Определение № 752 от 01.10.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2180/2018 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 212/07.12.2017 на Шуменския окръжен съд по гр. д. № 271/2017, с което е отменено частично решение № 196/13.07.2017 на Новопазарския районен съд по гр. д. № 1/2017, като са уважени частично предявените искове за заплащане на трудово възнаграждение по чл. 128 КТ и за обезщетение при командироване по чл. 215 КТ. Недоволен от решението е касаторът Б. П. З., представляван от адв. М. П. и адв. С. Н. от ВАК, като счита, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправния въпрос за приложението на чл. 121, ал. 3 КТ (отм.) при командироване в повече от една страна-членка на Европейския съюз за период по-дълъг от 30 календарни дни, но по-малко от 30 дни във всяка една държава и за допускане на неравноправно третиране на шофьор на тежкотоварен автомобил – български гражданин; както и по процесуалноправните въпроси за задължението на въззивния съд да извърши служебна проверка за допустимост на първоинстанционното решение; за възможността въззивният съд да се произнесе по невъведени от ответника с отговора на исковата молба основания, за възможността на съда да излиза извън предмета на делото, за задълженията на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото, както и тези във връзка с въведено в жалбата оплакване за неточности и непълноти на доклада на първоинстанционния съд, които (въпроси) са решени в противоречие с практиката на ВКС и имат значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Позовава се на противоречие с практика на ВКС, каквато прилага. Счита, че решението е очевидно неправилно. Ответникът по жалбата [фирма], [населено място] представляван от адв. Св. Б. от Ш., я оспорва като неоснователна и счита, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а въззивното решение е правилно и не следва да се допуска до касационното обжалване. Претендира направените за касационното производство разноски. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като констатира, че обжалваното решение е въззивно, както и че предметът на делото пред въззивната инстанция не е под 5.000 лева, намира, че то подлежи на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена в срок, редовна е и е допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищецът е работил при ответника по трудов договор със срок на изпитване в полза на работодателя, считано от 28.08.2014 г. на длъжността „Шофьор товарен автомобил, международни превози“ срещу месечно трудово възнаграждение от 420 лв., платими до 20-то число на месеца, следващ работния месец, както и допълнително възнаграждение за стаж и професионален опит, при пълно работно време от осем часа. Със заповед № 26/29.08.2014 ищецът е бил командирован да извършва транспортни услуги, като шофьор по маршрут България – Германия – Англия - България, за срок от 120 дни, считано от 31.08.2014 г. до 30.12.2014 г., като в шестмесечния срок на изпитване със заповед № 33/23.10.2014 г. трудовото правоотношение между страните е прекратено. По предявения иск за заплащане на трудово възнаграждение по чл. 128, т. 2, вр. чл. 121, ал. 3 КТ /отм./, въззивният съд е приел, че ищецът е престирал труда си извън Република България за периода от 31.08.2014 г. до 23.10.2014 г., а съгласно чл. 121, ал. 3 от КТ/отм./ когато срокът за командироване в рамките на предоставяне на услуги в друга държава – членка на Европейския съюз, в друга държава – страна по Споразумението за европейското икономическо пространство или в Конфедерация Швейцария, е по-дълъг от 30 календарни дни, страните уговарят за срока на командировката поне същите минимални условия на работа, каквито са установени за работниците или служителите, изпълняващи същата или сходна работа в приемащата държава (в смисъл, близък до текстовете на Директива 96/71, следва да бъде тълкувана съгласно принципа на т.нар. съответстващо тълкуване, според който националните съдилища на държавите-членки са длъжни да тълкуват вътрешното си право в светлината на целите и формулировките на съответната директива (в този смисъл е решението на С. от 10.04.1983 г. по дело С-14/83). Съдът е приел, че приложението на директивата спрямо командироването на шофьорите от автомобилните превози не е безусловно и зависи преди всичко от вида на извършваните транспортни услуги (например съображение седемнадесето от преамбюла на Регламент № 1072/ 2009 изрично предвижда, че разпоредбите на Директива 96/71 се прилагат за предприятията, извършващи каботажни превози (съгласно чл. 2, т .6 от Регламент № 1072/2009 - вътрешен превоз за чужда сметка или срещу възнаграждение, извършван временно в приемаща държава-членка