Определение № 225 от 25.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3696/2021 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Община Белица чрез кмета, представляван от адв. П. срещу решение № 128/06.04.2021 г. по гр. д. № 147/2021 г. на Окръжен съд – Благоевград.

Ответницата Н. И. Б. чрез адв. Б. е подала отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който ангажира становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендират се разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалба е цитираното въззивно решение, с което е потвърдено решение № 504585/17.11.2020 г. по гр. д. № 360/2020 г. на Районен съд – Разлог за уважаване на предявените от Н. И. Б. против Община Белица искове за защита срещу незаконно уволнение по чл. 344, ал. 1, т. т. 1, 2 и 3, последният във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ – признато е за незаконно и е отменено уволнението на ищцата на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ, извършено със заповед № 1/16.03.2020 г. на кмета на Кметство с.Бабяк, община Белица; ищцата е възстановена на предишната работа - на длъжността „главен специалист АОГС“ в Община Белица и й е присъдено обезщетение за оставане без работа поради уволнението в размер на 3 360 лв. за шест месеца, считано от 16.03.2020 г., както и разноски.

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е приел на първо място, че кметът на кметството, който е извършил процесното уволнение, не притежава работодателска правоспособност по смисъла на чл.46, ал. 1, т. 4 ЗМСМА спрямо ищцата, заемаща длъжност в структурата на Община Белица и с място на работа там. Посочил е, че неин работодател е кметът на общината и липсват данни, вкл. и в самата уволнителна заповед същият да е делегирал права на кмета на кметството да освобождава служители от неговата администрация. В полза на кмета на Кметство с.Бабяк не съществува оспореното потестативно право на уволнение на ищцата, поради което последното е незаконно и подлежи на отмяна. На второ място незаконосъобразността на прекратяването на трудоводоговорната връзка с ищцата е изведена и от отсъствието на материалноправното основание за извършването му - съкращаване на щата. На следващо място според решаващия състав (макар да е приел, че това не е определящо за крайния извод по спора) незаконността на уволнението е обусловена и от липсата на извършен подбор по чл. 329 КТ, доколкото в структурно звено „Обща администрация“, в което е попадала длъжността на ищцата, е имало повече от една щатна бройка и така е възникнало задължението на работодателя за подбор. Предвид основателността на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за такива са намерени и акцесорните претенции по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ с възстановяване ищцата на предишната работа и за присъждане на обезщетение за принудителна безработица на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ при събраните данни за оставането й без работа и без трудово възнаграждение през релевантния шестмесечен период.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя следните правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и са разрешени в отклонение с практиката на ВКС, респ. са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания по чл.280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Тези въпроси са със следното съдържание:

1. „Дали кметът на кметство е компетентен да прекратява трудово правоотношение?“;

2. „Длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства и доводи на страните, както и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои дава вяра и на кои не, кои възприема и кои не?“;

3. „Следва ли да се приеме, че подписването на допълнително споразумение по чл. 118, ал. 3 КТ за изменение на трудовото възнаграждение, в което са включени клаузи за заемане на същата длъжност, но с друго място на работа и при друг работодател води до изменение на трудовото правоотношение и смяна на работодателя?“.

По първия въпрос не се сочи отклонение с конкретна съдебна практика на ВКС, а по втория – с ППВС № 1/1953 г., т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС.

Страната се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК без обаче да прави искане за селектиране на касационната жалба по конкретно формулиран правен въпрос и без да обосновава противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз.

Третото питане се поставя в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с доводи, че по него липсва съдебна практика на ВКС, поради което „се допускат съществени процесуални нарушения в хода на производствата“.

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Първият и третият от поставените въпроси не притежават характеристиката на правен въпрос по смисъла на тълкуването, дадено с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК. За да формира общо основание за допускане на касационен контрол въпросът трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение (чл. 281, т. 3 ГПК). Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба (чл. 290, ал. 1 ГПК). В случая повдигнатите два въпроса не са обусловили правната воля на въззивния съд по обжалваното решение. В него липсват изложени мотиви и дадени правни разрешения по тях. Искът по чл. 344, ал. 1, ал. 1 КТ е уважен не защото кметът на кметство (в случая на ( в случая на с.Бабяк) не разполага с правото да освобождава служителите от общинската администрация в кметството, които подпомагат неговата дейност, в съответствие с утвърдената численост и структура (арг. от чл. 46, ал. 1, т. 4 ЗМСМА) – в какъвто смисъл е питането на страната, а защото в случая той не е работодател на ищцата и няма данни да е бил оправомощен за това. За нея (и за останалите служители в общинската администрация) такъв се явява кметът на Община Белица и за него съществува субективното преобразуващо право да прекрати едностранно трудовото й правоотношение на посоченото основание. Решаващият състав не е обсъждал и хипотезата на чл. 118, ал. 3 КТ – за възможността на работодателя едностранно да увеличава трудовото възнаграждение на работника или служителя и преценката му за незаконност на процесното уволнение не е изведена от нея. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е основание за недопускане на касационен контрол без да се разглеждат допълнителните основания за това – така съобразителната част към разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.

По горните въпроси не са изпълнени и допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Страната не се позовава на конкретна съдебна практика на ВКС, в противоречие с която да твърди, че е постановено решението. Напротив, еднопосочна е практиката на ВКС в разбирането му, че кметът се явява работодател по смисъла на § 1 от ДР на КТ с оглед правомощията си да ръководи цялата изпълнителна дейност на общината по смисъла на чл. 44, ал. 1, т. 1 ЗМСМА. Той е този, който, като представител на общината и работодател на служителите в общинската администрация ги назначава и освобождава от длъжност, с изключение на тези по чл. 46, ал. 1, т.4 ЗМСМА, при която категория служители трудовите договори се сключват и прекратяват от кмета на кметство или района. Последната разпоредба е ясна, точна и не се нуждае от тълкуване. Затова по разглеждани два въпроса не може да се осъществи достъп до касация.

Вторият от формулираните въпроси е принципно относим към дейността на инстанцията по същество, вкл. на въззивния съд и осъществява общо основание за селектиране на касационната жалба, но не и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Липсва заявеното отклонение на въззивното решение със задължителната практиката на ВС и ВКС, на която жалбоподателят се позовава. Според тази практика (вж. ППВС № 1/1953 г., т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС) установяването на релевантните за спорното право факти се извършва чрез обсъждане и преценка на събраните по делото доказателства като разпоредбата на чл. 12 ГПК задължава съда да обсъди всички надлежно събрани по делото доказателства, които са релевантни за спорното право. Съдът е задължен да обсъди всички събрани по делото доказателства както поотделно, така и в тяхната съвкупност и взаимовръзка, а не избирателно само някои от тях. Той трябва да посочи кои факти приема за установени и кои не, както и въз основа на кои доказателства е достигнал да този извод, а при противоречиви доказателства следва да изтъкне кои от тях и защо приема за достоверни и защо, и кои не. Съдът трябва да обсъди всички твърдения, доводи и възражения на страните във връзка с установените по делото обстоятелства и събраните доказателства, които са от значение за спорното право, като въз основа на тях и закона (чл. 235, ал.2 ГПК) е длъжен да се произнесе за съществуването на спорното право, като всичко това отрази в мотивите на решението си (чл. 236, ал. 2 ГПК). В случая въззивният съд е установил фактите от значение за спорното право при преценка на събраната по делото доказателствена съвкупност, обсъдил е мотивирано твърденията, доводите и възраженията на страните, и е изложил аргументи в подкрепа на собствените си изводи за основателност на иска за отмяна на уволнението и на обусловените от него претенции. Съобразяването на горните правни разрешения с обвързващ характер при постановяване на въззивното решение води до неоснователност на искането за достъп до касация и по това питане.

В обобщение, жалбоподателят не е обосновал приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК (пито пък на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК), последицата от което е недопускане на въззивното решение до касационен контрол.

При този изход на делото жалбоподателят дължи на ответницата по жалба сторените и своевременно претендирани разноски за настоящото производство. Те възлизат на 800 лв. за адвокатско възнаграждение, уговорено с приложения договор за правна защита и съдействие, като вписването в него за извършеното плащане в брой е достатъчно и има характера на разписка – така указанията по т. 1 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на III г. о.