Определение № 60572 от 16.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 957/2021 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца Г. П. Г., чрез адв. П. П. срещу решение № 440/29.12.2020 г. по в.гр.д.№ 926/2020 г. на Великотърновския окръжен съд, с което е отменено изцяло решение № 713/14.10.2020 г. по гр.дело № 1646/2020 г. на Великотърновския районен съд и вместо това са отхвърлени предявените искове от Г. П. Г. срещу ОД на МВР [населено място] с правно основание чл.344,ал.1,т.1, 2 и т.3 КТ, вр.чл.225,ал.1 КТ. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставения въпрос в изложението, да се отмени въззивното решение и вместо него се постанови друго, с което предявените искове с правно основание чл.344,ал.1,т.1,2 и т.3 КТ, вр.чл.225,ал.1 КТ се уважат. В изложението е формулиран въпросът:длъжен ли е работникът да извършва дейност, която не му е изрично възложена от работодателя, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Ответникът по жалбата ОД на МВР гр.В.Т. в писмен отговор чрез гл.юрисконсулт С. Г. е изразил мотивирано становище за липса на соченото основание за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК, срещу въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване и е процесуално допустима. С въззивното решение съдът се е произнесъл по предявени обективно съединени искове с правно основание чл.344,ал.1,т.1,т. 2 и т.3 КТ, вр.чл.225,ал.1 КТ. От фактическа страна е прието за установено от кадровата справка ищеца Г. Г., че на 16.04.1992 г. между ОД на МВР, гр. В.Т. и Г. Г. е постигнато съгласие последният да престира в полза юридическото лице трудовата си сила срещу възнаграждение, заемайки длъжността „техник-механик/технически контрол на МПС“ в група „РОППССВ“, сектор „ПП“, отдел „ОП“. Прието е също за установено от длъжностната характеристика на ищеца, че като „техник, механик“ той е следвало „в рамките на своите правомощия да отговаря за съответствието на извършените от него проверки на техническото състояние и идентификация на превозните средства и съответствието на данните в документите за регистрация и пререгистрация“. Прието е, че по силата на Технологичния ред за работа на „РОППССВ“, сектор „ПП“, отдел „ОП“, обхващащ всички дейности по регистрация, пререгистрация, спиране от движение, пускане в движение, прекратяване на регистрация и възстановяване на регистрация на превозни средства, както и издаване на удостоверителни документи с данни за превозното средство (ПС) и собственика, раздел „Идентификация и проверка на състоянието на превозните средства работно място № 2“, т. II: „Действията на служител – техник-механик/технически контрол на моторни превозни средства (МПС) – „ЛРТП“, в сектор „ПП“ по идентификация и проверка на техническо състояние на превозни средства“ се изразяват в частност в това, че по силата от т. 2, „техникът – механик“ трябва да извършва идентификация на пътни превозни средства, регламентирана в Наредба № I-45/2000 г. на Министъра на вътрешните работи. Приел е, че по силата на същия акт на директора на ОД на МВР, гр.В.Т., в същия раздел в т. III, б. „А“, т. 3 е посочено, че „техникът-механик“ при идентификация на превозни средства въз основа на споменатата наредба на министъра следва да сравни данните на идентификационния номер на рамата от документите с тези върху превозните средства. Приел е, че в същите Технологични правила е посочено, че работниците на работно място № 4 извършват дейност, свързаната с (де)монтажа на табели с регистрационни номера. Съдът е приел за безспорно между страните, че през периода от 17.10.2019 г. до 02.01.2020 г. Г. Г. е извършил системни нарушения на трудовата дисциплина, изразяващи се в бездействия да установи точно идентификацията на представените за регистрация на МПС документи с действително регистрираните МПС. Посочено е, че Г. твърди в исковата молба в тази връзка, че нему не са били вменени подобни задължения. Прието е, че процесните бездействия на Г. се установяват и от заповед № 366з-1234/19.05.2020 г. на директора на ОД на МВР – [населено място], която е била връчена на Г. Г. на същата дата, както и от резултатите от извършената въз основа на заповед № 366з-34/07.01.2020 г. на директор на ОД на МВР, гр. В.