в съответствие с посочения регламент), а по делото липсват доказателства през процесния период ищецът да е извършвал каботажни превози на територията на Германия или на някоя друга от посочените в командировъчната заповед държави. Следователно е налице неприложимостта на Директива 96/71 към шофьорите от международния автомобилен транспорт, с изключение на каботажните превози, тъй като обратното би означавало да бъдат приложени различни национални законодателства по отношение на съществуващото правоотношение между международното транспортно предприятие и неговия мобилен персонал, в зависимост от това до коя държава са транспортирани пътниците или товарите. Съобразно разпоредбите на чл. 121, ал. 3 КТ (отм.) и т. 16 от § 1 на ДР на КТ (отм.) въззивният съд е приел, че за шофьорите не се прилага режимът на чл. 121, ал. 3 КТ доколкото на практика няма приемаща страна в държавата членка, на която те да предоставят съответната услуга, още повече, че по делото няма доказателства, че за период повече от 30 дни е пребивавал единствено и само в Германия, Великобритания или друга от посочените в командировъчната заповед държави. Предвид изложеното, предявеният иск за заплащането на трудово възнаграждение в размер на 6.254, 16 лв. по чл. 128, т. 2, вр. с чл.121, ал. 3 КТ е отхвърлен като неоснователен, както и обусловения от него иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава за сумата от 1.200,87 лв. По иска по чл. 215 КТ въззивният съд е приел, че дължимите на ищеца командировъчни по размер следва да се определят съгласно Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина, съгласно приложение № 3 към чл. 31, ал. 1 - за шофьори при автомобилни превози сума от 27 евро дневно при единична езда, следователно за периода на командироването (54 дни), се дължи сумата 1.458 евро, равняващи се на 2.851,60 лв., от които на ищеца са били изплатени 1.756, 41 лв., поради което е прието, че му се дължи разликата от 1.095, 19 лв. Предвид изложеното, е прието, че претенцията на ищеца за заплащане на командировъчни в размер на 969,60 лв. е основателна, както и за обезщетение за забава за изплащане на командировъчни за периода от 21.11.2014 г. до 09.10.2016 г. в размер на 186,18 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на подаването на исковата молба – 10.10.2016 г. до окончателното изплащане. По иска за заплащане на обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за неползван платен годишен отпуск за 2014 г., въззивният съд е приел, съгласно заключението по счетоводната експертиза, че за периода на работа на ищеца при ответната страна му се полагат четири дни платен годишен отпуск (на ищеца е изплатено обезщетение за неползвани два дни платен годишен отпуск в размер на 36 лв., като остатъкът, също в размер на 36 лв. е дължим и относно този размер претенцията на ищеца е основателна и доказана и следва частично да бъде уважена, както и обезщетение за забава за претендирания от ищеца период 20.07.2016 г. – 09.10.2016 г., равняващо се на сумата от 0,82 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на подаването на исковата молба – 10.10.2016 г. до окончателното изплащане. Прието е, че не е налице основание обезщетението по чл. 224 КТ да бъде изчисляван на база трудово възнаграждение по-високо от договореното между страните и конкретно такова, дължимо при командироване по чл. 121, ал. 3 КТ /отм./. Като неоснователно е прието направеното от ответника възражение за прихващане за сумата от 1.600 лв., представляваща стойността на горивото изтекло при настъпилото ПТП с управлявания от ищеца товарен автомобил, тъй като от събраните по делото доказателства не е установено претърпените от ответника вреди да са били причинени умишлено от ищеца, да са в резултат на престъпление или причинени не при или по повод изпълнението на трудовите задължения. Като основателно е прието възражението и е извършено прихващане за сумата 400,80 лв., представляваща стойността на проведени телефонни разговори от ищеца извън служебните такива, тъй като ищецът не е доказал, че проведените телефонни разговори по предоставената му за служебно ползване СИМ карта са били във връзка с изпълняваната от него трудова функция. Касационното обжалване следва да бъде допуснато по повдигнатия въпрос за приложението на чл. 121, ал. 3 КТ (отм.) при командироване в страна-членка на Европейския съюз за период по-дълъг от 30 календарни дни в повече от 1 държава на ЕС, но по-малко от 30 дни във всяка една държава и за допускане на неравноправно третиране на шофьор на тежкотоварен автомобил – български гражданин обуславя решението по делото и е решен в противоречие с практиката на ВКС. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение