Определение № 801 от 21.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4764/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадена от Х. Х. Х. касационна жалба с искане за допускане на касационно обжалване на постановеното от СГС, ГО, ІІ- „в“ въззивен състав, решение № 2000/22.07.2022 г. по гр.д. № 2521/2022 г., с което е потвърдено решение № 136/08.01.2022 г. по гр.д. № 30121/2021 г. на СРС, 160 състав, с което са отхвърлени предявените от касатора искове с правно основание чл. 74, ал. 1 КТ, вр. с чл. 26 ЗД; чл. 74, ал. 1 КТ, вр. чл. 27 ЗЗД и чл. 344, ал. 1-3 КТ. В касационната жалба се прави искане за отмяна на въззивното решение с оплаквания за нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. С жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което като основания за допускане на касационно обжалване се сочат очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК и основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. С писмения си отговор ответникът по касацията “ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД изразява становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. ВКС, ГК, състав на Четвърто отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. За да постанови решението си, СГС, ГО, ІІ- „в“ въззивен състав е приел, че по иска по чл.74, ал.1 КТ вр. с чл.26 ЗЗД страните не спорят, а и от данните по делото се установява, че на 02.06.2020 г. е сключен трудов договор № 3496 на основание чл.70, ал.1 КТ със 6-месечен срок за изпитване в полза на работодателя, който срок изтича на 03.12.2020 г. Работодателят не се е възползвал и не е прекратил ТПО до изтичането на срока за изпитване, като на 09.12.2020 г., когато са оставала 4-ри дни до изтичане на срока за изпитване /13.12.2020 г./ е сключено допълнително споразумение. При това положение е намерил за неоснователен довода на въззиваемия/работодател, че е налице хипотезата на чл.69, ал.1 КТ за трансформиране на срочния трудов договор в такъв за неопределено време. В случая в заповед № 0201/3889 от 29.03.2021 г., с която е прекратено трудовото правоотношение, като основание било посочено чл.325, ал.1,т.1 КТ – по взаимно съгласие на страните, изразено писмено в споразумение от 09.12.2020 г., в което допълнителното споразумение- т.1, е посочено, че страните се съгласяват „да прекратят трудов договор по взаимно съгласие на страните на основание чл.325, ал.1,т.1 КТ, считано от 01.04.2021 г.“. Съгласно чл. 325, ал.1, т.1 КТ трудовият договор се прекратява писмено без която и да е от страните да дължи предизвестие, като страната, към която е отправено предложението, е длъжна да вземе отношение по него и да уведоми другата страна в 7-дневен срок от получаването му, ако тя не направи това, смята се, че предложението не е прието. Процесното прекратяване на трудовото правоотношение било извършено при спазване на писмената форма, като е издаден писмен акт за прекратяване. Действително, съгласно чл. 119 КТ за промяна на съдържанието на трудовото правоотношение, е необходимо и съставянето на отделен документ, който да съдържа изричното желание на работника, трудовият договор за неопределено време да се промени в договор за определен срок, като това желание следва да е доброволно изразено и да не е формирано под непозволено въздействие на работодателя. При положение, че договорът със срок за изпитване към момента на сключването на допълнителното споразумение – 09.12.2020 г., не се е трансформирал в договор за неопределено време, то съдът е намерил, че не е допуснато нарушение на чл.67, ал.3 КТ. Приел е, че взаимното съгласие означава, че двете страни желаят сключеният между тях договор да престане да съществува, като не е необходимо мотивиране на съответното изявление на страните, но волята на всяка от тях трябва да бъде изразена ясно и безусловно. В случая и двете страни били изявили желание сключения между тях трудов договор да престане да съществува за в бъдеще, считано от 04.04.2021 г., сключването на каквото споразумение не било забранено от закана, като не било налице и липса на основание за сключване на такова споразумение. Точно обратното, целта била именно уреждане на отношенията между служителя и работодателя, касаещи прекратяването на ТПО и дължимите възнаграждения и обезщетения между страните след прекратяването, като не е налице и заобикаляне на закона. Ето защо е приел, че в тази му част обжалваното решение е правилно. По иска по чл.74, ал.1 КТ вр. с чл.27 ЗЗД е приел, че заплашването е основание за унищожение на договора, когато едната страна е била принудена от другата страна или от трето лице да сключи договора чрез възбуждане на основателен страх- чл.30 от ЗЗД. Заплашването водело до недействителност (унищожаемост) на волеизявлението, само ако е резултат на непозволени или противоречащи на закона или морала действия; ако извършените действия не са от такъв характер, дори у лицето да са възникнали страхови представи, под влиянието на които то да е извършило съответната правна сделка, не било налице опорочаване на волята му по смисъла на чл. 30 от ЗЗД. В конкретния случай дори да приемело, както се твърди от ищеца, че от г-жа М.