Т., за извършването на проверка на служебните задължения на длъжностните лица от сектор „ПП“, в отдел „ОП“ за периода от 01.01.2018 г. до 03.01.2020 г. Прието е за установено от приложените по делото заверени копия на болнични листове, че в периода от 09.03.2020 г. до 11.05.2020 г. Г. Г. е бил в отпуск поради временна нетрудоспособност. Прието е също за установено от приложената по делото покана от 28.04.2020 г. на директора на ОД на МВР, че същата (покана) е била връчена на Г., ведно със справка от 28.04.2020 г., на 29.04.2020 г. в 11:45 ч. Посочено е, че това обстоятелство не е оспорено от адресата на поканата, че няма спор и по това, което се доказва и от протокол от 08.05.2020 г., че в дадения до 15 ч. на 05.05.2020 г. срок ищецът Г. не е представил пред ОД на МВР обяснения по смисъла на чл. 193, ал. 1 КТ. Приел е, че със Заповед № 366з-1234/19.05.2020 г. на директора на ОД на МВР, [населено място], Г. Г. е бил наказан дисциплинарно с „уволнение“, поради извършените от него нарушения (бездействия) на трудовата дисциплина, описани подробно в същата заповед. Посочено е, че брутното трудово възнаграждение на ищеца за последния пълен отработен месец преди уволнението му – м. февруари 2020 г. – е било в размер на 1178.68 лв., съгласно удостоверение от 16.09.2020 г. на ОД на МВР. Прието е за установено от удостоверение от 16.07.2020 г. на Териториална дирекция на Националната агенция по приходите и регистрационна карта от 15.06.2020 г., че Г. Г. не е работил по трудов договор след като е бил уволнен и се е регистрирал и в Бюрото по труда като безработен. От правна страна е прието за безспорно между страните, че е съществувало трудово правоотношение, по силата на което Г. Г. е заемал длъжността „техник-механик“; че Г. не е извършил проверка за съответствие между документите за регистрация и действително регистрираните МПС, описани в заповедта за уволнението му; че трудовото правоотношение е било прекратено със заповед на директора на ОД на МВР на 05.05.2020 г. Приел е, че работодателят носи доказателствена тежест, за да докаже законосъобразността на заповедта за уволнение, а именно: че преди да наложи дисциплинарното наказание „уволнение“ с мотивирана заповед, издадена в срока по чл. 194, ал. 1 и ал. 3 КТ, в която е посочено кой е нарушителят и кога е извършено нарушението (чл. 195, ал. 1 КТ), ОД на МВР е дала възможност на работника Г. да даде обяснения (чл. 193, ал. 1 КТ), които не са били дадени по вина на работника (чл. 193, ал. 3 КТ). Прието е, че работникът носи доказателствена тежест, за да установи както че не е работил за периода от шест месеца след уволнението му и не е получавал трудово възнаграждение, така и размерът на брутното му трудово възнаграждение. Въззивният съд е приел за установено по делото, че уволнението на Г. Г. е извършено от директора на ОД на МВР, докато работникът е бил отпуск по болест. Прието е, че състоянието на работника не е било толкова тежко, за да е бил в невъзможност да даде обяснения. Според съда на ищеца е било предписано домашно лечение, а заповедта му е била връчена вкъщи. Формиран е извод, че бездействието на Г. да даде обяснения за твърдените от ОД на МВР нарушения на трудовата дисциплина, са изцяло по негова вина - арг. от чл. 193, ал. 3, във вр. с ал. 1 КТ. Според съда след като Г. е могъл да представи своевременно на ОД на МВР болничните си листове, то за него не е имало пречка да депозира и обясненията си относно преписваните му нарушения. Прието е, че дисциплинарното наказание е наложено в срока по чл. 194 КТ, че в заповедта за уволнението на ОД на МВР са посочени точно нарушенията, изразяващи се в това, че Г. Г. не е сверил дадените от издаденото свидетелство за регистрация (СР) на МПС с физически предоставеното на работно място № 4 превозно средство, като това е довело до несъответствие между регистрационните табели и МПС, на което са били монтирани. Изведен е извод, че всички тези обстоятелства са несъмнено доказани по делото и са безспорни, че ищецът е признал, че не е извършил въпросните проверки за идентификация, но е възразил, че не е бил длъжен за това. Според съда спорно е по делото дали ищецът е бил длъжен да извърши такава проверка между СР на МПС с физически предоставеното на работно място № 4 превозно средство, на което е монтирал регистрационните номера. Въззивният съд е приел, че подобно задължение е било правно вменено на работника. Този извод е обоснован с обстоятелството, че Г. Г. е заемал длъжността „техник-механик“, чиято длъжностна характеристика го задължава „в рамките на своите правомощия да отговаря за съответствието на извършените от него проверки на техническото състояние и идентификация на превозните средства и съответствието на данните в документите за регистрация и пререгистрация“. Прието е, че това се установява и от описания Технологичния ред за работа, раздел „Идентификация и проверка на състоянието на превозните средства работно място (РБ) № 2“, т. II: „Действията на служител – техник-механик/технически контрол на моторни превозни средства (МПС) – „ЛРТП“, в сектор „ПП“ по идентификация и проверка на техническо състояние на превозни средства“, като по силата от т. 2, „техникът – механик“ трябва да извършва идентификация на пътни превозни средства, регламентирана в Наредба № I-45/2000 г. на Министъра на вътрешните работи. Според съда същият юридически извод се налага и по силата на същия акт на директора на ОД на МВР, [населено място], в същия раздел в т. III, б. „А“, т. 3, където е посочено, че „техникът-механик“ – при идентификация на превозни средства въз основа на споменатата по-горе наредба на министъра на вътрешните работи – следва да сравни данните на идентификационния номер на рамата от документите с тези върху превозните средства. Приел е, че в сведението, приложено по делото ищецът е посочил, че не е извършил проверка за идентификация на МПС, защото е знаел, че регистрираните „МПС са чисто нови“ и не е искал да става „опашка от чакащи коли“, че накрая на същото сведение работникът признава извънсъдебно и вината си, като изтъква, че: „ Пропускът е мой.“ Прието е, че относно работно място № 4 в Технологичния ред е посочено единствено, че работниците извършват монтаж на табелите с регистрационни номера, без да е уточнено, че тези табели трябва да съответстват реално на МПС, за които са издадени, но според съда не би могло да бъде иначе. Приел е, че противното би означавало, че работниците на работно място № 4 биха могли да маркират каквито и да било регистрационни табели на кое да е МПС, и то без да носят отговорност за това, тъй като подобно задължение не им било изрично посочено в Технологичния ред относно работно място № 4. Прието е, че това е вменено на „техниците-механици“ в длъжностната им характеристика, че този извод се налага и от описаните по-горе правилата в Технологичния ред, че същият този дълг на ищеца Г. следва още и от общия разум, вложен в Наредбата № I-45/24.03.2000 г. на Министъра на вътрешните работи. Преценен е за несъстоятелен доводът на ищеца, че дисциплинарното наказание „уволнение“ в случая е несъразмерно на нарушението. За да направи извода съдът е взел предвид, че извършените от него нарушения са няколко, и то в относително малък период от време, че нарушението на трудовата дисциплина засяга широк кръг обществени отношения, свързани с нормалното функциониране на транспорта у нас, че подобно деяние – би могло – да представлява и престъпление по чл. 345, ал. 1 НК, че по делото е установено, че Г. е извършвал и други нарушения на трудовата дисциплина, което е установено от приложените за това заповеди за налагането на дисциплинарни наказания „забележка“. При тези съображения е формиран извод, че искът на Г. Г. с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ срещу ОД на МВР, гр. В.Т. за признаването за незаконно и отмяната на уволнението му, извършено със заповед № 366з-1234/19.05.2020 г. на директора на ОД на МВР, е неоснователен, поради това че е недоказан и като такъв искът следва да бъде отхвърлен. С оглед на това е прието, че решението на ВТРС по отношение на иска по чл. 344, ал. 1,т. 1 КТ е неправилно на основание чл. 271, ал. 1, изр. 1, пр. 2 ГПК и следва да бъде отменено, а въззивната жалба – уважена като основателна. Поради неоснователността на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ на Г. Г. срещу ОД на МВР, гр. В.Т. е прието, че са неоснователни и исковете по чл. 344, ал.1, т. 2 КТ за възстановяването му на предишната длъжност преди уволнението „техник –механик/технически контрол на МПС“ в група „РОППССВ“, сектор „ПП“, отдел „ОП“ при ОД на МВР – гр. В.Т. и искът по чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ за обезщетяването му за времето, през което е останал без работа, в размер 5238.58 лв. за периода от 19.05.2020 г. до 30.09.2020 г. Изведен е извод, че първоинстанционното решение по отношение на исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225,ал. 1 КТ е неправилно на основание чл. 271, ал. 1, изр. 1, пр. 2 ГПК и следва да бъде отменено, а въззивната жалба – уважена като основателна. По правния въпрос: Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по поставения въпрос в изложението, тъй като е формулиран общо и хипотетично. Поради това съдът преценява, че въпросът не е правен по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Съгласно практиката на ВКС, обективирана в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Като взема предвид това тълкуване съдът приема, че въпросът е формулиран въз основа на хипотеза, каквато не е приета за установена от въззивния съд по делото и поради това не е правен. Това е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителното основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК. С оглед изхода на делото на основание чл.78,ал.3 ГПК, вр.чл.81 ГПК в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъди сумата 200 лв. разноски по делото в настоящото производство за юрисконсултско възнаграждение. П о изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение