Определение № 405 от 23.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 372/2022 г.

Производството е по чл.288, ал.1 ГПК. Обжалвано е решение № 265344 10.08.2021г. по гр.д.№1199/2020г. ГС София, с което е отхвърлен иск с правно основание чл.92 ЗЗД Жалбоподателят – Щ. К. К., чрез процесуалния си представител в писмено становище поддържа, че в решението е даден отговор на правни въприси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото. Моли да се допусне касационно обжалване. Ответникът „Еконт Експрес“ ООД, чрез процесуалния си представител, в писмено становище поддържа че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, приема за установено следното: Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне. С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е отхвърлил предявние от Щ. К., срещу „Еконт Експрес“ ЕООД, иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата 39 612 лева представляваща уговорената неустойка, дължима поради едностранно прекратяване на трудов договор № 6165/11.10.2017 г. Установено е от приложения по делото трудов договор №6165/11.10.2017 г., че ищецът е заемал длъжността „директор Продажби“, с основно месечно трудово възнаграждение 9290 лева и допълнително възнаграждение за продължителна работа по 0,6 % от основното месечно трудово възнаграждение за всяка година пълен трудов стаж, след навършване на 3 години трудов стаж. Констатирано е, че в чл. 9, б.“а“ от трудовия договор е предвидено при едностранно прекратяване на договора на каквото и да е основание, осъществено в рамките на една година от неговото сключване, страната, която е предприела действието по неговото прекратяване, да дължи заплащането на неустойка на другата страна в размер на 39 612 лева и не се дължи само в случай на прекратяване на договора по взаимно съгласие. Установено е, че със заповед № 155/20.11.2017 г. на управителя на ответното дружество на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ трудовото правоотношение между страните е прекратено предвид наложено на служителя дисциплинарно наказание – уволнение, съгласно заповед № К-25/20.11.2017 г. – поради неявяването му на работа на 16 и 17.11.2017 г. Констатирано е, че с решение № 543460 от 23.11.2018 г., постановено по гр. д. № 86648 по описа за 2017г. на РС - София, е отменено на основание чл.344, ал. 1, т. 1 КТ уволнението на ищеца, извършено със Заповед № К-25/20.11.2017 г. на управителя на ответното дружество, на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ ищецът е възстановен на заеманата до уволнението длъжност „Директор-продажби“, отдел „Продажби“ и ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ, сумата от 29 276,13 лв., представляваща обезщетение за оставане без работа в резултат от незаконното уволнение за периода от 20.11.2017 г. – 20.05.2018 г.; на основание чл. 128, т. 2 КТ, сумата от 10 328,67 лв., представляваща неплатено брутно трудово възнаграждение за периода от 11.10.2017 г. до 20.11.2017 г., както и на основание чл. 224, ал. 1 КТ, сумата от 884,76 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от 2 дни за 2017 г., ведно със законната лихва върху сумите от датата на подаване на исковата молба - 11.12.2017 г. до окончателното плащане, като в тази част решението на районния съд е влязло в сила на 09.12.2019 г., тъй като решението на първостепенния съд е обжалвано пред въззивния съд само в частта, с която е отхвърлен заявения иск по чл. 92, ал.1 ЗЗД, с което ищецът е заявил претенция да му бъде заплатено обезщетение в размер на 39 612 лв. представляващо неустойка уговорена между страните по трудовия договор. Съдът е изложил съображения за характера на неустойката, като е посочил, че тя е предназначена да служи за обезпечаване на изпълнението на договорните задължения, да обезщети изправната страна за претърпените вреди от неизпълнението на договорните задължения, и да санкционира страната, допуснала виновно неизпълнение. Приел е, че уговорената неустойка в трудовия договор противоречи на принципа на свобода на труда на всеки гражданин и на осн. чл. 74, ал. 1 КТ, вр. чл. 48, ал. 1 от Конституцията е нищожна, като противоречаща на закона. Прието е, че в трудовото правоотношение, макар работодателят да разполага с работодателска власт, страните са равнопоставени и в отношенията между тях приложение намират гражданските закони и запазването на обсъжданата клауза, приемайки същата за действителна и валидно ангажираща единствено отговорността на работодателя, е в противоречие с принципите на справедливост, добросъвестност, а също и с този на равнопоставеност на страните в сферата на гражданските правоотношения. Счел е също така, че както е уговорена, обсъжданата клауза се явява ограничител и на работодателската власт, в това число на правото на работодателя да прекрати трудовия договор на всяко едно от предвидените в закона основания с изключение на постигането на взаимно съгласие за това. Прието е, че така предвидената неустоечна клауза излиза извън присъщите й обезпечителни, обезщетителни и санкционни функции, и създава значително неравновесие между страните по договора, като заплащането й би обусловило неоснователно обогатяване за служителя, с което същата накърнява добрите нрави и противоречи на принципите на справедливост и равнопоставеност между страните. Поради началната нищожност на клаузата, същата не обвързва страните и не е поражда правни последици, поради което и основаната на нея претенция с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД е неоснователна и я е отхвърлил. Прието е, че всеки работник или служител има право да оспорва законността на уволнението си, тъй като работодателят може да упражни своето право