- изп. директор на банката, му е било заявено, че ако не подпише допълнителното споразумение ще бъде прекратено трудовото му правоотношение веднага, то това не водело до недействителност на процесното допълнително споразумение, тъй като прекратяването на трудов договор в изпитателен срок било законоустановена правна възможност за прекратяването от страна на работодателя, предвидена в чл.71, ал.1 КТ. Наред с това, така сключеното със ищеца споразумение било и по-благоприятно за него, т.к същият в продължение на 4 месеца е запазил трудовото си правоотношение и съответно е получавал солидно трудово възнаграждение. „Очакванията“ на ищеца, че ще му бъде предложен нов срочен договор, респ., че прекратяването ще настъпи в един по-късен момент, са неотносими в хипотезата на чл.27 вр. с чл.30 ЗЗД. При положение, че ищецът се е съгласил да сключи трудов договор по чл.70, ал.1 КТ със срок за изпитване, то той е следвало да съзнава, че хипотезите са две: работодателят да прекрати трудовия договор на основание чл.71, ал.1 КТ преди изтичането на изпитателния срок или да не го прекрати. Посочил е, че съдебната практика приема, че договорът по чл.70, ал.1 КТ не е за неопределено време, поради което и в този смисъл правно неиздържано било очакването на ищеца, че с него ще бъде сключен нов срочен трудов договор. Ето защо е приел за правилно обжалваното решение и в тази му част. По иска по чл.344, ал.1,т.1 КТ, въззивната инстанция е споделила мотивите на първоинстанционния съд и на осн. чл.272 ГПК е препратила към тях. Изложил е, че видно от доклада по чл.140 ГПК првоинстанционният съд на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК е отделил за безспорно и ненуждаещо се от доказване в производството, че на 08.12.2020 г., в 12:37 часа, на електронен адрес използван от ищеца, е изпратен проект за споразумение /изпратен му от г-жа Н.Л. – служител на ответното дружество/, което споразумение е подписано между страните на 09.12.2020 г., които обстоятелства не само са безспорни, но и се установяват от представените по делото електронна кореспонденция и гласни доказателства. Действително, изпращането на това споразумение от страна на свидетелката било станало по искане на ищеца, но както се сочи и в самата електронна кореспонденция, споразумението е било подготвено „за утре“, т.е. е щяло да бъде изпратено на следващия ден. Изпращането на това споразумение от служител на работодателя представлява именно предложение до ищеца за уреждане на прекратяването на трудовото правоотношение по взаимно съгласие; не се спори по делото, че текста на споразумението, изпратен като проект, съответства на това, което е подписано в действителност, вкл. и относно датата на която ще бъде прекратен трудовия договор. Напълно нелогично било твърдението на ищеца, че споразумението нямало дата на съставяне, като от показанията на разпитаната свидетелка се установявало, че датата „09.12.2020 г.“ била поставена от нея лично пред ищеца, когато дошъл в банката да го подпише. В този смисъл била и практиката в банката, тъй като служителите по време на пандемичната обстановка са работили хоум офис. Съгласно чл.325, ал.1,т.1, предл.2 КТ, страната на която е отправено предложението е длъжна да вземе отношение по него и да уведоми другата страна в 7-дневен срок от получаването му. Изложил е че подписването на споразумението е станало в срока по чл.325, ал.1,т.1, предл.2 КТ, като подписването на допълнителното споразумение на 09.12.2020 г. обективирало съвпадането на насрещните волеизявления на двете страни по трудовото правоотношение за прекратяване на същото по взаимно съгласие. Ищецът се явил в банката, подписал споразумението и е върнал единия екземпляр за банката, като не е задавал уточняващи или допълващи въпроси и си тръгнал и продължил да работи от вкъщи. Ето защо съдът приел, че страните са постигнали съгласие по всички елементи на прекратяване на трудовото правоотношение между тях, като решението е правилно и в тази му част. Изложил е, че отхвърлянето на иска с правно основание чл. 344, ал.1,т.1 КТ обуславя неоснователност на иска по чл.344, ал.1,т.2 КТ за възстановяване, както и на иска по чл.344, ал.1,т.3 КТ. По основанията за допускане на касационно обжалване. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 1 ГПК касаторът е въвел като основания за достъп до касационно обжалване основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, както и основанието по чл.280, ал.2ГПК- очевидна неправилност. Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси: 1/. Каква е процедурата при прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ – по взаимно съгласие на страните; 2/. Необходимо ли е изрично изявление на работника или служителя за приемане на предложението и в каква форма трябва да е - устна или писмена; и 3/. Какво е съдържанието на едностранното писмено изявление за прекратяване на трудовото правоотношение по реда на чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, отговорът на които въпроси твърди, че е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 400 от 13.05.2010 г. на ВКС по гр.д. № 1109/2009 г., IV г.о.; решение № 183 от 21.12.2011 г. на ВКС по гр.д. № 565/2010 г., III г.о.; решение № 4 от 21.02.2012 г. на ВКС по гр.д. № 278/2011 г., IV г.о.; решение № 69 от 20.04.2012 г. на ВКС по гр.д. № 898/2011 г., III г.о.; решение № 346 от 14.12.2013 г. на ВКС по гр.д. № 3625/2013 г., III г.о. и решение № 60 от 07.05.2015 г. на ВКС по гр.д. № 5467/2014 г., III г.о. Поставените въпроси са разгледани във въззивното решение, но отговорът който е даден е изцяло в съответствие с трайната съдебна практика, включ. и посочената от касатора, съгласно която взаимното съгласие по смисъла на чл.325, ал.1, т.1 КТ означава, че и двете страни искат сключеният между тях трудов договор да престане да съществува занапред. Предложение за прекратяване на трудовото правоотношение може да направи всяка от тях, без да е необходимо да се посочват причини, нито точното правно основание по КТ. Волеизявлението на страните трябва да бъде в писмена форма, която е форма за действителност, без да е нужно да е посочен точният текст от закона, като всяка от страните трябва да изрази волята си за прекратяването на трудовия договор ясно, категорично и безусловно. Страната, към която е направено предложението за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие трябва да вземе отношение по него и да уведоми другата страна в седемдневен срок от получаването му. Ако това не бъде направено, се смята, че предложението не е прието. Същевременно, страната, отправила предложението се счита обвързана от него до изтичане на установения в закона седмодневен срок, освен в случаите, когато волеизявлението за оттегляне на предложението е достигнало до насрещната страна преди, или най-късно едновременно с предложението - чл.13, ал.2 ЗЗД. В момента на съвпадането на двете волеизявления, което настъпва с получаването на отговора, договорът се прекратява, а издаването на последващ акт за прекратяване на трудовия договор има само констативно действие. В случая, при спазване на така установената съдебна практика, въззивният съд е приел, че е налице отправено от работодателя до работника писмено предложение за прекратяване на съществуващото между тях трудово правоотношение по взаимно съгласие – проект на споразумение, изпратен и получен на ел. адрес на работника, съдържащ изявлението на работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие, считано от 01.04.2021г., по което предложение работникът е взел отношение, като на 09.12.200г., т.е. в изискуемия от закона 7- дневен срок от получаването на предложението, е изразил ясно, категорично и безусловно желанието си за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие. Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване по процесуалноправните въпроси: „ Длъжен ли въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност?“ и „Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички възражения на страната, очертани с въззивната жалба, по които въпроси твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, както и с цитираната каузалната практика на ВКС. Т ака формулираните въпроси обуславят изхода на делото и изводите в обжалваното решение, но не са разрешени в противоречие, а в съответствие задължителната и с каузалната практика на ВКС. С нея се приема, че съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, след като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения, като изпълнението на посочените задължения - за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Доводът за необсъждане на всички представени доказателства се свеждат до оплакване за неправилност на крайния извод на въззивната инстанция, като доколкото се касае до оплакване за твърдяно неточно интерпретиране на факти, а не за същинска липса на мотиви, поради което и настоящият състав на ВКС счита, че не е налице основанието по см. на чл. 280, ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационен контрол по същество на въззивното решение. Следва да се има предвид и че процесуалният закон урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение /чл. 269, изр. 1 ГПК/, но по отношение на преценката за неговата правилност служебният контрол по принцип следва да бъде отречен предвид изричната разпоредба на чл. 269, изр. 2 ГПК, според която извън проверката за валидност и допустимост въззивният съд е ограничен от посоченото във въззивната жалбата, в която В случая не се съдържа довод, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по твърдяната злоупотреба с право от страна на работодателя. Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване по материалноправните въпроси: „Подписването на допълнително споразумение обективира ли съвпадането на насрещни волеизявления на двете страни за прекратяване на трудовото им правоотношение по взаимно съгласие? Осъществява ли съдържанието на допълнително писмено споразумение, в което страните се споразумяват да прекратят трудовия договор по взаимно съгласие, елементите от фактическия състав на чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ?; Изпращането на допълнително споразумение от служител на работодателя представлява ли предложение до служителя за уреждане на прекратяването на ТПО с него по взаимно съгласие?; Може ли, когато трудовият договор се прекратява при условията на чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ по инициатива на работодателя, изготвено от него двустранно допълнително споразумение за прекратяване на трудовото правоотношение да се счита за предложение за прекратяване на договора по взаимно съгласие?; Действителна ли е уговорка между страните за прекратяване на трудов договор по взаимно съгласие, за период от време, който надвишава уговореното между страните предизвестие за прекратяване действието на трудовия договор?; Действително ли е допълнително споразумение за прекратяване на трудовото правоотношение между страните на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, което е подписано непосредствено преди изтичане на уговорения изпитателен срок в полза на работодателя?, по отношение на които се подържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В разглеждания случай по поставените въпроси не се твърди да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика на Върховния касационен съд, която следва да бъде изоставена; не се поддържат и настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика, като не се обосновава и непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която да налага създаването на съдебна практика. Касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК- очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Въведеното основание „очевидна неправилност“ е самостоятелно и различно от основанията, посочени в ал. 1 на чл. 280 ГПК, поради което не е обусловено от формулиране на правен въпрос. Очевидна неправилност по см. на чл.280, ал.2 ГПК е налице при установимо от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост, без да се налага извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акт. Такива са нарушенията при подвеждане на фактите под отменена или несъществуваща законова разпоредба, при приложение на закона в неговия обратен смисъл или при грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, когато е постановен в противоречие с практика на ВКС или когато е необоснован поради неправилно възприемане на фактическата обстановка, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая атакуваното решение не може и да бъде преценено нито като явно необосновано, нито като постановено при приложение на закона в неговия противоположен смисъл или при прилагане на отменена или несъществуваща законова разпоредба. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от СГС, ГО, ІІ- „в“ въззивен състав решение № 2000/22.07.2022г. С оглед изхода на спора Х. Х. следва да бъде осъден да заплати на „Ти Би Ай България“ ЕАД юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв. Воден от изложеното, ВКС, ГО, ІV състав,