните от касатора решения - № 135/08.05.2014 г. на ВКС по гр.д. № 4075/2013 г. на Четвърто ГО, решение № 202/12.12.2014 г. на ВКС по гр.д. № 1298/2014 г. на Трето ГО, решение № 125/04.05.2016 г. на ВКС по гр.д. № 4417/2015 г. на Четвърто ГО, решение № 291/11.07.2012 г. на ВКС по гр.д. № 951/2011 г. на Четвърто ГО. Касаторът избирателно ги е коментирал и по този начин е представил превратно даденото с тях тълкуване. Грубата небрежност е форма на вината и само при установяването й, отговорността на работодателя може да бъде намалена, не и изключена. Въпросът, свързан със субективното отношение от страна на работника към увреждането и към вероятността от неговото настъпване, е идентичен с поставен въпрос и от касатора – ответник по иска. Както съдът вече посочи, въззивният съд е взел предвид субективното отношение на работника, а преценката му за наличие на груба небрежност е извършена при точно приложение на чл. 201, ал. 2 КТ и в съответствие със съдебната практика, вкл. цитираната от страните (посочената в двете изложения съвпада). На въпроса спазен ли е от съда принципът за справедливост, установен в чл. 52 ЗЗД, може коректно да се отговори само в решение по съществото на спора, не и в процедура по чл. 288 ГПК. Ако питането е във връзка с тълкуването на понятието справедливост по см. чл. 52 ЗЗД, то не се установява противоречие с ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 4/1968 г., решение № 179/17.06.2013 г. на ВКС по гр.д. № 228/2012 г. на Четвърто ГО, решение № 183/30.06.2017 г. на ВКС по гр.д. № 4028/2016 г. на Четвърто ГО и решение № 558/28.10.2010 г. на ВКС по гр.д. № 1716/2009 г. на Трето ГО. Както стана ясно при обсъждане на идентичен въпрос, поставен в изложението към касационната жалба на ответника, въззивният съд е преценявал обективно установени обстоятелства по делото, които в случая имат отношение към неимущественото обезщетяване на пострадалия. Освен това, в трите посочени решения на състави на Върховния касационен съд са определени други размери на обезщетения, но казусите по делата не са аналогични, в по единия има и признато съпричиняване; деликтите са различни и са извършени по различно време и неидентични общественоиконмически условия в страната. В заключение, не са налице основания за допускане на касационно обжалване и по двете касационни жалби. Мотивиран от горното, съдът