за прекратяване на трудовото правоотношение с дисциплинарно уволнение в нарушение на закона: нарушаване на установена в закона забрана за уволнение, нарушаване на процедури, нарушаване на правилата за предварителна закрила при уволнение, уволнение, без да има каквото и да било правно основание и не може да се договаря неустойка, за да се откаже от това свое право работника или служитеила. Съдът е изложил съображения и за това, че в случая исковете на ищеца по чл. 344, ал. 1 КТ са уважени и в тази част решението е влязло в сила. Следователно, дори да се приеме, че клаузата за неустойката по чл. 9 от процесния договор не е нищожна, не са налице предпоставките са нейната дължимост, защото по съдебен ред служителят е упражнил конститутивното си право уволнението, причина за прекратяване на договора, да бъде отменено. Съдът е приел, че в конкретния случай договорът е сключен за неопределено време и служителят ще получава трудово възнаграждение в период не само за една година престиране на труд съобразно договореното между страните, поради което очакванията му да получи трудов доход за една година след сключване на договора без да предоставя работната си сила, не обуславят извод за дължимост на неустойка в претендирания размер. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: допустимо ли е въззивният съд да се произнася по нищожност на клауза в договор без да е направено възражение за това, клаузата в трудов договор за заплащане на неустойка в случая, в който една от страните по правоотношението упражни правото си да прекрати договор, противоречи ли на принципа на свобода на труда на гражданите и води ли до ограничаване на работодателската власт, дължи ли се заплащането на уговорена в трудов договор компенсаторна неустойка в случая, в който трудовото правоотношение е било прекратено едностранно от работодателя, а в последствие уволнението е отменено като незаконно с влязло в законна сила решение на съда при условие, че неустойката има наказателен характер. Поддържа, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 е 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Позовава се на практика на ВКС по приложението на чл. 26, ал.1 ЗЗД и чл. 92, ал.1 ЗЗД. Настоящият състав намира, че не следвада се допуска касационно обжалване по поставените от жалбаподателя въпроси и на сочените основания. На въпроса допустимо ли е въззивният съд да се произнася по нищожност на клауза в договор без да е направено възражение за това,към настоящия момент е даден отговор в ТД1/2020г. ОСГТК на ВКС, с което е прието, че съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото. В случая съдът изхождайки от съдържанието на договора се е произнесъл и по валидността на клауза от същия. Не следвада се допуска касационно обжалване и по въпроса клаузата в трудов договор за заплащане на неустойка в случая, в който една от страните по правоотношението упражни правото си да прекрати договор, противоречи ли на принципа на свобода на труда на гражданите и води ли до ограничаване на работодателската власт. В практиката на ВКС се приема, че в трудовото право договорната свобода е ограничена допълнително чрез въведената с разпоредбата на чл.66 ал.2 КТ забрана страните по трудов договор да уговарят условия, които са по-неблагоприятни за работника или служителя от установените с повелителни разпоредби на закона или с колективен трудов договор. Посочва се, че частичната нищожност не предполага една и съща уговорка да може да се дефинира като нищожна или действителна според това, какви факти допълнително са настъпили в отношенията между страните, тъй като предмет на трудовият договор за разлика от гражданския договор е процеса по полагане на труд, а не самия резултат, който трябва да бъде постигнат – както е при гражданските договори. ВКС в редица свои решения приема, че санкционна клауза в трудов договор, която поставя трудово-правната връзка в зависимост, или добавя към нея допълнителни уговорки с гражданскоправен характер, чиито предмет е поведение и действия на работника след евентуалното прекратяване на трудовото правоотношение, подлежи на установяване като недействителна при условията на чл. 74 ал.4 КТ, макар да не е свързана със съдържанието на самия трудовия договор, неговия предмет или изпълнение за срока на действието му. В съотвествие с тази практика съдът е приел, че уговорката за заплащане на неустойка от страна на служителя по договора, когато го прекрати в рамките на една година, е недействителна, но не може да бъде частично нищожна само по отношение на неговото задължение, а да остава валидна за задължението на работодателя. Що се касае до въпроса дължи ли се заплащането на уговорена в трудов договор компенсаторна неустойка в случая, в който трудовото правоотношение е било прекратено едностранно от работодателя, а в последствие уволнението е отменено като незаконно с влязло в законна сила решение на съд, при условие, че неустойката има наказателен характер, то същият не съставлява общо основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Съдът е направил своите изводи за недължимост на неустойката именно приемайки, че след отмяна на уволнението трудовото правоотношение е възстановено и не е налице предвидената в спорната клауза, дори и същата да е действителна, предпоставка за нейната дължимост, а именно прекратяването на трудовия договор, поради което преценката за това какъв е нейния характер не обуславя изводите на съда за недължимостта и. На основание чл.78, ал.3 ГПК жалбоподателят следва да заплати на ответника по жалба сумата в размер на 2520 лв., разноски в касационното производство за процесуално представителство. По изложените съображения, съдът