Определение № 2394 от 13.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4803/2024 г.

Производството е образувано по касационна жалба от „А.“ ООД, чрез адвокат В. Д., срещу въззивното решение на Софийски градски съд № 260458/16.08.2024г. по в.гр.д. №14030/2019г. в частта, с която касаторът е осъден да заплати на И. В. Г. – С. сумата от 10 934, 44лв., представляваща дължимо допълнително трудово възнаграждение – годишен бонус по допълнително споразумение №.../27.03.2015г. към трудов договор №.../01.06.2010г., на основание чл.128 от КТ, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на исковата молба – 20.09.2018г. до окончателното ѝ изплащане. В жалбата са изложени доводи за неправилност на обжалваното решение като постановено при нарушение на материалния закон, съдебната практика и необосновано. И. В. Г. – С. с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез адвокат Д. Ц., оспорва жалбата. Твърди, че поставените въпроси са неясни и не съответстват на събраните по делото доказателства, които не са били оспорени. Излага, че първият въпрос е формулиран в противоречие с императивна правна разпоредба, вторият е неясно формулиран и не е от значение за изхода на конкретното дело, поради което и предвид липсата на очевидна неправилност на решението, не са налице основания за допускане на касационното обжалване. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира и присъждане на направените по делото разноски. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд, след частична отмяна на решението на първостепенния Районен съд – София, постановил друго, с което осъдил „А.“ ООД да заплати на И. В. Г. – С. сумата от 10 934,44лв., представляваща допълнително трудово възнаграждение – годишен бонус по допълнително споразумение №..../27.03.2015г. към трудов договор №.../01.06.2010г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба – 20.09.2018г. до окончателното ѝ плащане, както и направените по делото разноски съразмерно уважената част от иска. За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са надлежно установени следните обстоятелства: Страните са били в трудово правоотношение възникнало въз основа на трудов договор №.../01.06.2010г. и прекратено със Заповед №1954/21.03.2018г., на основание чл.326, ал.1 от КТ, считано от 23.03.2018г. Посочил, че в рамките на това правоотношение ищцата първоначално заемала длъжността „Мениджър ключови клиенти/експерт продажби“, а от 2013г. била назначена на длъжност „Национален мениджър Ключови клиенти“, Дивизия Алкохол. Въззивният съд констатирал, че с допълнителни споразумения между страните били уговорени условията за заплащане на допълнителни бонуси, както следва: със споразумение №.../31.03.2014г. било договорено изплащането на допълнително трудово възнаграждение за оценка на представянето в размер на 1 000лв. месечно, което зависело от приетата в дружеството Система за възнаграждения, описани в Правилата за работната заплата в дружеството; със споразумение №.../23.03.2015г. било договорено заплащане на допълнително трудово възнаграждение за постигнати годишни резултати, съобразно поставените цели, в размер на 12 000лв., което се изплащало според приетата в дружеството Система за възнаграждения, описана в Правилата за работната заплата на дружеството. В това допълнително споразумение било посочено, че останалите клаузи на трудовия договор остават непроменени. Въззивният съд установил, че между страните били подписани и други допълнителни споразумения (04.08.2015г.; 25.06.2015г.; 20.07.2017г.), с които били актуализирани размерите на получаваните от ищцата брутно трудово възнаграждение и допълнително месечно възнаграждение за оценка на представянето, съобразно поставените цели. Приел, че с тези споразумения не били променени останалите клаузи на предходните споразумения, включително и за договорения годишен бонус за постигнати резултати. Посочил, че едновременното изплащане на двата бонуса (месечен и годишен) било предвидено и в Политиката по възнаграждения и придобивки на дружеството. Фактът на заплащането им съдът установил и от заключението по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза, според което през всички години след договаряне на годишния бонус, такъв бил изплащан на ищцата едновременно с месечния, с изключение на процесната 2017г. Посочил още, че според заключението, за цялата 2017г. на ищцата били изплатени само т.нар.“месечни бонуси“, в посочените от вещото лице размери, а със заплатите за месец май 2018г. на служителите на дружеството бил изплатен и годишният бонус за 2017г. Въз основа на така установеното, въззивният съд направил извод, че работодателят е дължал заплащане на ищцата на годишен бонус за 2017г., тъй като за него било подписано споразумение №.../23.03.2015г. и преценката за дължимостта му не била предоставена на работодателя. То се дължало при постигане на определени критерии/цели и се определяло по установен ред в Политиките за възнагражденията и придобивките. Същото било дължимо за вече постигнати резултати от служителя и имало стимулиращ ефект, но основната му цел била да възмезди труда на служителя за допълнително поставените конкретни цели, извън преките му трудови задължения, произтичащи от длъжностната му характеристика. Приел още, че факта на дължимост на този „годишен бонус“ бил признат от работодателя с представеното по делото извънсъдебно признание, но само ако служителят е реализирал поставените от работодателя годишни цели. Съдът приел, че ищцата е реализирала поставените ѝ от работодателя цели за 2017г., тъй като от заключението по съдебно-счетоводната експертиза било установено, че на същата бил изплащан месечен бонус за представяне за всеки от карлендарните месеци. Посочил, че конкретният му размер се определял съобразно методиката за изчисление на годишния бонус в Политиката за възнаграждения и придобивки в ответното дружество, съобразно постигнатите от ищцата резултати. С оглед на това и доколкото вещото лице посочило, че за цялата 2017г. средноаритметичният процент на постигнатите от ищцата резултати бил 91.12%, направил извод, че следващият се на ищцата, в съответствие с методиката по т.2.5.4.2. от Политиката за възнаграждения и придобивки, годишен бонус възлиза на 10 934,44лв. Намерил за неоснователно въведеното от работодателя възражение за недължимост на бонуса. В тази връзка развил съображения, че ищцата била служител на дружеството за цялата 2017г. и при изпълнение на задълженията си е постигнала 91.12% от поставените цели, поради което имала право на договорения годишен бонус, с характер на допълнително трудово възнаграждение. Изложил, че неизплащането му съставлява нарушение на разпоредбата на чл.118, ал.1 от КТ и на чл.119, ал.1 от КТ не допускащи едностранна промяна в трудовото правоотношение. Допълнително посочил, че разпоредбите от Политиката за възнагражденията и придобивките в ответното дружество, които предвиждали забавено изплащане на годишния бонус, към възнаграждението за следващата година, нарушавали принципа за добросъвестност, установен с разпоредбата на чл.8, ал.1 от КТ. По изложените съображения, въззивният съд намерил предявения иск за основателен за сумата от 10 934,44лв., ведно със законната лихва върху нея от подаване на исковата молба до окончателното плащане. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по следните правни въпроси: 1/ Когато между страните по трудово правоотношение са утвърдени политики при работодателя, съгласно които допълнителните (премиални) възнаграждения НЕ са с постоянен елемент от трудовото възнаграждение и зависят от приемането и изпълнението на определени цели, съдът има ли правомощия да контролира преценката на работодателя? Твърди противоречие на решението с практиката на ВКС в решение №176/10.01.2019г. по гр.д.№3658/2017г. на ІІІ г.о. и решение №100/07.08.2020г. по гр.д.№4564/2019г. на ІV г.о.; 2/ Налице ли е правомощие от страна на съда да определя размера на суми имащи характера на допълнително материално стимулиране, при уговорена между страните по трудовото правоотношение преценка за дължимост от страна на работодателя? Навел е довод за противоречие с решение №762/22.11.2010г. по гр.д.№1412/2009г. на ВКС, ІV г.о.; 3/ Когато между страните по трудово правоотношение е уговорено, че работодателят определя едностранно правила за допълнителни трудови възнаграждения при постигане на определени трудови резултати, нарушават ли се принципите на равнопоставеност и добросъвестност, и в частност разпоредбите на чл.8, ал.1, и чл.118, ал.1 от КТ? Направил е искане за допускане на касационното обжалване и поради очевидна неправилност на решението свързана с мотивите на въззивния съд по приложение на разпоредбите на чл.118, ал.1 от КТ и чл.119, ал.1 от КТ. Навел е довод, че законодателят е предвидил правна възможност на работодателя едностранно да определя правила за допълнителни трудови възнаграждения при постигане на определени резултати, като реалното им получаване зависи от работодателската преценка и инициатива. Поставените от касатора въпроси се свеждат до един – за критериите и начина на определяне кое допълнително трудово възнаграждение е с постоянен/непостоянен характер, както и кога съдът може да контролира преценката на работодателя за неговото изплащане. Същият е включен в предмета на спора и е обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело. По него е налице формирана съдебна практика, включително и сочената от касатора, на която възизвното решение противоречи, поради което обжалването следва да бъде допуснато в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. В заключение, касационното обжалване на решението следва да бъде допуснато по поставения въпрос, уточнен от съда (съобразно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) в следния смисъл: кои са критериите и как се определя кое допълнително трудово възнаграждение е с постоянен или непостоянен характер, както и кога съдът може да контролира преценката на работодателя за неговото изплащане, в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Жалбоподателят „А.“ ООД следва да представи доказателства за внесена държавна такса по сметка на ВКС в размер на 218,68лв. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,