Определение № 4577 от 14.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 917/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Й. Д., подадена чрез процесуален представител адв. Р. С. против решение № 372/21.12.2023г., постановено по в.гр.д. № 715/2023г. по описа на Окръжен съд – Добрич. С обжалваното въззивно решение е отменено първоинстанционно решение № 95/27.07.2023г., постановено по гр.д. № 533/2022г. по описа на Районен съд – Каварна и вместо него е постановено друго, с което на основание чл. 150 вр. чл. 262, ал. 1, т. 1 от КТ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД са отхвърлени предявените от Д. Й. Д. с ЕГН [ЕГН] срещу „Дидо Експрес 2020“ ЕООД, ЕИК 206267765 искове за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата 6242.41 лева, представляваща сбор от трудово възнаграждение, дължимо от ответника за положен от ищеца в периода 01.06.2021г. – 31.07.2022г. извънреден труд съставляващ разликата между действително изработените от работника часове и изплатеното трудово възнаграждение по месеци и сумата 479.80 лева, съставляваща обезщетение за забавено изпълнение на главното парично задължение в размер на законната лихва върху него за периода от падежа на всяко месечно задължение до предявяване на исковата молба в съда – 09.12.2022г. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на правните изводи, с оглед на което е отправено искане същото да бъде допуснато до касационно обжалване и предявената искова претенция да бъде уважена. Касационният жалбоподател поддържа, че изводите на въззивния съд не кореспондират на събраните по делото доказателства установяващи съществувало между страните валидно трудово правоотношение, по силата на което ищецът заемал длъжността „шофьор, автобус“, с работно време от 8 часа и основно възнаграждение от 650 лв. Поддържа, че при превоз на пътници по редовни междуградски транспортни линии, по предварително определени маршрути и час на тръгване, маршрутното разписание представлява работното време на шофьора на микробуса. От това следва, че действителното работно време на ищеца е от 6:45 часа, когато е започвал първия му курс за деня до 20:15 часа, когато е приключвал последния курс за деня. След приспадане на отработените часове по норматив и за почивки от установените по делото общо отработени часове, остатъкът от 1005 часа е положен извънреден труд, а изводът на въззивния съд, че това е време, в което ищецът не е управлявал превозното средство е в противоречие на материалния закон и е необоснован. Съдът не е отчел, че в престоите между два маршрута работникът не е имал свободата да избира времето си и да го посвещава на собствени интереси, а е бил длъжен да присъства физически на определеното от работодателя място и да бъде на негово разположение, за да може да изпълни следващия курс, поради което следва да се приеме за „работно време“. В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация „Дидо Експрес 2020“, чрез процесуален представител адв. Е. Д. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния и процесуален закон. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ответник по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, съобрази следното: За да постанови решението си въззивният съд е приел за установени следните факти: страните са били обвързани от валидно трудово правоотношение, възникнало на основание трудов договор № 6/31.05.2021г., по силата на което ищецът заемал длъжността „шофьор на автобус“ в предприятието на „Дидо Експрес 2020“ ЕООД при уговорено работно време от 8 часа и основно месечно възнаграждение от 650 лв. Трудовото правоотношение между страните е било прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ със заповед № 05/31.07.2022г. на управителят на дружеството. В периода м. юни 2021г. - м. юли 2022г. ищецът е работил като шофьор при ответника, като е управлявал микробус, с който е извършвал транспорт на пътници по маршрути и с разписания, описани в исковата молба. От заключението на допълнителната счетоводна експертиза, която кредитирал като по-пълно и обосновано, изготвено въз основа на представени и от двете страни пътни листи за извършените от ищеца превози и въз основа на разчетно платежните ведомости при ответника приел за установено, че не във всеки ден, в който е работил, ищецът е изпълнявал всеки от петте маршрута. Общо за процесния период времето от началния час на първия осъществен от ищеца за деня маршрут до крайния час на последния маршрут /по пътни листи/ възлиза общо на 3203 часа, от които 1679 часа са преминали реално в пътуване, шофиране от ищеца, а останалото е време между осъществяването на два поредни маршрута, в което ищецът не е шофирал. Реално отработените чрез шофиране от ищеца 1679 часа са по-малко от осемчасовото работно време. При прилагане на сумарно изчисляване на работното време с едномесечен период на отчитане за процесния период ответникът е начислил на ищеца отработени 260 дни по осем часа, или общо отработени 2080 часа, като тук са включени и начислени 9 работни дни със 72 отработени часа за м. октомври 2021г., за който няма представени пътни листи за извършени ищеца пътувания. Така начислените за отработени от ищеца часове са с 401 часа повече от времето, в което той реално е управлявал микробуса по маршрути. Съответно, ответникът е начислил и изплатил на ищеца трудово възнаграждение за 260 отработени дни с 2080 отработени часа. Като се приспаднат от общите 3203 часа по пътни листи начислените по норматив за отработени 2008 часа /без начислените 72 часа за м. октомври 2021г., за който изобщо няма пътни листи/ и 190 часа за почивки /по 45 минути/, остават 1005 часа. Това е време от приключването на пътуването по един маршрут и преди началото на пътуването по следващия за деня маршрут, време, в което ищецът не е управлявал превозното средство. При условие, че за деня са осъществени всички пет маршрута по разписания, то се касае за престои на превозното средство в [населено място] от 1 час и 15 минути, 2 часа и в [населено място] от 1 час и 40 минути, 25 минути. От обяснения на ищеца дадени по реда на чл. 176 от ГПК приел за установено, че при приключване на маршрут в [населено място] си отивал вкъщи, там измивал балатума и подлакътниците на автобуса и десет минути преди началото на следващия маршрут отивал на автогарата за качването на пътниците и багажа. В [населено място] стоял с автобуса на автогарата, като единият престой /25 минути/ бил твърде кратък за каквото и да било друго. Обсъдил дадени от ищеца показания като свидетел по н.а.х.д. № 49/2023г. по описа на КРС, съобразно които в [населено място] стоял на автогарата с автобуса, защото нямало какво друго да прави. Посочил е, че бил на разположение на работодателя, защото изчаквал да дойде часът за започване на следващия маршрут. С оглед вмененото му с длъжностната характеристика задължение да поддържа превозното средство чисто и с оглед естеството на длъжността му, посочил за обосновано да се приеме, че ищецът е почиствал салона за пътниците в микробуса и е бил ангажиран с тяхното качване и слизане. За това, обаче изтъкнал, че не е необходимо много време, а ищецът не е доказал /негова е тежестта/, че конкретно той се е занимавал с чистене на микробуса през цялото време на престой между два маршрута /без десетте минути по негови признания, ангажирани с пътниците, техните билети и багаж/. Приел, че при престой в [населено място] ищецът си е отивал вкъщи, а за [населено място] не е доказал работодателят му да е изисквал да стои на автогарата в микробуса в готовност да прекъсне престоя и да започне изпълнение на следващия маршрут преди началния час по разписание или да свърши друга възложена му работа. При тези факти, от правна страна въззивният съд приел, че спорът е за онези 1005 часа от престоите в [населено място] и в [населено място] между маршрутите, извън часовете за почивка, които не са част от работното време и извън часовете от престоите, които работодателят е начислил за отработени и е включил в общо начислените като отработени при осемчасов работен ден 2080 часа. За тези спорни 1005 часа от престоите между два маршрута мотивирал, че не може да се отчетат като време, в което ищецът е работил. Обосновал този извод със съображения, че при престояване между два маршрута в [населено място] ищецът не е бил на работното си място в нито една от хипотезите на чл. 7, ал. 2 от Наредбата за организация на работното време на лицата, които извършват транспортни дейности в автомобилния транспорт, а в своя дом. Доколкото при престой в [населено място] е стоял на автогарата с микробуса, то е било по негов избор, а не част от възложените му от работодателя задължения, от което следва, че не е бил на работното си място в смисъла на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредбата. Нито в [населено място], нито в [населено място] е бил на разположение на работодателя, защото от него не се е изисквало да бъде в състояние да отговори на повикване на работодателя, за да започне да управлява микробуса преди началния час по разписание или да извърши друга работа на работодателя – чл. 7, ал. 4 от Наредбата. Приел, че действително в част от времето между два последователни маршрута ищецът е бил ангажиран с качването/слизането на пътниците и с почистване на микробуса в изпълнение на трудовите му функции съгласно чл. 7, ал. 3, т. 3 и т. 4 от Наредбата, което обаче посочил, че заема малка част от времето на престои, а е и взето предвид от ответника, който към реално отработеното в шофиране от ищеца време е прибавил и часове от времето на престои до достигане на начисленото и заплатено осемчасово работно време. Ето защо заключил, че ищецът не е положил в процесния период извънреден труд и няма вземане от ответника за възнаграждение за такъв, в който смисъл постановил и крайния си акт. Касаторът Д. Й. Д. обосновава наличие на предпоставки за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК поставяйки, следните материалноправни въпроси: 1/ Може ли при престой между две маршрутни разписания да се приеме, че транспортният работник е на „работното си място“ съгласно Наредба за организацията на работното време на лицата, които извършват транспортни дейности в автомобилния транспорт и представлява ли той полагане на извънреден труд? 2/ Може ли престоите между две маршрутни разписания да се считат за „време на разположение“ на лицата, които извършват транспортни дейности съгласно Наредбата за организацията на работното време на лицата, които извършват транспортни дейности в автомобилния транспорт и представляват ли те полагане на извънреден труд? Поддържа, че отговорът на поставените правни въпроси е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, доколкото по тълкуването на чл. 7, ал. 4 от Наредбата за организацията на работното време на лицата, които извършват транспортни дейности в автомобилния транспорт не е установена практика на ВКС. Твърди също и очевидна неправилност на решението – въззивният съд е приел, че на ищеца следва да се заплаща според изработеното, а не според времетраенето на работата, с което е постановил решението си в очевидно нарушение на императивната норма на чл. 247, ал. 1 от КТ и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, доколкото никоя от страните не е въвела в предмета на делото твърдение/възражение за промяна на уговорената система на заплащане на труда. След като страните по трудовия договор са уговорили заплащане на трудово възнаграждение за 8 часа работно време, то изводът на въззивния съд, че шофьора на микробус следва да получава възнаграждение според изработеното – само за времето, през което е управлявал превозното средство, е произволен и очевидно неправилен. За да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотеза по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, съдът съобрази следното: Поставените от касатора материалноправни въпроси са включени в предмета на делото и са обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд и изхода на делото, а именно, че ищецът като шофьор на автобус, превозващ пътници по предварително утвърден от работодателя маршрут и разписание не е положил в процесния период извънреден труд и няма вземане от ответника за възнаграждение за такъв. За да достигне до този извод въззивният съд е приел, че в [населено място] ищецът не е бил на работното си място в нито една от хипотезите на чл. 7, ал. 2 от Наредбата, а в дома си, а в [населено място] стоял на автогарата по негов избор, а не като част от възложените му от работодателя задължения. По повдигнатите материалноправни въпроси не е налице практика на ВКС по чл. 290 от ГПК, а установяването на такава е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Следователно налице са както общата, така и допълнителната предпоставка, обосноваващи в съвкупност приложно поле на касационното обжалване в хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. На това основание касационен контрол следва да се допусне по следния конкретизиран правен въпрос: Времето между отделните курсове, изпълнявани от транспортния работник по предварително утвърдено от работодателя маршрутно разписание включва ли се в съдържанието на понятието „време на разположение" по смисъла на чл. 7, ал. 4 от Наредба за организацията на работното време на лицата, които извършват транспортни дейности в автомобилния транспорт, приета с ПМС № 244/11.09.2006г., обн., ДВ, бр. 77/19.09.2006г., в сила от 01.01.2007г. На основание чл. 83, ал. 1, т. 1 от ГПК касаторът не дължи такси и разноски по производството. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение